Една година Дончо Цончев вече не е между нас. Но дори неговото физическо отсъствие се превръща в уж парадоксално, но всъщност закономерно постоянно духовно присъствие. Струва ми се, че сякаш всеки миг ще го срещна по булевард «Руски» с неизменната му мека филцова шапка и предизвикателни тиранти или ще го видя на някоя маса в «Радисън» с Любомир Левчев, Антон Дончев, Стефан Цанев или Тошо Тошев. Или ще ни изненада с разказ или възпламеняващо есе в «Стандарт», «Труд», «Дума».
Малцина големи български писатели имат толкова силно присъствие дори и след смъртта си. Ние помним неговите умни и драматични интервюта през последните години от живота му, в които разсъждаваше за превратностите и изпитанията пред българския дух по време на постоянна и задълбочаваща се нравствена криза.
Дончо Цончев беше моралист от висока проба, без да бъде скучен наставник. Той не мразеше, а състрадаваше. Не само се опитваше, а действително разбираше другояче мислещия. Приемаше различието като главна движеща сила на прогреса. И въпреки че си позволяваше да съветва по-младите колеги, особено в поразителното предсмъртно есе изповед, нямаше и сянка от назидание. Само дълбокото разбиране, че истинската история (не само на литературата) се гради постепенно с усилията и таланта на редица поколения в условия на диалог, а не на конфронтация и остракизъм, чрез надграждане и съзидание, а не чрез разрушение и суетни крамоли. Тепърва критиката ще анализира многостранния и благороден талант на разказвача, новелиста, романиста, есеиста Дончо Цончев. Но днес ние не можем да не си припомним още една страна на неговата неординерна и във всяко едно отношение удивителна личност — той не е от фигурите, които могат да бъдат лесно забравени, дори отсъствайки, те присъстват.
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
