МѢСЯЦЪ ВЪ БОЛГАРІИ. Статья из журнала Современник за 1860г.

МѢСЯЦЪ ВЪ БОЛГАРІИ

Живы ли болгаре? Живы

Живы на гърци-те !…

Живы ли болгаре?

Живы для борьбы съ греками!

(Восклицаніе за виномъ.)

Крутою, узкою и извилистою дорогою или, лучше, тропинкою про­бирались мы по высокимъ горамъ Македоніи, отъ Солуни въ горы на сѣверо-западъ. Путешествіе по этимъ горамъ было на сколько трудно, на столько и пріятно: какая чудная живописная мѣстность! Непривычка ѣздить по такимъ дорогамъ, послѣ нашихъ равнинъ, опасность упасть съ мула, когда онъ круто поднимается, или круто спускается съ камня на камень, сначала не давали намъ любоваться красотами мѣстности, но мало по малу боязнь уступила мѣсто жи­вымъ впечатлѣніямъ поэтической македонской природы, — и мы вполнѣ довѣрились нашимъ вѣрнымъ и надежнымъ муламъ. Вотъ мы спускаемся съ горы: передъ нами открыто, какъ въ панорамѣ, огромное пространство долинъ и холмовъ, окаймленное сѣдыми хреб­тами высокихъ горъ. Исполинскія горы съ дикими скалами, страш­ными уступами, перевитыя гирляндами изъ бѣлыхъ облаковъ, идутъ съ юга на сѣверъ, и, сходясь между собою, образуютъ трехъ-уголь- ную обширную долину около 250 верстъ въ окружности. На югѣ, за­облачный божественный Олимпъ, съ снѣжными вершинами, уперся въ синій небосклонъ и грозно возвышается надъ окружающею рав­ниною Архипелага и материка Македоніи. На западѣ громадный Ко­жухъ тянется съ юга на сѣверъ, утопая въ бѣлыхъ снѣжныхъ обла­кахъ. Подъ нами и надъ нами Ортезій со своими страшными усту­пами, отъ которыхъ замираетъ сердце. Внизу обширная долипа усы­панная холмами, которые усѣяны масличными и Фруктовыми де­ревьями и виноградниками, перевитая рѣчками и озерами. Жаль, что не весна! Но среди очаровательной мѣстности грустенъ былъ видъ бѣдныхъ болгарскихъ деревень. Я предупрежденъ былъ объ ихъ бѣдственномъ положеніи, — и мнѣ какъ будто ужь слышались оттуда стоны, выдавленные изъ истерзанной горемъ и бѣдой груди бѣднаго народа. Воображеніе мое—то рисовало кружокъ болгаръ около камина, съ печальными лицами, задумавшихся надъ своимъ безвы­ходнымъ положеніемъ, то представлялась мнѣ красивая болгарка, у колыбели своего сына: убаюкивая его, матернимъ дыханіемъ она передаетъ ему ненависть къ грекамъ, въ своемъ молокѣ вливаетъ въ его душу месть туркамъ, и, какъ бы съ колыбели приготовляя сына на борьбу за родину, жалобнымъ тономъ высказываетъ ему горькое положеніе ея, и потомъ уже болѣе живымъ голосомъ передаетъ ему свою единственную надежду на него, матернее благословеніе и за­клинаніе: «сынку! расти, порасти!» поетъ она: «кату-си, сынку, по­растешь, царство-то си да отървешь отъ чуждѣ руцѣ погански, что царство-то тіе баштино, баштино ёште и майчино!» (сынъ, рости и вырости! когда ты, сынъ выростешь, царство это вырви изъ чужихъ поганыхъ рукъ;—это царство твоего отца и твоей матери!) потомъ, живо представляя его уже взрослымъ юнакомъ (молодцомъ), дѣлаетъ она ему наставленія: «Сичку, сынку, ти имаши», продолжаетъ она: «только въ недѣлю рано встани, вѣрно ся Богу помоли и войска-та си рядомъ наряди,—ела! Ште ти мома зарачамъ! Куга, сынку, отъидешь по берди и планини, никого ся, сынку, не бои, само отъ гърци лука­ви, лукави еште издацы, што и башта ти издадоха въ Веденѣ градѣ гулемѣ сосъ 72 хиляды; тамо го турцы плѣнили, войска-та му сичка поробили…» (все, сынъ, ты имѣешь; только въ воскресенье раньше встань, прилежнѣе Богу помолись и войска твои въ порядокъ при­веди и—маршъ! а я тебѣ невѣсту заручу. Когда ты отправишься по долинамъ и горамъ, никого, сынъ, не бойся, толькобойся грековъ лу­кавыхъ, лукавыхъ, еще и предателей,—они выдали твоего отца въ большомъ городѣ Веденѣ съ 72 тысячами воиновъ; тамъ его взяли въ плѣнъ турки и войска его уничтожили). Она ободряетъ его взгля­домъ, воодушевляетъ матернимъ поцалуемъ…. но вдругъ, какъ бы очнувшись, видитъ сына еще въ колыбели и съ трепетомъ озирается кругомъ: не подслушалъ ли кто ея задушевной пѣсни, неосто­рожно вырвавшейся изъ сдавленной горемъ груди—и слезы польют­ся, и льются и льются по грустному уже лицу; и снова она припа­даетъ къ колыбели сына, но ужь не вдохновеніе на ея лицѣ, а тяже­лая грусть: «вотъ, можетъ быть новая жертва турокъ», думаетъ она и стонъ вылетаетъ изъ ея груди.—И сдѣлается мнѣ самому страш­но, невыносимо больно на сердцѣ. Ужь не привлекательна природа! Красныя, кровяныя пятна рисуются мнѣ на горахъ и долинахъ, и съ наклоненною головою, въ глубокомъ раздумьѣ, тихо пробираюсь я по извилистой неровной дорожкѣ.

Но вотъ показалось впереди за холмомъ село. Отъ Солуни до него 3 часа ходу. «Эй, господарь Георгій!» послышалось назади, когда мы подъѣз­жали къ селу. Я остановилъ мула.—«Здѣсь живутъ болгаре погерченные», сказалъ догнавшій меня мой кераджи (человѣкъ при лошади).

«Что это такое погерченные?» спрашиваю я его. Онъ отвѣчаетъ, что прежде они были болгаре, а теперь гърци (греки). Это меня уди­вило.—«Такъ чтожь?» говорю я: «вѣдь они христіане и православные, такъ же, какъ вы?»— «Православные-то православные!» лакони­чески отвѣчалъ онъ.

Я сталъ распрашивать его, какъ они сдѣлались герками изъ сла­вянъ, чтобъ объяснить себѣ, что такое грекъ изъ болгаровъ.

Изъ разговора съ нимъ я могъ вывести только то, что они го­ворятъ по-гречески, держатся обычаевъ греческихъ, ненавидятъ славянъ, и даже не сознаются, что они были славяне. Больше ни­чего не могъ узнать отъ моего кераджи. Онъ и самъ ничего не зналъ, почему и какъ они сдѣлались греками, да и не хочетъ знать; для него довольно, что они греки, и онъ съ ними уже не хочетъ имѣть дѣла.

