Анри Кулев пуска по екраните от петък, 20 януари новия си филм «Цахес». В основата на сюжета е приказката на немския писател романтик Е.Т.А. Хофман за уродливото джудже Цахес, донесло беди на царството. На една амбициозна фея (Касиел Ноа Ашер) хрумва да извърши благородно дело — като присади златен кичур в косата на нямо и безного дете, то ще проговори и проходи, а където се появи, всички ще приписват на него ума и способностите, притежавани от други. Общественото мнение превъзнася Цахес (Емил Котев), който преобръща стойността на постъпките на хората в царството, така че злите и неморалните се вземат за свестни и добродетелни. Бялото се приема за черно и обратното. Посредственото става талантливо и обратното. Цахес печели научни титли и става дори министър.
Куп звезди на киното и театъра се обличат в живописните костюми на Европа от началото на ХХ век. Захари Бахаров е студент, който губи любимата си (Виолета Марковска), омагьосана от Цахес. Неговият приятел се играе от брат му Явор. Стоян Алексиев е добрият магьосник, помогнал за разобличението на Цахес. Мая Новоселска е майката на Цахес, а Малин Кръстев — свещеникът, отгледал уродчето. Павел Поппандов е лакей в дворец, Ивайло Христов е посредствен и глуповат интелектуалец, смятан от всички за голям капацитет.
Сценарист е Христо Ганев, оператор -Светла Ганева.
— Aнри, какво отношение има «Цахес» към българската реалност?
— Връзката е директна — шизофренично раздвоение на личността, фалшиви идоли, назубрена култура.
Убеден съм, че трябва да се говори за Хофман. Музикант, композитор, капелмайстор, карикатурист, график, писател. Непрекъснато се мъчи да направи музикална кариера, а остава в паметта на човечеството с приказките и разказите си. Актуален е и днес. По онова време се извършва поредната демократизация на изкуството. Нашето време буквално копира неговите идеи. Хофман е запленен от мисълта за човека — автомат. Той вижда двойствеността на хората, възможността да се превърнат в механични играчки. Колко съвременно!
— Няма ли да те упрекнат, че е лукс да правиш цял филм заради любопитството ти към един човек от историята на изкуството?
— Киното не е лукс. То не е и военен лагер, където живеят образцово подредени филми.
Всеки филм носи послание от авторите към публиката и това послание трябва да изненадва. Не е ли по-голям лукс, след като сме затрупани с насилие, със стражари и апаши, да се правят постоянно филми за тях и с това допълнително да натоварват деня ни. Струва ми се, че българският зрител се нуждае от отворени прозорци, за да вижда европейската и световната класика през погледа на българина. И парите за такива филми не са лукс.
— Може ли да се каже, че «Цахес» е притча, чрез която избягваш да показваш директно нашата съвременност?
— Как мога да избягам, когато аз съм част от тази съвременност. По-скоро става дума за стил. По същия начин се отнасям към карикатурите, които правя за «24 часа» от 16 години. Те трябва да са съвременни, конкретни и в същото време да носят белезите на изкуството. Не бива да стигат до директното внушение на фейлетона, на шаржа. Това го могат други хора и аз уважавам тяхната работа. Но това не съм аз. Съжалявам, че изчезна тъй нареченият езоповски език. Той е висш пилотаж, език на високообразовани хора, харесващи намека, насмешката. Иронията трябва да съществува, защото идеологията на държавата остава една и съща през различните епохи.
— Какво разбираш под идеология на държавата?
— Отношенията между личността и държавата — силовите структури, методите да се държи личността в зависимост от държавата, така че тя, държавата, винаги да е победител.
— Как успя да съблазниш толкова много елитни актьори? Да речем, Стоян Алексиев, Ивайло Христов, Мая Новоселска са твои актьори. Но сега снимаше и със Захари Бахаров, Виолета Марковска, Чочо Попйорданов, Касиел Ноа Ашер.
