Шипченските боеве спасяват руската армия от катастрофа и нашата нация от един невиждан погром. Това каза историкът проф. Пламен Павлов, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” в интервю за Агенция „Фокус” за Шипченската битка, продължила от 9 до 14 август 1877 г.
По думите му дните на Шипченската епопея заемат особено място в българския исторически календар, тъй като реално погледнато става дума за едно сражение, което е продължило общо 6 дни.
Той отбеляза, че най-ожесточените битки са в първите три дни, между 9 и 14 август по стар стил и съответно по Григорианския календар 21-26 август 1877 година.
„Това е най-тежкият момент в началната фаза на Руско-турската освободителна война. Днес ние вече сме свикнали с мястото на тази битка в нашата история. Ако се замислим във времето на самите събития, това е можело както интуитивно го е усетил народният поет Иван Вазов да доведе до катастрофа за България и за Руската империя. Той неслучайно казва, че подвигът на нашите опълченци на Шипка е решил съдбата дори на самия император Александър II, тъй като при един пробив на Шипка е можело да се стигне до тотална катастрофа и невиждан от друга страна геноцид за нашата нация”, каза проф. Павлов.
Според него действията на Сюлейман паша и на неговата армия са насочени към пробив на руската позиция по билото на Стара планина и към подкрепа съответно за обсадената армия на Осман паша в Плевен.
„Има и друга хипотеза, че е можело да се стигне до усилване на турските сили в четириъгълника Русе – Шумен, Разград – Варна и Силистра – Варна и това да доведе до още по-тежка ситуация”, добави проф. Павлов.
http://trud.bg/%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%84-%d0%bf%d0%bb%d0%b0%d0%bc%d0%b5%d0%bd-%d0%bf%d0%b0%d0%b2%d0%bb%d0%be%d0%b2-%d0%b1%d0%be%d0%b5%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d1%88%d0%b8%d0%bf%d0%ba%d0%b0-%d1%81%d0%bf/
Опълченците на Шипка
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: «Търчете! Тамо са раите!»
И ордите тръгват с викове сърдити,
и «Аллах!» гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; —
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх —
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: «Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!»
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва — гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
«България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!»
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба,
всяко нещо — удар, всяка душа — плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
«Грабайте телата!» някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг — ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
………………………
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=920&Level=2