Владико, отдавна двете думи (верен и народ) не се съчетават, тъй както в старата пиринска песен въцърковеното съзнание на певеца ги съчетава. Идеологиите, които минаха през нас и ни овършаха, ни обезвериха и обезродиха. Употребиха всичко честно и красиво, за да нахранят жаждата за съществуване на упорито несбъдващи се утопии, в сънуването, на които ни увличаха, за да забравим същностните въпроси – „Кой съм?”, „За къде съм?”, „Има ли ме истински в тази идеология, в нейната утопия?”. Тези идеологии успешно ни разцърковиха или, друго-яче, казано — разобщиха. Оттласнаха ни от подвига на общението, в блатото на страха, недоверието, отчуждението. Приучиха ни никому за нищо да не вярваме… Така, че трудно ще те ожалим сега заедно, ще прощаваш, както ония сугаревци са ожалили Воеводата Александров. А, вероятно, още по-трудно ще ни е да се зарадваме на твоята откритост, което пък е вече доста обезпокоително и тъжно.
…Със смъртта на Тодор Александров селото опустяло… Мисля, това не е просто поетична форма на изразяване, а реално усещане за пустота от нечие отсъствие. Воеводата се хранел на трапезите им, четата му пеела и пирувала по нощите в къщите им, те се идентифицирали с него и той с тях… Днес, обаче, разбери – и да те има, и да те няма, на мнозинството му е все тая. Забравили сме как се живее истински с Другия, а още по-малко – за Другия и в Другия.
По моему, едничкия шанс, да бъде прободена заспалата съвест, е да отвориш ръцете си както Христос на Кръста и да ги държиш докрая отворени, докато не започнем да излизаме, един по един, от бърлогите, които наричаме благовидно домове и крепости, любопитни да видим какво се случва. И там – при Изправения Човек, открит и раним, но завладяващ и прекрасен в своя пълен ръст и цялост, да се срещнем в Църква – събитието и събранието, което лекува спомените от обиди, злоупотреби, насилие, страх и вина, чрез Причастието с Откриващия се Човек. Дано го вярваш това, защото иначе те очаква много скръб в неизпълнените очаквания да срещнеш веднага разбиране, подкрепа и съчувствие… Ако пък имаш у себе си корист, да не бъде това е молитвата ми!…. Тогава нашето блато, което кощунствено наричаме България (а, то никаква България не е сега, но е настоящ „ад под небето” и чистилище за сърдечни помисли), обезателно ще те погълне без остатък.
Наистина, кажи ми, Владико, пред кого се изповядваш… Защото, вярвай ми, ако го правиш пред децата, които князуват в безвремието, то значи умишлено ги предизвикваш да Те свлекат до дълбините на Преизподнята. Така ли е? А силен ли си и решителен да идем до самото дъно, за да взривим дяволската кочина? План имаш ли?! Тогава нека слезем заедно… Аз отдавна чакам такива „луди” – безумни, според стандартите на „мира сего”, които не се страхуват да пренебрегнат всеки позьорски гард и да тръгнат прави срещу градушката.
Мен, Владико, често ме подпитват. Разни хора ме подпитват, и ме провокират, че и ме подиграват… Все разчитат сякаш, че ще кажа нещо, без добре да го обмисля преди това — себе си да компроментирам или да злепоставя приятелите си… За да го „изпишеш” твоя плач, Тебе явно много са те питали, а и явно често плачеш, както и аз, щом усетиш, че те дебнат и причакват… Но пък и гледам – по-голям си от мене — не се оправдаваш, а изповядваш. Не отричаш, не нападаш, не се защитаваш, а именно изповядваш — не толкова грехове (реални, мними или предполагаеми), а Христа — любовта си към Него и Църквата Му. Това е плач Йеремиев. Това са сълзи, които давят враговете ни… И понеже днес апологетите и публицистите са повече от изповедниците, аз няма как да не се поклоня пред куража Ти да бъдеш различен. И няма как да не разпозная в Твоята дързост вярата на бащите ми, които с бутафорно черешово топче, сриваха Империи…
— Нещо, ке те питам, бабо, право да ми кажеш. Право да ми кажеш, бабо, без да ме излажеш! Кой войводи пея, бабо, у вас на вечера – дали Гоце Делчев, бабо или Даме Груев??…
— Кат’ ме питаш, а бре аго, право, ке ти кажа. Право ке ти кажа, аго, без да те излажа. Нито Гоце Делчев, аго, нито Даме Груев, най си беше, а бре аго, Тодор Александров — Тодор Александров, аго, с неговата чета. Тука вечерая, аго и си заминая, и си заминая, аго, за Пирин планина. Четата им беше, аго, със цървено знаме и на знаме пише, аго, „Смърт или свобода!”