— Съблазниха ги текстът, приказката, Хофмановата атмосфера. Аз снимам рядко, това е шестият ми филм. И може да се окаже и последният. И за мен срещите с актьорите са изключително важни. Внимателно ги наблюдавам и виждам, че въпреки иронията, с която реагират на ставащото около тях, всички по душа са романтици. Постоянно се надяват на нещо по-добро, дърпа ги природата, живеят в изкуството. А това са убежищата, в които живее и Хофман. И до днес бягството в природата си е чист романтизъм.
— Защо казваш, че «Цахес» може да ти е последният филм?
— Правенето на филм в България е трудно занимание. Жива лотария. Никога не можеш да кажеш предварително дали един сценарий ще мине през комисиите. А после следват дълги години унижения в търсене на пари. А годините вървят…
— Не се ли опростява оценката за българското кино — щом се правят куп филми, значи има небивал възход?
— Тези квалификации са част от играта, включително и на медиите.
Всеки може да напише каквото иска и думите остават да витаят в главите на хората — може да е ругатня, може да е хвалба. Няма значение. Оценките са безапелационни и категорични. Ужасен съм от този екстремизъм. Да се сетим отново за Хофман. В началото на XІX век той говори за публиката на Просвещението: «Тя е достатъчно информирана, за да съди, но недостатъчно знаеща, за да разбира.»
Когато се говори за българското кино, по-важно е как да задържим общото помежду ни. След 1990 г. се случиха две трагедии в нашето кино. Едната е продажбата на Киноцентър «Бояна». За мен това е национално предателство. С лека ръка ликвидираха основата на индустрията — филмопроизводствената база. А втората е тоталната разруха на атмосферата. Отношенията ни се разпаднаха. Актьори и режисьори се разпиляха — мнозина в чужбина, и не се знае след колко поколения може да се получи отново някакво откровение, някаква близост.
— Преди 1990 г. съществуваше ли такава атмосфера в киното?
— Разбира се! Това не е носталгия, не е политическа пропаганда. Досадни са политическите локуми, с които ни набутват в разни идеологически капани. Аз говоря професионално, за едно национално кино.
-В Германия снимахте ли?
— Не. Опитахме се да направим копродукция, на българските екипи в чужбина се гледа с ирония. Попадаш на някакви малки фирми, търгаши в изкуството, които казват: «Ти на мене сто хиляди, аз на тебе сто хиляди!» Отказахме се.
— В България къде снимахте?
— На няколко места — трябваше да напипаме епохата. Снимахме в Белоградчик, в едно малко селце — Боровица. Местноста е красива, има прекрасни каньони. В началото бяхме на ръба да се върнем, след като заваля дъжд и не спря цяла седмица.
От желание да сме съвременни използвахме суперсистемата DCP (диджитал синема пакидж) и си навлякохме проблемите на първооткривателите. Съсипахме си нервите, пет пъти премонтирахме филма. Ще го помним завинаги.
— Възкръсването на световния анимационен фестивал във Варна през септември оказва ли влияние върху българската анимация?
— След 22 години пауза има шанс да наваксаме пропуснатото. Фестивалът беше особено нужен за младите хора, за студентите по анимация от НБУ и НАТФИЗ, за хората от Варна. Задължително беше отново да се чуе името на България. Отзивите са повече от добри. Във Варна бяха всичките големи имена на световната анимация.
— Знаеш ли какво става с нашите аниматори, които през последните 20 години заминаха да работят извън страната?
— Всеки от тях е със съдбата си. Някои работят по специалността си, други — не. Някои са добре поставени, други — не. Варненският световен фестивал на анимационния филм е изключително нужен за самочувствието на българската анимация.
Общината на Варна ни оказа безценна помощ. Фестивалът от биенале ще се превърне в ежегоден. Животът на анимацията по света не е спрял. И ние сме част от този процес.
