— Честваме Деня на независимостта, но много от сънародниците ни всъщност не знаят какво точно отбелязваме на този ден. Познава ли според вас българинът историята си?
— От една страна, като типичен представител на балканските народи, българинът се гордее с историческото си минало. Но от друга — просто не го познава. Според мен една от големите причини за това трябва да се търси в историческата ни наука като цяло, която винаги е прислужвала на властниците. Винаги историята ни е била пренаписвана в угода на управляващите, като се стигне чак до обясненията за произхода на българите. По време на приятелството ни с германците сме били хуно-българи или българохунори. По времето, когато сме сателит на СССР, ставаме най-големите славяни. След 9 септември 1944 г. цялата ни история акцентира основно на два момента — Руско-турската война и деветосептемврийското въстание. Затова и обявяването на независимостта ни с акт на Фердинанд така и остава някак недооценено от българската историческа наука. Времето на прехода също не направи нещо кой знае какво за преосмислянето на миналото ни, просто бяха променени някои от идеологемите, с които изобилстваха учебниците. Като цяло всички сме жертви на някакъв странен прочит на миналото си, включително и на частта за националното ни обединение. Губят ни се големи периоди от време като Първата световна война, Междусъюзническата…
— Сегашните учебници май също не се справят по-добре с преосмислянето на историята.
— Основният проблем на историята ни е, че тя не се преподава на достъпен език, така че да стане близка до обикновените хора. Тя е безкрайно интересна, а в същото време се прави всичко възможно учениците да бъдат отблъснати от нея. А всъщност националната ни история е и лична история. Всички имаме някой роднина, който ако не е бил на война, поне е копал окопи или е носил вода на войската. Когато правех предаването си «Операция «Слава», получавах десетки писма от хора, които просто са намерили у дома си някаква снимка, да кажем на дядо си с някой генерал. Не знаят кой е и питат «Дали вие не знаете с кого се е снимал дядо ми?». Така посредством личното ни минало, миналото на рода и семейството ние влизаме в голямата история и тя ни заразява с интереса си. Когато в годините на социализма се правеха филми на историческа тематика, хората научаваха от тях повече, отколкото от цял учебник по история. Мнозина у нас знаят за хан Аспарух главно от филма, а не от часовете в училище. В момента това прави в някаква степен Божидар Димитров, който поднася историята популярно, но пък си навлича гнева на маститите историци. Те считат неговия начин на говорене за чалга в историята, за нещо като халтура, настояват за по-сериозно отношение. Да, но то не възпитава патриоти в масовия случай.
— А патриот ли е като цяло българинът?
— Може би най-точното определение за нашия патриотизъм е, че сме патриоти на маса. Всички знаем да говорим за Солун и Бяло море на две ракии. Когато обаче патриотизмът трябва да влезе в ежедневния ни бит, спираме да се изживяваме като патриоти. Когато например трябва да спреш на червено, за да не блъснеш друг българин с колата си, да не си изхвърляш боклука през терасата, тогава не се схващаме като патриоти. Патриотизъм е и да не се псуваме като хамали, но го правим. Според мен обаче все пак след 2000 г. започнаха да се възраждат някакви национални ценности, макар че като всяка малка нация продължаваме да се люшкаме между пълно отрицание и хвалби, че ние сме най-великите. Патриотизмът ни е някак втора ръка — той се базира на спомени от миналото. А когато пуснем телевизора и видим пет дела срещу министри или двайсет катастрофи…
— Съвремието сякаш не ни дава основание за високо национално самочувствие.
— Ние сме наследници на един от най-старите народи в света. Още в един древен арменски ръкопис има сведения за българите — преди да се появят френските, английските, немските народи. И с основание се гордеем с това минало, но само от нас си зависи дали можем да дадем основание за национално самочувствие и днес. Никой няма да ни го спусне отгоре. Впрочем Денят на независимостта също е «спуснат» от държавната власт — от Фердинанд, който с това всъщност става цар на Царство България. Но народът е платил високо цената на този акт. Всъщност обявяването на независимостта на България е прелюдия към Балканската война. Страната ни къса оковите, но пък губи в тази война 200 000 души. Изразът на патриотизъм е бил платен много скъпо. А тогава също е имало заможни българи, лекари, банки, кафенета. Тези хора са имали възможност и за друг избор, но са дали живота си за България. До някое селско момче в окопа сигурно е лежал синът на някой банкер и така се е осъществило истинското обединение на България. Тя не е могла да се обедини в своите етнически граници, но се е обединила в границите на духа. Българският елит и българският народ в този момент са били едно цяло.
— Дали и сега елитът ни би се жертвал в една такава ситуация?
— Това е много сложен въпрос и аз много често си го задавам, когато гледам елита ни в други ситуации. Естествено в миналото също е имало хора, които гледат келепира, които се опитват да печелят в такива моменти от страданието на другите. Но един Димчо Дебелянов например, поетът, който загива на 29 години, е бил чиновник в Сметната палата. Като държавен служител той е бил освободен от мобилизация, но е станал доброволец във войната. Дали сега един банкер би поел същата тежест? Струва ми се, че по-скоро не. Но може и да не съм прав, защото българинът често пъти точно в екстремни ситуации дава от себе си онова, което не е способен да направи в нормални. Когато имаме нормални, реалистични, разбираеми цели, ние сякаш не работим за постигането им. По време на Първата световна война например при Дойран българите сигурно са изкопали окопи пет пъти колкото софийското метро. Но тогава са си били поставили колосални цели. В този период например ние сме имали най-голямата армия на глава от населението. Като армия в случая не значи да вземеш един човек от улицата и да му дадеш една пушка. Нали трябва да купиш тази пушка, да облечеш тази армия, да я снабдиш с продоволствие. В икономически план това е било свръхзадача, но сме успели да я постигнем и изпълним по някакъв начин. Очевидно обаче, когато си поставяме нормални цели, не можем да се мотивираме по същия начин. Затова, що се отнася до въпроса дали елитът ни би жертвал себе си в една война, вероятно най-хубавото е, че вече не ни се налага да се изправяме пред подобен избор. Нямаме телени заграждения, никой не ни заплашва, няма необходимост от такива тежки саможертви в името на страната. Имаме нормални цели, с новата власт дори се появи някаква надежда, която вероятно би могла да ни мотивира да работим по-добре, по-целенасочено, без да става дума за даване на жертви.
— Ще тръгне ли отново «Операция «Слава»?
— Би било хубаво да тръгне, защото има още неказани неща, но това зависи от телевизиите, дали те ще пожелаят отново този формат. За мен първият бе изключително успешен, въпреки че вървеше в необичаен час. Получих толкова писма, колкото не съм получавал в други предавания. Много хора бяха открили неща за миналото си, които искаха да споделят. Една жена например ни разказа за дядо си, който превел руските войски през Балкана. Десетки хора споделяха семейни легенди. Така че според мен предаването има потенциал и за нов сезон.
Стела Стоянова
