В навечерието на националния празник на България, да благодарим на Русия за освобождението ни от Османската империя.
Нека си спомним и за хилядите руснаци, българи, румънци, финландци загинали под руското знаме и поведени на свещена война по волята на Цар Освободител!
До земи поклон!
ЦАРЯТ В БЯЛА
Сред селото, на поляна,
гайдата пищи
и хорото се зафана,
буйно се върти.
Моми скачат пременени
с пролетни венци,
до тях с шапки накривени
младите момци.
Пред хоро (каква картина!)
царят е на трон.
В тая весела дружина
весел е и он.
И пред него селци прости
стоят прави там:
царят им дошъл на гости –
празник е голям!
Те се чудят, те ожидат
що ли ще рече!
Доживяха, за да видат
царското лице.
Ала той им дума: „Братци,
седнете и вий!“ –
Всички сядат. Всяко сърце
сладко в гърди бий.
Те в ума си бога фалят
и всички наред
си чибучките запалят,
кат пред своя кмет.
Той ги гледа, той ги пита
с глас приветен, тих
и за хора той ги счита,
става равен с них.
И в очи им се набират
сълзи в тоя миг,
и се чудят как разбират
неговът език.
Гайда ручи и момите.
скачат, рипат с смях,
и провикват се момците
весело до тях.
И при тия прости хижи,
при тоз весел звук
цар забравя слава, грижи,
трон и Петербург.
А пък селци се подръпнат
и другар с другар
се поглеждат и си шъпнат:
„Колко харен цар!“
Свищов, август 1877. Иван Вазов
Песента на синчеца
Малко цвете съм в полето,
аз съм синия синчец,
любя въздуха, небето,
кича полския венец.
Кат небето се синея,
ако ситно и да съм,
с мойта хубост хубавея
всяка нива, слог и хълм.
Аз съм синчец, аз съм радост,
бодил по мен не расте,
аз съм просто, като радост.
Аз съм мило, кат дете.
Бог самичък ме посея
и поля ме да раста,
на свобода аз живея,
на простора си цъфтя.
Малко цвете съм в полето,
аз съм синия синчец,
любя въздуха, небето,
кича полския венец.