Пробывъ съ полчаса въ погерченномъ селѣ, мы отправились въ Кукушъ, гдѣ насъ уже ждали, потому что слышали, что мы пріѣдемъ къ нимъ въ этотъ день. Измученные непривычною ѣздою верхомъ по такимъ дорогамъ, въ 9¹/₂ часовъ вечера мы пріѣхали въ Кукушъ. Было очень темно. Одинъ изъ нашихъ спутниковъ — кукушанинъ, за часъ до Кукуша, ускакалъ впередъ, чтобъ дать знать объ насъ нѣкоторымъ кукушанамъ, къ которымъ Г. Р. имѣлъ письма. Подъ­ѣзжаемъ; насъ встрѣчаютъ съ Фонарями за городомъ. Между встрѣ­тившими насъ болгарами былъ учитель здѣшняго народнаго учи­лища г. Миладиновъ. Г. Р. имѣлъ письма къ нему изъ Россіи. Послѣ обмѣна искреннихъ привѣтствій съ той и другой стороны, они про-, водили насъ въ отведенную намъ обществомъ квартиру въ архіерейскомъ кунакѣ, гдѣ прежде жилъ архіерей, котораго прогнали куку- шане. Г. Миладиновъ распоряжался всѣмъ въ кунакѣ, и потому мы были исключительно его гостями.

— На другой день довольно рано, не успѣли мы еще выпить по ча­шкѣ кофе, явилась къ намъ вся знать кукушская—чорбаджи (стар­шины). «Добре дошли!»—привѣтствовали они насъ, прижавъ руку къ груди и потомъ поднося ее ко лбу. Мы подали имъ руки и отвѣ­чали: «Фала Богу! съмы благодарны!» Затѣмъ усѣлись они на ди­ванахъ, поджавъ ноги подъ себя. Г. Миладиновъ поочереди пред­ставлялъ намъ ихъ. Они всѣ были почтенныхъ лѣтъ и потому въ чалмахъ, изъ-подъ которыхъ выглядывали у нѣкоторыхъ волосы— это извинительный у нихъ безпорядокъ въ туалетѣ.

Съ какимъ любопытствомъ, съ какою радостью они смотрѣли на насъ—далекихъ пришельцевъ, своихъ братьевъ! Это похоже на то, когда бы увидались два родные брата, долго не видавъ другъ друга: не съ большею радостію, не съ большимъ любопытствомъ они смо­трѣли бы другъ на друга, какъ эти добрые кукушане смотрѣли на насъ. Большая часть изъ нихъ не видали русскихъ; знали только, что есть единовѣрные и единоплеменные имъ славяне, называемые рус­скими, гдѣ-то далеко на сѣверѣ; что сильно и могущественно госу­дарство этихъ русскихъ, — больше они ничего не знали.

Застѣнчиво, несмѣло они начали говорить съ нами: «здоровы ли мы, нравится ли намъ ихъ земля, видали ли мы въ Россіи болгаръ, куда мы ѣдемъ, съ какою цѣлію» и пр. Затѣмъ предлагали намъ на­ивные вопросы—о здоровьѣ нашего царя и его семейства, какъ жи­вутъ русскіе, живутъ ли въ Россіи турки и греки? Имъ, кажется, хо­тѣлось слышать, что турки и греки у пасъ бѣдствуютъ и въ страш­номъ угнетеніи отъ насъ. Самое теплое, младенческое сочувствіе къ намъ замѣтно было во взглядѣ и въ каждомъ словѣ ихъ.

Они говорятъ языкомъ, перемѣшаннымъ турецкими и гречески­ми словами и цѣлыми фразами, такъ что я съ трудомъ понималъ ихъ. Кукушане тоже съ большимъ трудомъ понимали меня. Но Г.Р. говорилъ по-болгарски довольно порядочно, и потому они говорили больше съ нимъ; въ 11 часовъ утра они разошлись.

Въ 12 часовъ мы отправились къ мудюру (паша — начальникъ города), въ сопровожденіи двухъ главныхъ старшинъ города. Г. Р. имѣлъ фирманъ отъ турецкаго правительства за подписью султана, которымъ предписывалось давать памъ свободный пропускъ и про­водниковъ, оказывать вездѣ вниманіе и содѣйствіе въ путешествіи. Я полагалъ, что чрезъ десятки комнатъ нужно будетъ пройти до пріемной высокомѣрнаго турецкаго паши и по крайней мѣрѣ че- тверть часа прождать приглашенія войти (къ чему привыкли мы въ Россіи). Ни чуть не бывало; только доложили, тотчасъ растворились двери — и мы лицомъ къ лицу съ сіятельнымъ пашой. Онъ сидѣлъ на диванѣ. Когда мы вошли, онъ всталъ и пошелъ къ намъ на встрѣ­чу; протянувъ обѣ руки къ намъ, онъ пригласилъ насъ сѣсть на ди­ванъ: ни тѣни чванства, ни слѣда грубости! все вѣжливо, прилично. Г. Р. подалъ ему фирманъ. Онъ прежде поцаловалъ его; потомъ прочитавъ, возвратилъ Г. Р.

Тотчасъ намъ подали чубуки (трубки) длинные, съ мѣдными блюдечками, на которыя ставится трубка на полу. Потомъ поднесли по чашкѣ кофе (чашечки эти величиною съ маленькую рюмку, изъ которой у насъ пьютъ водку). Чорбаджи сидѣли на полу, поджавъ ноги подъ себя, тоже съ трубками и кофе, и были переводчиками между нами.

Комната, въ которой насъ привялъ паша, очень простая, безъ роскоши; только простые диваны и очень обыкновенные ковры на полу напоминали здѣсь востокъ.

Съ четверть часа мы просидѣли у него. Онъ распрашивалъ насъ, куда мы ѣдемъ, для чего, гдѣ остановились въ Кукушѣ и довольны ли квартирой. Между прочимъ высказалъ свое расположеніе къ рус­скимъ, какъ добрымъ сосѣдямъ и особенно за то, что съ плѣнными турками во время войны обходились хорошо. Наконецъ такъ же при­вѣтливо раскланялся съ нами и далъ намъ проводника по городу, чтобы вездѣ было оказываемо намъ уваженіе, почтеніе и просторъ на улицахъ (потому что здѣсь улицы очень узки, а день былъ тор­говой).

Отъ него отправились мы къ муллѣ (судьѣ). Его застали мы въ кабинетномъ неглиже (цирульникъ съ турецкой обстановкой брилъ ему бороду и подбривалъ усы и брови), хотя мы вошли къ нему и по докладу. Рукою пригласилъ онъ насъ сѣсть на диванъ. Затѣмъ обыкновенная церемонія: явились чубукчи, съ чубуками и кофеджи съ кофе. Наконецъ онъ кончилъ свой туалетъ и завязался между нами такой же разговоръ, какъ и у паши; только не доставало муллѣ благороднаго такта паши въ обращеніи.

Отъ муллы отправились къ кадію — та же исторія; только этотъ принялъ очень чиновно, со строгимъ исполненіемъ всѣхъ чванныхъ аристократичныхъ приличій исламическаго общества.

Отъ него по пути зашли въ народное училище. Оно открыто года три тому назадъ. Въ немъ около 250 учениковъ. Оно меня и обрадо­вало и удивило. Въ селахъ Македоніи, населенныхъ греками на пути отъ Аѳона къ Солуни, я посѣщалъ греческія училища. Но можно ли ихъ сравнить съ этимъ?

