Митрополитът на Киев и цяла Русия Киприян, родом българин, е една от най-интересните и сложни личности на XIV столетие. Този исторически контекст е сам по себе си сложен и противоречив по няколко причини:
Византийско-славянската общност преживява една от най-драматичните кризи в историята си, довела до драстични промени в политическата карта на полуострова, и същевременно достига до най-зрелите и пълноценни форми на изява на православната духовност в областта на архитектурата, монументалната живопис и изкуството на украсената книга, литературата и преди всичко — в литургичната практика.
Картината на този духовен подем, на фона на политическата и икономическата криза, разтърсила вековната империя и съседните й славянски държави, не би била пълна, ако не отчетем влиянието на исихазма, който постепенно напуска тясно манастирската отшелническа аскеза и превзема цялостния духовен, политически и религиозен живот в православния свят.
През XIV в. за първи път на Балканите се ражда идеята за универсалната теокрация, или както лаконично характеризира „политическия исихазъм» Й. Майендорф, целта е: „Константино-полският патриарх да стане истински източен папа, управляващ целия свят чрез посредничеството на своите наместници-епископи».
Една от важните промени в религиозния живот, успоредно с настъплението на исихазма, е окончателното утвърждаване на Йерусалимския богослужебен устав, който довежда унификация на църковния живот. Тази тенденция именно през XIV столетие прекрачва границите на Византия и се пренася и в съседните й славянски православни страни.
На фона на подобни исторически и културни процеси съдбата на Киприян е като че ли отражение на драматизма и противоречията на епохата. Той е роден ок. 1330 г. в България. Приема монашество в Килифаревския манастир и става ученик на видния български исихаст Теодосий Търновски. През 1363 г, заедно с други талантливи ученици, той придружава своя учител в Константинопол, където отсяда в манастира „Св. Мамант». Вероятно това пътуване Киприян е предприел заедно с бъдещия български патриарх Евтимий. След краткия си престой във византийската столица Киприян заминава за Света гора, където прекарва почти десетилетие. Школата на атонските манастири е основен момент в подготовката му за отговорната мисия, която съдбата ще му отреди. През XIV в. именно светогорските монашески обители са идейният център на православната култура, там е генезисът на всички важни книжовни процеси, а също така и на литургичната реформа.
През 1375 г. патриарх Филотей ръкополага Киприян за Киевски и Всеруски митрополит, но трябва да изминат почти 15 години на драматични сблъсъци между него и московския княз Дмитрий Иванович Донски, докато едва при наследника му княз Василий Дмитриевич Киприян действително встъпва в правомощията си на Московски и на цяла Русия митрополит. Това става през 1390 г. и до края на живота си — 16 септември 1406 г. българинът Киприян остава духовен глава на Руската православна църква, радетел за нейното обновление и за единство на православието. С името на митрополит Киприян е свързано и знаменателното за Москва пренасяне на иконата на Владимирската Богородица от гр. Владимир в руската столица. През 1395 г, когато войските на Тамерлан са пред Москва, застъпничеството на Богородица спасява Русия от гибел. Поради това на мястото, където е посрещната иконата, е основан Сретенският манастир, който съществува и до днес.
Киприян заема важно място в развитието на руската литература. Той съставя житие, служба и похвално слово за първия руски митрополит Петър (1308-1326), в чиято изпълнена с превратности съдба Киприян вижда отражение и на своя собствен житейски път. Като всеруски митрополит Киприян последователно въвежда в Русия Йерусалимския устав, редактира богослужебните текстове, ползвайки за образец Евти-миевите преводи, съставя следо-вен псалтир, превежда Синодика на българската църква и съставя Индекса на забранените книги, който се ползва с изключителен авторитет в Русия. От този паметник са запазени повече от 150 преписа.
След смъртта си през 1406 г. Киприян е погребан с почести в Успенския събор, а през 1472 г. е канонизиран от Руската православна църква. Паметта му се чества на 16 септември.
Многостранната изява на този книжовник, духовник и политик допринася преди всичко за църковното единство на православната общност в навечерието на една от най-големите исторически катастрофи на Балканите.
Нещо повече, укрепвайки връзките между Константинопол и Москва, Киприян, макар и косвено, дава своя принос в изработването на по-късната руска имперска доктрина, в която един основен пункт след столетие ще стане идеята „Москва — Трети Рим». Дейността на митрополит Киприян, а и на всички образовани исихасти от късното XIV столетие, включително и на българския патриарх Евтимий, е насочена към един особен православен икуменизъм, който да даде отпор на надигащата се османска инвазия. И макар че избраното оръжие остава безсилно пред военната сила на новия завоевател на Балканите, духовните проекции на замисленото дело далеч надхвърлят границите на Византия.
Проф. Аксиния Джурова, Ст.н.с. Вася Велинова
