Едва ли има българин, който да не е гледал поне веднъж незабравимата кинопродукция на Никола
Корабов по едноименния роман «Тютюн». Едва ли има българин, който да не се е възхитил от незабравимия образ на Ирина, пресъздаден от Невена Коканова.
Това е ролята, която дава силен тласък на актьорската й кариера, а филмът популяризира романа, останал като един от еталоните на българската литература.
1963 г. Никола Корабов и Невена Коканова по червения килим на фестивала в Кан преди прожекцията на «Тютюн»
Невена Коканова и Йордан Матев като Ирина и Борис Морев във филма «Тютюн» (1961)
Но преди да се случи всичко това…
25 юни 1909 г.
В Ловеч се ражда българският писател и драматург, ветеринарен лекар и професор по анатомия Димитър Димов. Едва ли родителите му Тотю Димов и Веса Харизанова са виждали в малкото особено дете автора на едни от най-запомнящите се и обичани творби в българската литература.
Рано остава сирак и тежестта за възпитанието и образованието му пада върху майката. Тя е особено грижлива и бдителна, а страхът за сина й стига до там, че я кара да го връзва за стола, когато излиза.
Димов от малък е тих и предпочита да се усамотява. През ученическите си години развива интерес към естествените науки, а в гимназията любопитството му го отвежда към трудовете на Фройд. Стреми се към осъзнаване и разбиране на съществените връзки между явленията в света, изграждайки си цялостен поглед върху диалектиката на процесите.
Димитър Димов (Снимка: Община Пловдив)
Останала вдовица твърде млада, Веса Харизанова се омъжва втори път и човекът, когото избира, оказва изключително голямо влияние върху по-нататъшното развитие на бъдещия творец. Руси Генев е офицер, който след войните работи като тютюнев експерт и на него можем да благодарим за изчерпателните познания на Димитър Димов, с които се срещаме в романа «Тютюн».
“Никотеа” — тютюневата фабрика, първообраз на фабриката от романа “Тютюн” на писателя Димитър Димов.
Благодарение и на майка си, която живо се интересува от литература, у Димов се отключва страстта към писането. Чудакът, както го описват близките му хора, през деня работи, а през нощта пише. И така се стига до първия му и може би най-обсъждан роман, наречен «Тютюн», който след време бива определен като «Случаят».
“Спомен от Никотеа» — тютюневата фабрика, първообраз на фабриката от романа “Тютюн” на Димитър Димов, 30-те години на ХХ век.
Книгата излиза през 1951-ва и заедно с нея идва и големият проблем. Димов е обвинен за буржоазното влияние, доловено в романа и «порнографичните» епизоди, дразнещи моралните устои на комунистическите лидери. А авторът е принуден да преработи произведението и да го предаде във вид, отговарящ на моралните устои на социалистическото общество.
Издателство «Народна култура» се възползва от съгласието му да трансформира романа и така през 1954-а следва второто издание и партийните повели са изпълнени.
Йордан Матев в ролята на Борис Морев и Невена Коканова в ролята на Ирина в сцена от филма “Тютюн”, 1961 г.
«Работническо дело» — «За романа «Тютюн» и неговите злополучни критици»
Комунистическият вестник публикува статията «За романа «Тютюн» и неговите злополучни критици» с окончателната редакция на самия В. Червенков, който коментира:
«Такова произведение може да напише само автор като Димитър Димов, който стои на народни позиции, който мрази буржоазния свят.
Той може да греши като вдъхновен създател на нашата социалистическа литература, а не като автор на порнографични романи, като гражданин с реакционни философски възгледи, както заревци се опитват да го представят, вместо да го обкръжат с внимание и да помогнат да преодолее грешките и недостатъците.»
Невена Коканова и Йордан Матев като Ирина и Борис Морев във филма «Тютюн» (1961)
Унижението на твореца е огромно.
А някои от образите в романа са изкуствени и неправдоподобни. Но съществуващи.