Надъ греками не такъ тяготѣетъ иго турецкое; они имѣютъ по­кровителей предъ турецкимъ правительствомъ въ своихъ духовныхъ властяхъ; слѣдовательно, они имѣютъ больше возможности устроить хорошія школы: ихъ духовные отцы, конечно, не будутъ стѣснять ихъ въ этомъ, а напротивъ, поощрятъ, походатайствуютъ предъ турками. И что же? Въ какомъ состояніи ихъ школы, которыя ви­дѣлъ я? — Домикъ, какъ нашъ анбаръ; комната, какъ нашъ хлѣвъ, безъ полу, лавокъ, стола, даже и безъ оконъ; въ ней душно, темно и сыро. Я тогда полагалъ, что это отъ бѣдности — и жалѣлъ ихъ. Не говорю вообще о греческихъ школахъ, а только о тѣхъ, которыя я видѣлъ, именно: въ селахъ агіосъ Никита и агіосъ Никола, кото­рыя можно поставить въ параллель съ Кукушемъ. Какой контрастъ съ ними представляютъ собою болгарскія школы! Всякій съ перваго раза скажетъ: «да болгары богатый народъ!» А какъ присмотришься къ болгарамъ, вглядишься въ ихъ тяжелую жизнь, то увидишь, что это народъ задавленный, убитый, поразительно-бѣдный, надъ кото­рымъ тяготѣетъ двойное иго, народъ безотвѣтный и предъ турками и передъ греками. Отъ него ли въ настоящемъ его положеніи ждать порядочныхъ школъ! Наповѣрку вышло «да», —онъ имѣетъ ихъ. Училище въ Кукушѣ очень хорошее, въ сравненіи съ греческими, видѣнными мною. Комната большая, въ ней 25 скамей, каѳедра учи­тельская довольно хорошая; въ комнатѣ свѣтло, полъ, стѣны — все чисто, — чего же еще? Болгары послѣднимъ дѣлятся для образова­нія своихъ дѣтей. К тому же, въ греческихъ школахъ я видѣлъ толь­ко отъ 20 до 50 учениковъ, а здѣсь 250—и это только низшее отдѣ­леніе, а есть еще и высшее, которое занимаетъ другой домъ, лучше и еще чище. Въ первомъ учатся читать и писать мальчики отъ 6 до 15 лѣтъ. Въ городѣ, говорятъ, нѣтъ ни одного мальчика, который бы не учился, развѣ по чрезвычайной бѣдности. Всѣ ученики, кого ни спрашивали, отвѣчали очень хорошо. Во второмъ училищѣ око­ло 50 учениковъ. Здѣсь учатъ греческому языку, ариѳметикѣ и гео­графіи, на греческомъ языкѣ; церковной исторіи, на болгарскомъ. Въ-первомъ, учитель — монахъ изъ аѳонскаго болгарскаго зограф- скаго монастыря. Во-второмъ — учитель г. Миладиновъ, который оказалъ намъ такое радушное гостепріимство. Къ чести его надобно сказать, что онъ основательно знаетъ и добросовѣстно исполняетъ свое дѣло. Онъ могъ бы найти себѣ другое дѣло, болѣе выгодное въ матеріальномъ отношеніи, но, какъ горячій патріотъ, навсегда посвятилъ себя образованію дѣтей, получая только 20 р.с. въ мѣ­сяцъ.

Теперь болгары еще болѣе расположили меня къ себѣ. При всемъ тяготѣніи надъ ними судьбы, они остаются вѣрными себѣ, — хра­нятъ въ себѣ горячій патріотизмъ, при всѣхъ усиліяхъ ихъ враговъ сдѣлать изъ нихъ турокъ или грековъ…. Я теперь смотрю на болга- ровъ, какъ на народъ съ богатыми задатками добраго, чтобъ не ска­зать — великаго.

Изъ школы мы пошли въ свою квартиру. Въ 4 часа пришли къ намъ нѣкоторые чорбаджи.

Отъ лица жителей они просили пасъ прочесть имъ церковную службу на славянскомъ языкѣ. Завтра, 12 декабря, у нихъ въ церк­ви престольный праздникъ св. Спиридону. Мы обѣщали имъ это.

Боже мой! Тотъ народъ, отъ котораго мы взяли церковно-сла­вянскія книги, который научилъ насъ читать и писать по-славян­ски — этотъ народъ проситъ теперь пасъ прочесть службу на сла­вянскомъ языкѣ, — они просятъ насъ доставить имъ счастіе услы­шать славянскіе звуки въ своей церкви…. Хотѣлось бы изви­нить, оправдать тѣхъ, кто довелъ ихъ до того состоянія, что они за счастіе считаютъ услышать родные звуки въ церкви, и про­сятъ объ этомъ пришельцевъ. Но какъ оправдать?

Ихъ прадѣды и дѣды, а можетъ быть и отцы, слышали еще род­ные звуки въ церкви— 93 года тому назадъ!… Церковь, народ­номъ имъ языкѣ, утѣшала ихъ чрезъ родныхъ имъ пастырей; но , это было до 1767 года! Теперь пикто даже не помнитъ этого. Толь­ко пѣсни печально напоминаютъ имъ объ этомъ переворотѣ, кото­рый незамѣченъ исторіею, хотя имѣлъ сильное вліяніе на судьбу 7 мильйоновъ человѣкъ.

12 декабря, въ 5 часовъ утра, отправились мы въ церковь, взявъ съ собой богослужебныя книги, какія имѣли: библію и полный мо­литвословъ. Приходимъ; въ церкви крикъ, шумъ, такой гвалтъ, что ничего не слышно! Мы пробираемся ко клиросу: «Руссы, рус­сы!» пронеслось по всему храму, и въ церкви водворилась тишина. Вотъ Г. Р. сталъ читать шестопсалміе, стараясь каждое слово произнесть рѣзче и слышнѣе; — всѣ придвинулись впередъ, чтобъ слышать, что читается. Надобно было видѣть самому ихъ восторгъ, ихъ радость, вниманіе, когда они услышали богѳслуженіе на ихъ родномъ языкѣ, чтобъ понять, какое впечатлѣніе произвели на нихъ его звуки, неслыханные ими прежде въ церкви! Кажется, на лету они ловили славянскія слова, не сводили глазъ съ насъ — слу­шали и многіе плакали отъ горя, — что не имѣютъ славянскаго бо­гослуженія, и отъ радости, — что слышатъ его.

По прочтеніи службы, мы осмотрѣли церковь. Она, конечно, не­богата, но она хороша въ сравненіи съ церквами въ греческихъ селахъ, видѣнныхъ мною. Въ ней по крайней мѣрѣ нѣтъ ни грязи, ни сору, ни паутины; напротивъ, вездѣ чистота, опрятность.

Послѣ осмотра церкви, чорбаджи пригласили насъ посѣтить ихъ, и мы цѣлый день ходили изъ дома въ домъ.

