Световноизвестният руски поет Евгений Евтушенко предизвика страхотен интерес на летище София. Колоритният поет се бе накиприл с риза на червени карета, сако на жълти и червени квадрати, панталон на капки и каскет в същите краски, яркожълта вратовръзка. И веднага информира посрещачите си как е отговорил на въпроса на американските си студенти защо така ярко се облича. «Защото детството ми е минало през Втората световна война, бяхме в шинели. Оттогава обичам цветовете. И може би затова боготворя живописта», сподели той. Във ВИП залата дойдоха отдавнашните му познайници Любомир Левчев и Антон Дончев.
!http://paper.standartnews.com/images/articles/orig_279985_bg.jpg!
Евтушенко е специален гост на «Пловдив чете», където вчера вечерта той направи концерт-рецитал с актьора Христо Чешмеджиев и Пловдивския симфоничен оркестър. Там представи и мемоарната си книга «Вълчи паспорт». Така през ХIХ в. е бил наричан документът, който затваря достъпа до държавна служба и учебни заведения. На човек, получил такъв документ, не се разрешава да живее повече от няколко дни на едно и също място и става вълк единак. «Тази книга е за душевната ми самозащита», каза Евтушенко.
Дошло е време за философия. И време да се раздели с ХХ век. Книгата е определяна като явление в мемоарната проза. Събрала е съдбата на миналия век и пространствата, които е прекосила душата му. Тук са неговите корени, четирите му големи любови, приключенията му по целия свят, срещите му с велики личности. Мемоарите излизат на български с клеймото на «Жанет 45» и неуморимата Божана Апостолова, която би път до София, за да посрещне Евтушенко, въпреки че в Пловдив остави над 100 темпераментни поети и бизнесмена Георги Гергов, който даде финансово рамо на празниците.
А какво съдържа книгата? Какво ли не. На първо място неща, които никой никога досега не е разказвал. В една от историите главен герой е Никита Хрушчов. В 4 часа сутринта в Кремъл, след новогодишната нощ, той си говори със стар комунист. Оплаква му се, че властта превръща хората в хамелеони и той дълго мислил как да се избави от тези, които я използват за лична облага. Тогава Хрушчов решил, че най-добре е целият народ да станат комунисти и да се анулира партията.
По времето на пуча през 1991 г. Евтушенко стои цяла нощ пред парламента заедно с около 2 хиляди млади жени, които са направили жива верига с количките и децата си. «Велика нощ, в която малчуганите стояха пред танковете», спомня си поетът.
Така че Евтушенко се разделя без носталгия с ХХ век. Най-страшното, фашизмът и сталинизмът, прорязва епохата и хората. Всъщност големите личности, които той описва в книгата си — Пастернак, Шостакович, Пикасо, Фелини, Стайнбек, Че Гевара, Робърт Кенеди, са личностите на изминалото столетие. «Но знаменитите хора не са най-добрите», засмя се Евгений Александрович. Те не са и сред любимците му за снимки. Затова пък обича да запечатва онези, които никой не се напъва да фотографира. Като например старицата на военния перон в Сибир по време на войната, която разделя с него половината си парче хляб скрито в пазвата й — «Яж, сине!» А той е синеокото момченце, което пее пред всеки влак, за да се смили някой и да му подхвърли къшей. Това става сцена и от филма «Детска градина» по негов сценарий, сниман през 1984-та. Когато го гледа, Микеланджело Антониони веднага познава, че никоя професионална актриса не може да изиграе ролята на старицата. Колкото и да е голяма. Вземат случайна бабичка, която веднага разбира какво да изиграе. «На мен тази жена ми е оказала не по-малко силно впечатление от Пушкин или Толстой», твърди легендарният творец.
Това е част и от голямото преживяване, което Евгений Евтушенко разкрива пред своите американски студенти. С жена си и двамата си синове Ентушенко поделя времето от годината между Подмосковието и гр. Талса, Оклахома, където преподава руска литература и руско и европейско кино в местния университет. Той е и почетен член на Американската академия за изящни изкуства в Москва и член на Европейската академия на изкуствата. Когато руснакът показва на младите американци «Лятят жерави», всички в залата плачат, а когато им прожектира един от новите филми на руското кино «Нощна стража», става един як баскетболист и казва: «Мистър Евтушенко, това прилича на треторазряден холивудски филм. Не желаем да го гледаме!»
«Никога и при никакви обстоятелства творецът не бива да престава да пише. За съжаление в България поет като Борис Христов доброволно е напуснал поста си», става тъжен Евтушенко. Бардът разказва за едно писмо, което получава през 1972 година от Габриел Гарсия Маркес по повод завземането на Чили от военната хунта. Тогава той призовава никой от големите световни писатели да не пише, за да се опълчи срещу Пиночет. «Ето това ще бъде най-големият подарък за диктатора», опонира Евтушенко.
Слава, любов, пари — кое е най-важното за човека, оцелял като дете по пероните на сибирските гари и станал едно от най-големите световни имена в изящното слово.
Най-важното са човешките ценности. Да ги запазим, да ги предадем. И хората трябва да разберат, че носят отговорност за останалите човеци. Руската поговорка «Няма чужда мъка» днес може да прозвучи доста по-космополитно — «Нещастието не може да се случи в чужбина». Евтушенко си спомня мача, на който германският футболен отбор пристига в Русия малко след войната и играе пред публика от сакати обезобразени свои връстници, минали през чудовищната месомелачка. И момчетата буквално се стъписват. Затова пък играят толкова спортсменски и чисто, че публиката ги аплодира от все сърце. «Това е да можеш да поемеш отговорността дори тогава, когато те смятат за виновен. Това аз наричам невинна вина», обясни поетът.
Докато обикаля света, четейки стиховете си, момчето, родено на станция Зима в Сибир, колекционира платна. Тази година в Москва той открива музей, където всички могат да видят колекцията му, събирана десетилетия. Макс Ернст, Хуан Миро, Пабло Пикасо са сред художниците, които той притежава.
Евгений Евтушенко призна, че България е втората му родина, тя първа го е приела и превела. Тук се е влюбил безпаметно при първото си идване в една българка Красимира. Тук са старите му другари Любомир Левчев и съпругата му Дора Бонева, Светлин Русев и големият му приятел Стефан Цанев, при когото ще отиде в Балчик след Пловдив.
_Люсиена Крумова_
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