Димов, който не спазва принципите на социалистическия реализъм в романа, казва за критиките:
«Общото възражение на всички, които ме критикуват неблагоприятно е, че съм принизил положителните герои в романа «Тютюн». Сега искам да задам само следните въпроси: Трябва ли положителните герои в един прогресивен роман да бъдат непременно кристално чисти като в някоя утопия? Субективни и обективни фактори не променят ли постоянно ако не съществените, то поне страничните прояви на човешкото поведение?
Човешката личност не е ли единство от обществени, класови, социални, психологични и биологични елементи с преобладаване на обществените и класовите? Защо е необходимо да се чудят как да поставят «Тютюн» в прокруството ложе на личните си разбирания, когато могат чисто и просто да отрежат главата и краката му?»
Невена Коканова в ролята на Ирина и Волфганг Лангхоф в ролята на фон Гайер в сцена от филма “Тютюн”, 1961 г.
Много подходящо би било да се използва в тази ситуация един от неговите цитати: «Демокрация?…Ето ви демокрация!…Стачки, безредици, класова омраза…всичко друго, но не и творчески труд!…»
В крайна сметка излиза, че мнозинството харесва романа, а т.нар «специалисти» го отричат.
Въпреки творческите си проблеми Димов успява да се развива и в личен план. Три може да се окаже късметлийското число за писателя.
Три брака и три романа
Макар и особен по характер Димов поддържа пламенни връзки. С две от жените си създава семейства, с които обаче реално не живее. Приоритет в живота му завинаги остава писането.
И това го прави различен и вечен
Конкретно случаят «Тютюн», заради който е унижен, поставя въпроса: «Коя е истинската редакция на романа и трябва ли да гледаме на него като нещо особено опасно от гледна точка свобода на словото»?
«Поручик Бенц» и «Осъдени души» получават заслужено признание, но не предизвикват бурните дебати, с които е запомнен «Тютюн».
Разказвайки за трагичната история на Фани Хорн със задълбочен психологизъм Димитър Димов използва обстановката в Испания по време на Гражданската война като фон, на който наред с общата народна трагедия се развива и личната малка драма на героинята. Силни характери се сблъскват сред океан от чувства и дълбоко лични преживявания.
Едит Салай и Руси Чанев в «Осъдени души» (1975), режисьор Въло Радев
Едит Салай и Ян Енглерт в «Осъдени души» (1975), режисьор Въло Радев
В «Поручик Бенц» живее образът на германски лекар, който се среща с опустошителната сила на любовта. Сюжетът разказва историята на една драматична любов на фона на трагизма на войната, а авторът изследва мрачната, непозната страна на човешките страсти, любовта, която възвисява и облагородява, но която води и до самоунищожение.
Двата романа са по-скоро психологически. Дълбаят в човешката душа, а героите не се борят с класови врагове и не изпълняват партийни задачи.
Но се появява една книга, която не отговаря на приетите стандарти. Най-неочаквано един писател, който доскоро е смятан за буржоазен, макар и вече убеден привърженик и изразител на комунистическата идеология и член на БКП, се впуска в актуалната тема и я пресъздава реалистично. Романът се чете, но процесът заплашва да излезе извън контрола на «компетентните».
В този случай се включва дъщерята Теодора, която години по-късно описва пред Impressio ситуацията така: «Въпреки идеологическата цензура, през епохата на социализма в България твориха истински талантливи писатели, съизмерими с най-доброто в света. Всъщност, една от съществените характеристики на таланта е именно това, да се прояви въпреки трудностите и препятствията, да свети в мрака.»
Въпреки перипетиите, през които преминава Димов заема достойното си място в пантеона на българската литература.
1.04.1966-а
Димитър Димов напуска този свят. В архивите си оставя два недовършени романа, както и планове и ръкописи за две научни разработки върху теорията на отражението. Освен богато литературно наследство, завещава на идните поколения и над 20 научноизследователски труда в областта на ветеринарната медицина.
След него остава и трудният му въпрос:
«Защо всичко е илюзия — животът, смъртта, желанието да бъдем обичани.»