Весь день я чувствовалъ себя какъ бы въ нашей старинѣ за ты­сячу лѣтъ назадъ. Простота жизни, безъискуственное, не натяну­тое обращеніе между собою, наивное обращеніе съ нами, уносили меня къ вѣкамъ нашей незатѣйливой патріархальности. Но только языкъ, доброта и радушіе показывали въ болгарахъ славянъ; по­чти во всей внѣшней обстановкѣ жизни они не выдержали себя и вполнѣ подчинились восточнымъ обычаямъ и обрядамъ, занесен­нымъ сюда ихъ властелинами — турками. Видъ городовъ — турец­кій, то есть безалаберный; улицы ихъ грязныя, кривыя и узкія; дома разбросаны или, лучше, посажены безъ плана и порядка. Внутри домовъ та же восточная обстановка. Въ домахъ обыкновен­но бываетъ по двѣ комнаты : одна черная, которая служитъ и кух­ней, и кладовой, и рабочей, и спальной, а другая чистая для пріема гостей. Послѣдняя у богатыхъ устлана коврами, а вокругъ комнаты вдоль стѣны идутъ диваны или, лучше сказать, широкія лавки съ тюфяками, набитыми шерстью верблюжьей или овечьей, или соло­мой, и покрытыя бѣлой или цвѣтной матеріей. Въ другихъ домахъ замѣняютъ диваны длинными подушками подлѣ стѣны. Въ черной комнатѣ только въ одномъ углу постланъ соломенный коверъ съ нѣ­сколькими подушками. Въ обѣихъ комнатахъ такая чистота, что только въ чулкахъ входятъ въ нихъ, безъ башмаковъ. Но не видно ни кадокъ, ни горшковъ, ни лоханки съ умывальникомъ, ни пала- тей, и — пожалуй — ни грязи, ни сору, какъ на Руси; на кухнѣ стоятъ кострюли, чашки, тарелки, кофейникъ и въ углу порожній мангалъ. И самого болгарина по одеждѣ не легко отличить отъ турка; платье его похоже на турецкое: такія же шаровары, куртка, чулки, башмаки, Фесъ или чалма. Словомъ, что носятъ турки, то носятъ и болгары. Скорѣе болгарина отъ турка можно различить по лицу. Болгары всѣ брѣютъ бороду, оставляя усы; а турки — только военные; болгаре оставляютъ косу на макушкѣ, по обычаю пред­ковъ, какъ знакъ благородства, если брѣютъ голову; или же стри­гутъ волоса по европейски; а турки всѣ брѣютъ, исключая воен­ныхъ; у болгарина скромный, но живой видъ, а у турка тупой, но чванный. Вотъ чѣмъ только расходятся они Между собою. Пріемы ихъ турецкіе — только скромнѣе; всѣ они умѣютъ говорить по-ту­рецки, и только простота, довольно грубая—не чванная турецкая, а какая-то своеобразная, наивная, отдѣляетъ ихъ отъ восточнаго пле­мени. Впрочемъ, европейское вліяніе показывается и здѣсь: моло­дое поколѣніе уже начинаетъ мѣнять, конечно при средствахъ, ту­рецкій костюмъ на европейскій и вообще принимать видъ европейцевъ, исключая фески, съ которою никакъ не можетъ разстаться, и потому почти всѣ стригутъ волосы а la francaise.

Вотъ входимъ мы въ домъ: на крыльцѣ хозяева встрѣчаютъ насъ. «Добре дошли! како сте?» и приглашаютъ въ комнату. Въ комнатѣ мы садимся на полъ, если нѣтъ дивановъ, около камина или мангала, потому что былъ чувствительный холодъ. Тотчасъ яв­ляется маленькій сынъ или дочь хозяина съ кофе, по маленькой чашечкѣ. За тѣмъ подаютъ на подносѣ глико, то есть варенье, орѣ­хи, пряники, потомъ ставятъ подносъ въ срединѣ круга нашего на полъ, и въ дополненіе подлѣ подноса ставятъ два графина съ ракой или мастикой (водкой) и съ виномъ.—«Повелите! Соизволяйте!» по­вторяютъ хозяинъ и хозяйка. И круговая, то съ ракой, то съ ви­номъ, обходила поперемѣнно всѣхъ вокругъ мангала или въ полу­кругъ камина. Между тѣмъ идетъ самый оживленный разговоръ. Конечно, начали говорить прежде всего о сегодняшней славянской службѣ. Какъ они благодарили насъ за нее! Наивно повторяли они, что запомнили изъ службы, напримѣръ: «Господи помилуй», «подай Господи», и пр.; старались даже пѣть, но привыкшіе къ греческому пѣнію на турецкій ладъ, сколько ни бились, никакъ не могли сла­дить — все выходило у нихъ на греческій напѣвъ съ отвратитель­ными турецкими варіаціями. Съ дѣтской наивной радостію они увѣряли насъ, что поняли все, что мы читали. Между прочимъ высказали свое сожалѣніе, что они не имѣютъ ни одной славян­ской книги, а то они, не спрашивая никого, стали бы отправлять богослуженіе на славянскомъ языкѣ.

Круговая продолжала обходить повеселѣвшихъ болгаровъ; она была готова въ каждомчъ домѣ, гдѣ насъ ждали. Вездѣ мы встрѣча­ли такой же радушный пріемъ. Нашъ кружокъ пирующихъ друзей никакъ не сходилъ съ пятидесяти человѣкъ.

Между прочимъ они спрашивали: знаютъ ли въ Россіи, что они въ такомъ бѣдственномъ положеніи? Признаюсь, вопросъ этотъ оза­дачилъ меня; какъ отвѣчать? Я отвѣчалъ имъ: нѣтъ. Разсказывая имъ о Россіи, мы боялись затрогивать въ нихъ чувствительную струну, т. е. спрашивать ихъ о ихъ положеніи; но она сама за­пѣла — послышались жалобы на грековъ и съ осторожностью — шопотомъ — на турокъ. Между тѣмъ круговая все еще гуляла около камина пли мангала. Наконецъ винные пары вытѣснили изъ головы печальныя мысли, и болгары затянули хоромъ пѣ­
сню про славную жизнь ихъ славныхъ предковъ. Ну, можно ли подумать, смотря теперь на разгулявшихся болгаръ, что они народъ убитый, угнетенный, несчастный? Съ видомъ оживлен­нымъ, размахивая руками и потряхивая головой, поютъ они о знаменитомъ рыцарѣ болгарскомъ Маркѣ Кралевичѣ и о его внукѣ Янкулѣ. Какъ будто я среди вольницы, которая въ лѣсу, вокругъ огня, празднуетъ свою разгульную жизнь. Такъ они раскутились отъ радости, что слышали славянское пѣніе, говорили они, и что имѣютъ у себя небывалыхъ прежде гостей — русскихъ.

Меня болѣе всего удивило ихъ тревожное, взволнованное чув­ство относительно грековъ. Куда мы ни приходили, съ кѣмъ ни го­ворили, вездѣ и отъ всѣхъ слышали только проклятья и жалобы на грековъ. Только и слышно было:«песмы гърци лукави, но чесни бол- гаре, истіе славяне.» Первый тостъ въ каждомъ дому былъ за здоровье русскаго царя и Россіи; «нека живъ (пусть живетъ) царь Алек­сандръ, приговаривали они шопотомъ: да искерши (сокрушитъ) турцы сосъ гърци те» (съ греками). Потомъ восклицали: «живи ли болгаре? Живи, живи на гърци-те!…» Почти въ каждомъ домѣ намъ подво­дили мальчиковъ, отъ 4-хъ до 7-ми лѣтъ; и мы спрашивали ихъ, по просьбѣ болгаровъ: «Ты гъркъ?»—«Несъмъ гъркъ», отвѣчаетъ маль­чикъ: «съмъ честный болгаринъ, истій славянинъ!» Мы настаивали, что онъ грекъ; мальчикъ, топая ногами, кричалъ: «несъмъ, несъмъ гъркъ лукавій, съмъ болгаринъ!» Но мы продолжали настаивать, что онъ грекъ; мальчикъ не выдерживалъ и плакалъ. Болгары уже не скрываютъ своей ненависти къ грекамъ. Впрочемъ, въ Кукушѣ нѣтъ ни одного грека — некого опасаться. Я рѣшительно не вѣрилъ сво­имъ ушамъ; неужели греки довели себя здѣсь до того, что и слово «грекъ» имѣетъ оскорбительное значеніе? Негодяя называютъ гре­комъ; для мальчика это слово хуже наказанія. О всякомъ низкомъ дѣлѣ, о дурном), поступкѣ, болгары отзываются: «Э! то е гърска ра­бота!» (это дѣло грековъ, или въ характерѣ грековъ).

