В края на 1845 г. в Калофер минават под венчило даскал Ботю Петков и Иванка Стайкова Дрянкова. Момичето е хубавица, истинска българка, надарена с характер и трудолюбие. Спокойна и сдържана. На 5 юли 1847 г. Ботю Петков пише до Николай Тошков в Одеса, честити му женитбата и му пожелава благополучие в семейния живот. В редовете си отбелязва за себе си, че е щастлив, „защото взех една българка, която нищо друго не знае освен да ме люби искрено и да ме слуша. У мене сиромашия до колене, но съм щастлив!“
Брачният им живот продължава 23 години. От тази любов се раждат девет деца. Най-голям е поетът и революционер Христо Ботев. На света идват Ана, Петко, Стефан, Кирил, Тота, Генко, още един Генко и Боян. Тота и двамата Генковци умират малки. Иванка много обичала всичките си деца, искала да получат образование. Знаела над 300 песни, които им пеела. Ботев разказва, че тъкмо нейните песни го увличат в поезията.
Семейният живот не вървял съвсем лесно заради немотията. След някоя и друга година даскал Ботю се разболял от туберкулоза. В това време синът им Петко лежал на легло, а дъщеря им Ана починала. Вероятно бедността е причина бащата на Христо Ботев да заболее неизлечимо от смъртоносната болест. Никола Начов пише: „На една православна неделя (първата на великия пост) в 1865 г. или 1866 г. учителят Ботю и дядо Стайко Мирчов Шишов били пратени според тогавашния обичай за калоферски представители в Пловдив на епархийския събор… Кога на връщане учител Ботю и дядо Стайко минували придошлата река Стряма до село Баня (тогаз шосейният мост не бил още направен), учител Ботю се измокрил, силно простудил и сетне дълго лежал, догде се посъвзел. Кога в черква „Св. Богородица“ опявали дъщеря му Ана, потекло из устата му кръв. От тази смърт насетне той станал меланхолив. Ако и болнав обаче, той продължавал да ходи в училището“. Наскоро след това даскалът легнал на легло и не станал. Мъжете от Калофер събрали пари, за да извикат лекар, който да го прегледа в дома му. И той дал надежда за живота му, но заръчал да се храни със силна храна. Ботю Петков щом видял доктора се разплакал, че няма с какво да го възнагради. Плакал цяла нощ без да заспи. Не стига това, но със съпругата си Иванка много страдали, че от сина им Христо няма писмо. Даскал Ботю пише на Найден Геров, ако знае нещо да ги извести. Христо Ботев по това време е учител в Александрия. Само след няколко месеца, през август 1869 г., даскал Ботю си отива от живота. Иванка нямала нито грош, за да го погребе и се наложило приятелите му да съберат пари. А Калоферската община дала само кило жито за парастас.
След погребението на обичания си мъж Иванка Ботева остава сама с четири деца. Трябвало да работи почти денонощно, за да осигури пари за хляб.
Стефан Ботев пише с молба до Найден Геров да открие Христо Георгиев. Той от своя страна да се свърже с Христо Ботев, който да пише на близките си и ако може с нещо да им помогне, защото ще умрат от глад. Стефан моли Геров да настоява пред Христо Данов, който да изкупи книгите на баща му.
Истината е, че един от малкото хора, които помагат с каквото може на Иванка Ботева след смъртта на съпруга ù е Найден Геров. Тя самата казва, че след Бога надеждите ù са в него. В писмо от лятото на 1871 г. му пише отчаяно: „Знай, господин Найдене, нашата жалост и милост коя е: за сина ми Христя, който живее в Браила, временно желая за него да си дойде, защото Вие познавате нашата немощ и бедност как не съм доволна да прехранвам и обличам тия бедни сираци и немам си нийде никого, който да ми помогне…Заради това повторително Ви се моля като на един брат дано да можете с някакво средство да го извадите от Браила, защото ако да остане, ще бъде за нази и за него зло…
Забележете и за сина ми Кирила, който е застигнал във възраст. Да го задържа при мене не е възможно, а да го изпроводя на друга страна, не е наша работа. Затова плача и жаля за сина си Христа да си дойде той да помогне на брат си и да го настани в друго училище и да види бедния си жалостен брат Петко, който е в голямо окаянство, че седи все на едно място, чака и погледва за брат си Христя…“ Братът на Христо Ботев – Петко лежи на легло осем години, повален от коварна болест.
Иванка Ботева пише няколко писма на Найден Геров. Моли го дори да помогне с килограм жито, за да нахрани децата си, но в тях се вижда и голямата ù тревога за сина ù Христо, както и надеждата ù да се върне при нея. Тъкмо от Христо очаква подкрепа. Иванка Ботева още не е знаела, че се е отдал на революционна дейност. И да е имал желание нейният Христо не е можел да се прибере легално в България. Не е имал възможност да ù помогне и финансово, защото самият той е живеел без пари. Едва по-късно оказва помощ на майка си и братята си след тяхното пристигане в Румъния.
След смъртта на даскал Ботю, единственото дете, което подкрепя Иванка Ботева е синът ù Стефан. През деня, когато Иванка работела по чуждите ниви, Стефан обслужвал неподвижния си брат Петко и гледал по-малките си братя. Вечер майка му тъчала на стана, а той въртял чекръка и пресуквал прежда. Всъщност именно Стефан намира брат си Христо в Румъния. Когато в края на 1874 г. Христо Ботев отпечатва прочутия си стенен календар за 1875 г., Стефан тръгва да го продава из Румъния. Заедно с това събира и абонаменти за вестник „Знаме“, който Христо Ботев издава през декември 1874 г. Стефан помагал и в редактирането и отпечатването на вестника.