(Пиринска народна песен)
…………….
Шири се сега една Империя на злото, Владико, която обезателно трябва да бъде срутена. Това не е Империята на масоните, нито Империята на парите, нито даже тази на Възцарилото се консуматорство в общуването и в мисленето. А именно: Империята на титулуваната анономност, на анонимната публичност, която функционира и без да е задължително присъствието на Личност и още повече, даже напротив – публичността, която утвърждава анонимността си, за сметка на личността – чрез минимализирането й, смачкването й, чрез това личността да стане нейна тор. Публичност, в името на която личността често е готова да жертва почти всичко, което я гради и утвърждава истински. Пък оскотялата публичност купува и продава човеците за чифт сандали, а на своите „верни страхливци” заплаща с титули. И титулите подменят същината. Титулите не дават толкова пари и позиции, колкото усещане за защитеност – гарантиран „живот вътре в себе си и само за себе си”…
Титулът на публициста: Титулуваните публицисти са фини и раними. Пишат стихове, които няма да прочетат и на съпрузите си в семейното ложе, но с тебе обезателно ще споделят, ако нещичко очакват. Ще ги познаеш по начина, по който подпират с показалец бузите си на ресторантска маса, умните бележки, дето вмятат в разговорите си със „силните” и начина, по който ги гледат – съзаклятническата насмешка, поза на „единствен, който ги разбира”. О, те знаят! Много даже знаят, относно „какво го боли” властния и богаташа. И, ако той някой път реши да се обърне към тях за помощ, винаги ще се отзоват… Ама винаги!… Но, ти не се подвеждай — те са скъпи проститутки (понякога не много скъпи). Бързо ще забравят, даже и че те познават, щом усетят, че излагаш на риск техните връзки, позиции, имидж… Не се качвай на кръстовете им, моля те, защото са кръстове на дребни страсти и гнусни похоти.
Титулът на теолога: Този се различава от предходния по своята сприхавост. Не е фин, нито е раним – раздава го „мъжкар”. Него можеш да го налютиш, даже с това само, че си го запитал нещо, без „дължимата достатъчна почтителност”. Иска да подхождаш като към експерт (ще ти постави диагноза, ще ти даде и рецепта и цяла стратегия дори ще начертае) – пък ти, я имай дързостта да не я следваш! Профилираната му култура разполага с богат запас от етикети, дето ще ти ги лепне бързо и без много да му мисли. Искаш ли да те нарекат схоластик? А зилот-русофил? А масон? А да внесеш нова струя в развитието на пост-модерната апологетика като… неогносеомах? Скарай се, тогава с титулувания теолог. Не е нужно даже да се караш – обърни му минимално внимание и той самичък ще се скара с теб. Но… За Бога, недей да го риташ по кокалчетата, колкото и да ти се иска, защото тогава се събират на разярени тумби… Това, което ти предлага тоя, даже не е кръст, но колело на мъките — там ще умираш бавно и не веднъж ще ти се иска от всичко и от всички да избягаш, дори от себе си…
Титулът на активиста: Той е готов да те убие, ако подходиш небрежно към месианските му сънища. Подходиш ли пък сериозно – пак ще те убие, изправяйки те срещу собствените си чудовища, за да се порадва отстрани, петимен да погледа триумфа на страха си. Не иска помощ, за да се възправи, срещу тия, които мрази и от които се страхува (реални или не – без особено значение), но иска да оправдае собственото чувство за безпомощност, чрез твоето крушение… Защо ти е кръста му??
…………….
Владико, молбата ми е твърде настоятелна, за да се държа в рамките на етикета — Хайде да се изправим по Кръстовете, които ни Е приготвил Господ (ако това само е едничкия, останал начин, да се изправим) и, вярвай ми, мира сего ще се срути под тежестта на тия Кръстове – тежки не от пироните, а от прикованите в тях погледи. И ще се съберат и възправят човеците, около това, което тук-и-сега се случва – Църквата (събитие и събрание)… После ти ще ни изповядваш любовта си, а ние ще те следвам в Евхаристията „принасяна за всичко и заради всички”…