Но вотъ мы отправились на обѣдъ къ одному изъ чорбаджій. На крыльцѣ встрѣтило насъ его семейство. Въ комнатѣ, по обыкнове­нію, сѣли вокругъ мангала на полъ, и закурили наргилье (кальянъ) въ ожиданіи обѣда. Вскорѣ принесли въ комнату огромный круглый подносъ, съ чашкою на срединѣ, ложками и вилками по бокамъ, и по­ложили его на полъ подлѣ мангала. Потомъ положили на полъ по двѣ подушки для насъ, дали намъ въ руки по полотенцу, и мы усѣ­лись вокругъ подноса. Во время обѣда, маленькій сынъ хозяина несъ къ столу подносъ съ рюмками и стаканами, и нечаянно уро­нилъ подносъ — одна рюмка разбилась. Мальчикъ, нисколько не- сконфузившпсь, закричалъ: «Тако да искершатся душмани (враги) наши турцы сосъ гърками!» Эта острота мальчика такъ была кстати, и такъ нечаянна, что мы долго смѣялись ей.

По окончаніи обѣда мальчикъ принесъ намъ кувшинъ съ теп­лой водой и тазъ съ мыломъ.—Для чего это? спросилъ Г. Р.—«Руки мыть и во рту полоскать,» отвѣчалъ мальчикъ. Это восточный обы­чай. Самъ хозяинъ даже зубы натиралъ мыломъ.

Вечеромъ пришли къ намъ нѣсколько чорбаджій, и отъ лица всего общества просили насъ погостить у нихъ до Рождества «ёш- те погледамъ на васъ, ки послушаемъ васъ», говорили они. Мы ус­тупили ихъ усердной просьбѣ, хотя и пріѣхали сюда только на три или четыре дня. Мы угощали ихъ чаемъ. Они съ большимъ усиліемъ выпили по одному маленькому стакану, потому что привыкли пить кофе по маленькой чашечкѣ, и удивлялись намъ, какъ мы можемъ пить такъ много горячаго чаю. Послѣ чаю мы отправились вмѣстѣ съ ними погулять по Кукушу. Вездѣ раздавались пѣсни, точно весь Кукушъ былъ на ногахъ; вездѣ, и въ кофейняхъ и въ локандахъ (рестораціяхъ) раздавалось: «живы ли болгаре?» На наше замѣчаніе, что кукушапе живутъ весело, чорбаджи отвѣчали, что прежде этого не бывало.

Какой славный народъ могъ бы выйти изъ болгаръ, если бы они получили независимость! Это народъ веселый, живой, воинственный и красивый, всѣ они брюнеты, высокіе, стройные. Болгарскіе жен­щины красавицы.

Скоро кукушане стали разсуждать о томъ, какъ бы устроить сла­вянскую школу, и пріобрѣсть книгъ церковно-славянскихъ. Но нуж­но было довольно средствъ для этого и на устройство школы. Что ‘ дѣлать? Однакожь рѣшили послать человѣка съ письмомъ Г. Р. въ Константинополь для покупки книгъ. Кромѣ того, языкъ народный упалъ очень низко; чтобъ поднять его нужны большія усилія со стороны болгаръ. Въ ихъ языкъ вкралось множество словъ и даже цѣлыхъ фразъ турецкихъ и греческихъ. Мы посовѣтовали имъ употребить такую мѣру: кто скажетъ греческое слово (отрекаться отъ турецкаго языка было бы опасно), тотъ долженъ платить штрафъ въ пользу училища — и вотъ источникъ доходовъ на уст­ройство училища. Сначала опредѣлили штрафъ по 25 к. сер. (беш- лыкъ), за каждый разъ. Предложеніе это было принято съ востор­гомъ. Но вскорѣ увидѣли, что штрафъ былъ не по силамъ; въ про­долженіе одного часа, многіе подвергались ему но пяти разъ — это было очень тяжело, и мы уменьшили штрафъ до 10 к. сер. (два пі­астра). Выбрали тотчасъ училищнаго старосту, который долженъ собирать и записывать штрафы. Началась преуморительная картина.

Болгары стали ловить другъ друга—крикъ, шумъ, смѣхъ слѣдовали за каждымъ штрафомъ. «Дайте мнѣ ножъ!» сказалъ одинъ, заплатив­шій уже пять разъ штрафъ.—«Для чего?» спросили его. — «Я отрѣжу себѣ языкъ, чтобъ ни звука греческаго не сошло съ него», отвѣчалъ тотъ шутя:—«а то и карманъ выворотитъ этотъ проклятый гречес­кій языкъ», прибавилъ онъ. Чтобъ подать примѣръ собой, я запла­тилъ пять бешлыковъ, а Г. Р. десять. Общество было чрезвычайно радо этому нововведенію, какъ средству необходимому для обработ­ки языка и для содержанія школы. Въ тотъ же день оно разнеслось по всему Кукушу. Женщины узаконили тоже правило и для себя, только съ уменьшеніемъ штрафа до ¹/₂ піастра (2¹/₂ к. сер.). А съ нихъ перешло и на дѣтей: и они положили на себя штрафъ по 5 па­ричекъ (²/₃ к. сер.). Закону сдѣлался общимъ. Мало того, изъ Куку- ша, на другой же день, перешло это установленіе кукушское и въ сосѣднія деревни. Куда ни проникъ слухъ объ этомъ, вездѣ оно на­ходило большое сочувствіе въ болгарахъ.

Послѣ обѣда мы отправились въ церковь смотрѣть свадьбу (у нихъ вѣнчаютъ и въ посты, кромѣ одного великаго поста). Вся пло­щадь передъ церковью была занята пародомъ, а въ толпѣ посрединѣ раздавалась доморощенная музыка, и шафера или дружки (юнацы) плясали; мы остановились немного въ сторонѣ.