Христо, Стефан и Кирил, които са в Румъния знаели за тежкото материално положение на майка си и решават да я приберат при тях. Събитията ускорява Евлоги Георгиев. Неговата домоуправителка е убита при обир в къщата му. И той, вероятно по препоръка на Найден Геров, избира Иванка Ботева. През лятото на 1875 г. Стефан идва в България, за да вземе майка си.
След пристигането в Букурещ Иванка Ботева живее със сина си Боян в къщата на Евлоги Георгиев. Майката и синовете ù са живеели в отделни жилища, които са били на близо. Когато Кирил бил в Гюргево, тя ходи често да го види.
През това време Христо Ботев се оженил за любимата си Венета. На 12 април 1876 г. в Букурещ се родила дъщеря им Иванка, кръстена на баба си. Тя е едномесечно бебе, когато баща ù напуснал Букурещ и се отправил за Гюргево. На 16 май се качил на парахода „Радецки“, за да поведе четата си към България. От Захари Стоянов знаем, че Ботев се е простил първо с майка си. По това време тя още живеела в дома на Евлоги Георгиев. Ботев не стъпвал в дома на богатия карловец и отдавна не бил виждал майка си. В късен час преди заминаването си, заедно с брат си Стефан, той отишъл да се прости с нея. Целунал ù ръка, помолил да му прости прегрешенията, които неволно е сторил. Иванка Ботева знаела къде отива нейният любим син Христо. Прегърнала го, галела го и плачела, докато се строполила на земята. „Кирила! Да не ти е простено, ако вземеш Кирила“, били последните ù думи. Кирил бил вече в Турну Мъгуреле и чакал с другари идването на кораба „Радецки“.
След смъртта на Христо Ботев и след Освобождението Иванка Ботева, както и снаха ù Венета получават унизителни пенсии. През 1887 г. почернената майка поискала от Народното събрание пенсия. За това помогнал самият Стефан Стамболов, отскоро министър-председател на България. Знае се, че той е един от близките приятели на поета и революционер от предосвобожденските години. Молбата за пенсия на възрастната жена е разгледана в заседанието на Народното събрание – денят е 21 ноември. В дебата взема думата Стамболов и подчертава, че е вдовицата на стар учител, който е написал книги, а също майка на „един син, който е погинал за възраждането и освобождението на България“. Вместо 900 франка, колкото предлага комисията, която разглежда молбите, депутатите приемат 1200 франка годишна пенсия.
Пенсията на Иванка Ботева е отнета през 1896 г. На 16 декември същата година, тя пише до председателя на Народното събрание: „Господин председателю, мен биде отпусната пенсия от сто (100) лева месечно за заслугите, които син ми Христо Ботев е принесъл на България. Обаче почитаемата Пенсионна комисия на основание закона за пенсиите с решение от 5 октомври 1896 г. ми отне това единствено средство, с което преживявах сетните си години. Понеже считам себе си за онеправдана по долупосочените причини, а именно: 1. че покойния ми мъж Ботю Петков е учителствал в Карлово и Калофер цели 32 (тридесет и две) години, 2. че първият ми син Христо Ботев, като войвода на 200 души е паднал с оръжие в ръка при Враца през 1876 г., 3. че вторият ми син Стефан Ботев почина след 12 – годишно боледуване от болест, спечелена през 1875 и 1876 години пак по народното движение, 4. че най-малкият ми син Боян Ботев – надеждата ми за стари години, падна като протупей юнкер с оръжие в ръка при драгоман (1885 г.), пронизан от три куршума и два ножа, и 5. че аз като стара и като не притежавам никакви движими и недвижими имоти, то апелирам към Вас, господин председателю, и към г. г. народните представители да ми се възстанови пенсията.
Не подкрепям с документи мотивите си, по които прося пенсия, като считам, че те са известни както на Вас лично, господин председателю, така и на цялото почитаемо народно представителство. С високо почитание просителка: Иванка Ботева Петкова“.
Молбата била забравена от комисията в някое чекмедже без резултат за Ботевата майка. На следващата година тя подала отново молба за възстановяване на пенсията ù. За срам на депутатите проблемът отново е без последствия.
Вероятно по-късно на Иванка Ботева отново е отпусната пенсия, но е намалена наполовина, а през 1905 г. тя поискала да бъде увеличена. Народното събрание гласувало през същата година да ù се увеличи пенсията от 50 на 100 лв.
Властта се отнася оскърбително с майката на Ботев, но народната признателност не стихвала. На една годишнина от гибелта на Ботев във Враца, млади мъже я понасят на ръце, отнасят я на горен етаж на някаква сграда, където тя присяда на балкона. Заплакала, когато хор запял „Не плачи, майко, не тъжи“.
След Освобождението Иванка Ботева живее в Букурещ, с нея е и синът ù Стефан. Когато се прибрал в България, с него се завърнала и майка му. Получил служба в Пловдив и взел майка си при себе си. Там отива и Кирил, който е назначен за офицер. Възрастната жена живее в София, Сливен, Враца и отново в столицата.
Починала на 14 януари 1911 г. в дома на сина си Кирил в София. На улица „Шипка“ № 23. Погребали я в Софийските гробища – парцел 29. До последно вярвала, че синът ù Христо не е убит и ще се завърне при нея. Но майчината ù надежда никога не се оправдава.
