Датата 22 септември, за разлика от Съединението, цели 45 години бе не само забранена, но и съзнателно заличавана от историческата памет на нацията. Просто защото бе свързана прекалено много с личността на цар Фердинанд и с правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов. А един цар и един «реакционен» буржоазен политик нямаха право да бъдат запомнени с нещо добро. И за да заличи всякакъв спомен за събитието, на следващия ден — 23 септември, с паради, илюминации и производство на офицери в по-горен чин се отбелязваше поредната годишнина от Септемврийското въстание от 1923 г., обявена за празник на Българската «народна» армия.
Специалистите по народопсихология твърдят, че липсата на постоянство и степенуване на политическите приоритети е един от големите недъзи на българина. Действията на управляващия ни елит от Съединението през 1885 г., та чак до Балканската война обаче опровергават тази теза. Защото именно в тази епоха стъпка по стъпка те измъкват България от мъртвата хватка на Берлинския договор и я правят равноправен член на европейското семейство.
Обективно погледнато, Берлинският договор никога не е бил спазван — още от деня на подписването си. На България е забранено да има редовна армия. Но въпреки това още първият военен министър генeрал Паренсов я въвежда. Забранено ни е да имаме и военен флот. Но и той е създаден веднага. И никой не си и помисля да събаря крепостите на старите турски гарнизони. Въпреки чe и това трябва да се направи съгласно решенията в Берлин.
Сключените търговски договори по времето на Стефан Стамболов и Константин Стоилов пък са крещящо нарушение на финансовите клаузи на Берлинския договор. През 1899 г. България сяда на първата конференция за разоръжаване в Хага като де факто суверенна държава, а през 1902 г. дори е сред учредителите на Интерпарламентарния съюз. За «дреболии» от рода, че още княз Александър I Батенберг започва да учредява ордени и медали — също без да има това право — не си струва да говорим.
Така двама монарси и цяла поредица правителства работят упорито за фактическото премахване на зависимостта на Княжество България от Истанбул. Просто капризът на историята е решил заключителният акт да бъде дело на цар Фердинанд и Александър Малинов. Помага им избухналата през юли 1908 г. младотурска революция, която принуждава султан Абдул Хамид II да възстанови конституцията от 1876 г. Кабинетът прави бързи сондажи за българската независимост пред Великите сили чрез дипломатическия си агент в Париж Димитър Станчев. Позициите на големите европейски държави са различни, затова те призовават към изчакване, а руският самодържец Николай II просто не може да понесе мисълта, че ще има още един владетел с титлата цар. Но и Фердинанд, и Александър Малинов са наясно с амбициите на Виена на всяка цена да анексира Босна и Херцеговина. Княз Фердинанд одобрява предложението на Александър Малинов да се действа. И сам поставя на 10 септември 1908 г. в Будапеща въпроса за обявяването на българската независимост пред престарелия и станал още по-предпазлив австро-унгарски император Франц-Йосиф. Виенският кайзер в крайна сметка казва едно полугласно «да». Фердинанд отива във Виена, където извиква незабавно премиера Александър Малинов и министъра на финансите Андрей Ляпчев и им дава съответните указания. На 16 септември кабинетът решава да обяви независимостта на България на 22 септември и да постави Великите сили пред «свършен факт» — политика, която може да си позволи само друга велика държава. Или една уверена и в правото си, и в силата си нация.
От великото до смешното, е казал Наполеон, има само една крачка. Любителите на жълтите страници на историята знаят как Фердинанд, пътуващ с влак от Виена до Будапеща, където го чака яхтата му, на всяка гара се крие в тоалетната на вагона. Та да не би случайно вечно колебаещият се Франц-Йосиф да е размислил и да спре подготвяното обявяване на независимостта с някоя телеграма. Както се казва, целта оправдава средствата. В такива случаи и смешното може да стане наистина голямо. Щом става въпрос за националната съдба. Така в крайна сметка се стига до манифеста от 22 септември, прочетен върху руините на Царевец, с който България се обявява за независимо царство. Един на пръв поглед формален и дори малко оперетен акт. Но зад него се крият, ако трябва да цитираме Чърчил, 30 години «труд и пот, кръв и сълзи» на цялата българска нация.
Константин СЪБЧЕВ