Черезъ нѣсколько минутъ съ горы, сколько возможно тихою поступью стала спускаться группа молодыхъ женщинъ, покрытыхъ бѣлыми платами. Въ срединѣ шла совершенно покрытая бѣлою чад­рою невѣста; ее вели подъ руки окружавшія. Подошедши къ народу, Она сдѣлала три, сколько возможно медленныхъ и низкихъ поклона ему. Въ правой рукѣ у ней было шитое по концамъ полотенце; она прикладывала руку съ нимъ къ правому виску, когда дѣлала покло­ны. На ней была шуба, короткая, до колѣнъ. На головѣ было что-то высокое, въ родѣ маленькаго кивера, около двухъ вершковъ выши­ною; на немъ стояла развѣтвленная на концѣ серебряная палочка. Только эта палочка была не покрыта чадрою. На груди навѣшены были, по восточному обычаю, монеты и большой серебряный кругъ; множество мелкихъ косичекъ назади тоже были убраны монетами; широкіе восточные шаровары виднѣлись изъ-подъ платья; на но­гахъ были красные башмаки, вышитые немного золотомъ и шел­комъ. Сдѣлавъ три поклона, невѣста пошла въ церковь, гдѣ уже ждалъ ее женихъ. Молодые стали у низенькаго стола, покрытаго краснымъ шелковымъ платкомъ; на столѣ стояли евангеліе и чарка; по сторонамъ четыре священника (здѣсь дьяконовъ нѣтъ). Обрядъ вѣнчанія совершаемъ былъ какъ и въ Россіи; священники по очереди пѣли и читали. Когда священники повели молодыхъ вокругъ стола, окружавшій народъ бросалъ въ нихъ пшеницей и мелкими паричка­ми. По окончаніи вѣнчанія, ближніе жениха и невѣсты подходили къ евангелію на столѣ, потомъ, крестясь, прикладывались къ вѣн­цамъ молодыхъ. Вѣнцы находятся у паши. Для вѣнчанія, ихъ нужно выкупать, и только при запискѣ отъ архіерея, позволяющей бракъ. Женихъ одинъ отправился домой, а невѣсту свекоръ повелъ за руки. Она все еще была закрыта. За воротами невѣста сдѣлала опять три низкихъ поклона. Потомъ свекоръ взялъ ее на руки и посадилъ на подведенную лошадь съ мужскимъ сѣдломъ. Въ это время народъ бросалъ въ нее деньги. Прежде, говорятъ, молодая подходила къ церковному колодцу и, сдѣлавъ со всѣхъ сторонъ по обыкновенному церемонному поклону, сыпала въ него пшеницу. Когда свекоръ по­велъ за узду лошадь молодой, ко мнѣ подошелъ братъ жениха и при­гласилъ меня на вечеръ къ нимъ. Когда я подошелъ къ дому жени­ха, невѣста сидѣла еще на лошади и здоровалась съ новой своей род­ней. Я не засталъ уже, какъ она здоровалась съ свекромъ, свекров­кой, съ большими деверями и золовками; а когда я подошелъ, къ ней подвели маленькаго брата и сестру жениха. Она взяла ихъ къ себѣ на колѣни на лошадь, цаловала ихъ, терла по лицу своимъ се­ребрянымъ кругомъ, висящимъ на груди, и давала имъ конфекты; потомъ она бросала пшеницу на крышу дома и на землю около крыльца. Послѣ этой церемоніи свекоръ снялъ ее съ лошади и увелъ въ комнату. Самъ женихъ еще не показывался. Невѣсту, окружен­ную женщинами, посадили въ завѣшенный занавѣсью передній уголъ, который на это время называется здѣсь «божикъ». Мужчинъ-гостей попросили за столъ въ другой уголъ.

Женихъ, вошедши, сталъ угощать гостей, и ко мнѣ первому по­дошелъ со стаканомъ вина. Стаканъ держалъ онъ въ лѣвой рукѣ, а правую протянулъ ко мнѣ. «Что это? Зачѣмъ онъ протягиваетъ ко мнѣ свою руку?» подумалъ я. Я подалъ ему свою. Смотрю: онъ хо­четъ цаловать ее; я сначала не позволялъ этого; но всѣ гости сказа­ли, что у нихъ такъ принято, — я согласился. Онъ взялъ опять мою руку, поцаловалъ ее, потомъ поднесъ ко лбу, опять поцаловалъ, и уже послѣ всего этого подалъ мнѣ стаканъ съ виномъ. Принявъ отъ меня стаканъ, женихъ опять повторилъ церемонію цалованія руки. Такъ обошелъ онъ всѣхъ гостей, и старыхъ и малыхъ, съ такими же церемоніями. Потомъ гости начали уже сами наливать и пить, и на­веселѣ затянули свадебную пѣсню.

Гости стали расходиться. Я спросилъ ихъ: «Какже они идутъ, когда еще не пили за здоровье молодой?» Мнѣ сказали, что здѣсь это не принято. Я хотѣлъ уже идти съ ними, по мое желаніе — вы­пить за здоровье невѣсты—дошло до нея; и вотъ она встаетъ и под­носитъ мнѣ вина съ обычной церемоніей, поднявъ свое покрывало, чтобъ поцеловать мою руку. Затѣмъ поднесли ей платокъ, вышитый по концамъ и угламъ шелкомъ и серебромъ. Надѣвъ его мнѣ на пле­чо, она сказала, чтобъ я увезъ его съ собой въ Россію на память; потомъ такъ же церемонно поцаловала мою руку. До обѣда слѣдую­щаго дня молодая будетъ еще съ дѣвицами и закрытая; она рас­кроется уже вечеромъ на другой день, потому что только послѣ обѣ­да передадутъ ее мужу.

Съ 15 декабря я началъ ходить по утрамъ до обѣда въ высшее народное училище—учить дѣтей (около 50 мальчиковъ) читать и пѣть по-славянски, а послѣ обѣда иногда приходили ко мнѣ священники учиться тому же. Мальчики занимались съ большою охотою и очень успѣшно. До 25 декабря я занимался съ ними, и они могли уже подъ конецъ читать въ церкви, подготовившись предварительно.

Въ свободное время, отъ 12 до 25 декабря, иногда мы посѣщали кукіи (домы) кукушанъ, и за марковицей лились наши разговоры. Довольно часто юнаки приглашали меня въ свои кешты «да испіемъ благо піянье, да изъѣдамъ сладко яданье». Много слышалъ я отъ нихъ анекдотовъ, исторій, конечно, печальнаго содержанія.—Когда мы бывали въ семействахъ, женщины и дѣвушки часто упрекали меня, зачѣмъ мы не привезли съ собой ни одной русской женщины,— они говорили, что имъ хотѣлось бы посмотрѣть на русскую и пого­ворить съ ней, и распрашивали, чѣмъ занимаются у насъ женщины, какая обстановка ихъ жизни дома и въ обществѣ.

Встрѣчая довольно хорошіе пріемы въ Кукушѣ, я сначала пола­галъ, что болгары преувеличенно говорятъ о бѣдственности своего положенія. Но тогда я не зналъ, что насъ приглашаютъ только бо­гатые изъ нихъ, и что Кукушъ нельзя ставить въ параллель съ дру­гими болгарскими селеніями. Въ Кукушѣ только 20 турецкихъ до­мовъ, среди 500 болгарскихъ, и потому здѣсь больше единодушія и братства, больше народной силы. Но когда и въ Кукушѣ я посѣтилъ нѣсколько бѣдныхъ домовъ, я повѣрилъ всему, что говорятъ о себѣ болгары, хотя въ Кукушѣ они живутъ довольно еще порядочно, въ сравненіи съ жителями горной Македоніи или даже окружающихъ селеній.

Земля роздана монополистамъ туркамъ въ собственность или на аренду, и болгаринъ-землепашецъ долженъ снимать ее у нихъ, или, какъ они говорятъ, покупать себѣ землю па годъ, чтобъ работать на ней. Турки «продаютъ» (отдаютъ въ наймы) землю большею частію на годъ, за извѣстную плату, или же чаще за треть убраннаго съ поля хлѣба. Когда случается неурожай или кто нибудь воровски сниметъ хлѣбъ съ поля, или возьметъ его насиліемъ (это случается очень нерѣдко), — какъ тутъ быть бѣдному? Болгаринъ остается безъ куска хлѣба, а турокъ все-таки требуетъ уплаты. Кто защи­титъ болгарина? Послышится, правда, слабый, боязливый голосъ чорбаджій въ совѣтѣ мудюра, но тотчасъ же и смолкнетъ, по­тому что у чорбаджій въ правилѣ — меньшее зло предпочитать боль­шему; защищая одного, можно повредить цѣлому селенію и даже округу христіанъ. И вотъ несчастный платится, не имѣя денегъ, не­ движимымъ и даже движимымъ имуществомъ, если есть у него, что можетъ взять турокъ, или что можетъ понравиться турку. Правда, можно занять денегъ у другаго турка или жида, по условному кон­тракту; но эти контракты почти вѣрная гибель бѣднымъ болгарамъ, потому что заемъ дается только за страшные проценты. Чрезъ годъ болгаринъ будетъ не въ силахъ заплатить турку или жиду долга, вы­росшаго почти вдвое больше; тогда, или еще чрезъ годъ — но чѣмъ дольше, тѣмъ хуже — тогда, если его имущество не покрываетъ долга, несчастный болгаринъ долженъ идти къ турку въ домъ, чтобъ выслужить у него свой долгъ, идти въ службу даже не одинъ, а всей семьей, если долгъ относительно великъ. Отсюда уже одинъ исходъ: принятіе магометанства. Служа у турка, онъ все же не избавляется отъ подати и другихъ повинностей и налоговъ; кромѣ того, онъ долженъ самъ одѣвать себя и свое семейство. Такимъ образомъ, онъ должаетъ турку все болѣе и болѣе, и никогда уже не освободится отъ него. Остается одно средство избавиться отъ долга: отдать тур­ку свою жену, дочь и даже сына-мальчика, если онъ хорошъ собой. Болгаринъ не соглашается на это. А долгъ все растетъ болѣе и бо­лѣе, до неоплатной цифры для бѣднаго болгарина, и самъ онъ дѣ­лается все хилѣе отъ чрезвычайно трудныхъ работъ у турка. Нако­нецъ турокъ какъ бы выходитъ изъ терпѣнія ждать уплаты или за­работки долго, и гонитъ отъ себя болгарина, какъ неспособнаго ра­ботать, или лѣниваго, оставляя въ залогъ за долгъ его жену и дѣ­тей, или только однихъ дѣтей, если жена его не годится для гарема.

Тогда несчастный болгаринъ ищетъ только случая влѣпить пулю въ лобъ проклятому турку, да и не можетъ оставаться въ селѣ, уже не имѣя средствъ къ жизни; а въ работники наняться довольно трудно, развѣ опять къ турку… Убитый горемъ и бѣдой, болгаринъ рѣшается быть гайдукомъ, — отправляется въ горы стеречь проѣзжихъ ту­рокъ и нападать оттуда нечаянно на домы турецкіе въ селеніяхъ.

Месть, безпощадная, безграничная месть туркамъ пропитала все существо его, — это его жизнь, его идея — онъ помѣшанъ на этомъ….

Такой же точно исходъ и тогда, если урожай хорошъ, когда уплата за землю требуется не третьимъ снопомъ, а деньгами; снявъ хлѣбъ, болгаринъ долженъ продать на столько хлѣба, чтобъ запла­тить долгъ турку, и продаетъ его по дешевой цѣнѣ, потому что уплата требуется послѣ жатвы, а въ это время цѣны стоятъ очень низкія. Такимъ образомъ на уплату долга у него выходитъ чуть не половина снятаго съ поля хлѣба. Прошла половина зимы — хлѣба у болгарина уже нѣтъ. Болгаринъ вынужденъ бываетъ занимать, чтобъ прожить какъ нибудь годъ. А мы уже видѣли, къ чему ведутъ зай­мы, потому что для займа денегъ нужно обращаться опять къ турку, , или ростовщику-жиду. Болгаринъ не рѣшается дать взаймы денегъ, потому что онъ не знаетъ, что съ нимъ самимъ будетъ завтра: каж­дый долженъ быть готовъ защищать себя, хотя карманомъ, отъ по­стоянныхъ придирокъ со стороны турокъ къ каждому сколько нибудь зажиточному болгарину.

Если бы кто нибудь руководилъ болгарами, если бы было устрое­но братство, община, корпорація, еще была бы надежда имъ спа­саться отъ турокъ. Но къ несчастію и это невозможно. Всякому дѣлу общему, общей сходкѣ, товариществу приписываютъ турки характеръ заговора. Еще крѣпче сдавятъ они болгаръ въ желѣз­ныхъ тискахъ ига, и новые налоги, поборы, штрафы

А налоги и безъ того тяжелы; на все установлены страшные на­логи, на садоводство, огородничество, на ремесла. За каждую ло­шадь, корову,—словомъ, за каждую голову домашняго скота, нужно платить подать.

Почему же арендаторами и спекулянтами не могутъ быть болга­ры? подумаетъ читатель.

Но турки не глупы. Они понимаютъ, что получивъ эти пра­ва, болгары заберутъ въ свои руки всю торговлю и промы­шленность; тогда трудно будетъ безнаказанно обижать ихъ, какъ народъ богатый; тогда они будутъ сильны, имѣя аген­товъ и покровительство въ самомъ Константинополѣ; за деньги турки константинопольскіе рады были бы протежировать болгарамъ. Тогда болгарскимъ туркамъ, какъ меньшинству и народу вялому, из­нѣженному, лѣнивому, пришлось бы плохо, привелась бы жить сво­имъ трудомъ. А теперь они, что хотятъ, то и дѣлаютъ — совершен­но по своему произволу. Теперь и зажиточнымъ болгарамъ прихо­дится часто, и очень часто, чрезвычайно трудно. Если болгаринъ богатъ (относительно), то онъ непремѣнно уже и чорбаджія; а чор- баджіямъ часто приходится платить недоимки за своихъ бѣдныхъ братій, чтобъ не пострадало цѣлое селеніе или даже округъ—турки умѣютъ справлять недоимки!.. Притомъ же, рѣдкій годъ не слу­чается, что на султана, на устройство крѣпостей, на содержаніе ар­міи турки собираютъ двойную подать. Такъ въ мирное время. А что сказать о военномъ, или когда, такъ себѣ, для удовольствія, туркамъ вздумается пограбить болгаровъ, выдумывая заговоръ, бунтъ?

Вотъ ихъ отношенія къ туркамъ. Но это только малая часть того, что нужно было бы сказать о положеніи, которое вотъ уже четыре вѣка давитъ несчастныхъ болгаръ!

Не буду говорить, что я перечувствовалъ во время разсказовъ о такомъ бѣдственномъ положеніи ихъ. Представьте себѣ, читатель, что эти, раздирающіе сердце, печальные разсказы вы слышите отъ самихъ страдальцевъ, которые еще больше взглядомъ, чѣмъ слова­ми, передаютъ вамъ о своей горькой участи! Что заговоритъ въ васъ? Чѣмъ отзовется ваше сердце этому печальному голосу раз- терзаннаго, убитаго горемъ сердца? Въ состояніи ли вы высказать то, что почувствуете въ это время? Если въ состояніи, то потруди­тесь высказать себѣ за меня; если не въ состояніи, то по крайней мѣрѣ поймете, что чувствовалъ я….

Я слышалъ прежде, что архіереи здѣшніе имѣютъ право покро­вительства за болгаръ предъ турецкимъ правительствомъ; поэтому спросилъ разсказывавшихъ мнѣ болгаровъ: что же дѣлаетъ ихъ ар­хіерей? Почему не защищаетъ ихъ?

Э! — лаконически отвѣчали болгары, всѣ вдругъ махнувъ руками.

Между юнаками, пригласившими меня побесѣдовать за маркови- цей, былъ одинъ женатый человѣкъ. Не знаю, какъ онъ попалъ въ общество холостяковъ. Здѣсь женатые не бываютъ въ обществѣ молодежи. Онъ разсказалъ мнѣ довольно интересную исторію своей женитьбы.

«За три года до свадьбы, засваталъ я себѣ момичку (дѣвицу) за 5 часовъ отсюда», началъ онъ.—«Въ прошломъ году, слуга нашего ар­хіерея, любимецъ его, увидѣлъ ее случайно. Она ему очень понра­вилась. И вотъ грекъ сталъ ее сватать за своего любимца; но мать ея не соглашалась. Грекъ отсталъ. Чрезъ два мѣсяца послѣ этого, вдругъ я получаю извѣстіе, что моя невѣста пропала. Я взялъ съ собой еще двухъ юнаковъ и мы поспѣшили въ домъ невѣсты. Мать со слезами встрѣчаетъ меня и говоритъ, что въ такой-то день она отлучилась изъ дому къ сосѣдкѣ въ гости, и въ это время ея дочь украли,—кто? — она не знаетъ. Я подговорилъ изъ того села еще трехъ юнаковъ, и мы стали всѣ развѣдывать, не найдемъ ли слѣда ея. На другой день нашихъ поисковъ, одинъ пастухъ сказалъ намъ, что въ такое-то время проѣзжали четверо мужчинъ съ женщиной, покрытой чадрою. По времени мы тотчасъ догадались, что это ее везли, и отправились впередъ по дорогѣ. Пріѣзжаемъ въ село (имя котораго не припомню), и тамъ узнаемъ, что дѣйствительно четыре турка съ женщиной, покрытою чадрою, въ то время пріѣхали въ домъ къ такому-то турку. Тогда мы отправились ко владыкѣ и, разсказавъ ему обо всемъ, просили его покровительства и помощи.

«Владыка долго не соглашался помочь нашей бѣдѣ, говоря, что нѣтъ фактовъ на обвиненіе турка въ похищеніи моей невѣсты; однакожь, по усильной нашей просьбѣ, долженъ былъ согласиться. Онъ обратился къ пашѣ съ жалобою на турка за похищеніе моей невѣсты и съ просьбою возвратить ему ее для передачи ея матери. Паша, конечно, держитъ сторону турокъ; но онъ не могъ отказать­ся отъ судебнаго производства по этой законной просьбѣ архіерея. Впрочемъ судъ назначенъ только для формы. Призываютъ турка на судъ, на которомъ присутствовали паша, владыка, кадій, мулла, другіе турки и наши чорбаджи. Турокъ уже узналъ объ этомъ по­дробно, а можетъ быть успѣлъ раньше поговорить съ пашей, и по­тому нашелъ безполезнымъ запираться въ своемъ дѣлѣ, и согласил­ся, что онъ дѣйствительно похитилъ мою невѣсту, но только по­тому, что зналъ, что эта дѣвица желала принять магометанскую вѣру, а мать ея — гяурка — не позволяла ей этого, а хотѣла отдать замужъ за другаго гяура. Онъ поспѣшилъ спасти ее изъ рукъ не­вѣрныхъ. Меня паша не допустилъ на судъ, потому что турокъ не запирался въ своемъ дѣлѣ. Выслушавъ турка, паша объявилъ вла­дыкѣ и чорбаджіямъ, что турокъ правъ, что онъ дѣйствовалъ по законамъ Магомета. Тогда чорбаджи сказали, что они не вѣрятъ на слово турку,—пусть онъ приведетъ сюда эту дѣвицу, чтобъ она сама при всѣхъ сказала, что желаетъ принять магометанство, тогда они согласятся съ его рѣшеніемъ. Паша приказалъ турку привести въ судъ дѣвушку. На другой день турокъ привелъ въ судъ женщи­ну, покрытую бѣлою чадрою съ головы до ногъ. «Ты ли такая-то?» спросилъ ее паша. «Я», отвѣчала она. Но чорбаджи стали требо­вать, чтобъ она раскрылась; говорили, что они не вѣрятъ, чтобъ это была моя невѣста. Паша отвѣчалъ, что женщина, обращаю­щаяся въ магометанство, не должна показывать своего лица, что поэтому ихъ требованіе противозаконно. Чорбаджи принуждены были ограничиться только вопросами. «Желаешь ли ты принять магометанство?» спросили они ее. Она разразилась бранью на хри­стіанскую вѣру и говорила, что если бы она была теперь не въ присутствіи свѣтлѣйшаго паши, то вонзила бы въ свою мать вотъ этотъ кинжалъ, потому что по милости ея она до сего времени была гяуркой, что, наконецъ, она хочетъ быть магометанкой и не хо­четъ больше съ ними говорить. Мать моей невѣсты со слезами упа­ла на колѣни предъ пашею, увѣряя его, что это не ея дочь, что это не голосъ ея дочери. Паша приказалъ вывести вонъ мать моей не­вѣсты. Чорбаджи объявили, что они желаютъ допытать вопроса­ми, дочь ли этой женщины та, которая выдаетъ себя за ея дочь. «Нечего допытывать ее», сказалъ паша: «истина ясна, какъ солнце!»

«Я взбѣсился, хотѣлъ-было броситься съ кинжаломъ въ домъ турка, убить его и даже свою невѣсту, чтобы она никому не доста­валась, если не будетъ возможности спасти ее; но товарищи удер­жали и кое-какъ уговорили меня. Повѣсивъ голову, шелъ я домой; вся кровь во мнѣ кипѣла, я ничего не помнилъ, и опомнился только уже, когда мы ѣхали по открытому мѣсту и вѣтеръ съ горъ освѣ­жилъ меня. Мы всѣ выѣхали разными дорогами, чтобъ сойтись въ одномъ селѣ, недалеко отъ того гдѣ живетъ турокъ; подгово­рили еще нѣсколькихъ юнаковъ, чтобъ силою вырвать мою невѣсту изъ рукъ поганаго турка. Тутъ, въ томъ селѣ, гдѣ мы условились сойтись, я встрѣтилъ одного знакомаго мнѣ болгарина изъ Солуни, и разсказалъ ему свое несчастіе. Онъ мнѣ сказалъ, что онъ знакомъ этому турку, и какъ нибудь поможетъ моему горю. Вскорѣ сошлись всѣ. Вечеромъ, солунянинъ отправился къ турку въ гости. Тамъ онъ встрѣтилъ еще четырехъ турокъ, тоже знакомыхъ ему. Они стали его угощать виномъ, да и сами выпили. Они, проклятые, только говорятъ, что не пьютъ! Напившись, турки забыли взять на ночь предосторожности отъ нападенія. Вечеромъ, когда уже бы­ло очень темно, солунянинъ вышелъ на улицу и повѣсилъ свой бѣлый платокъ на крыльцо, а самъ опять ушелъ назадъ въ комна­ты. Увидѣвъ условный знакъ, мы всѣ тихонько пошли въ домъ къ турку. Шестеро изъ насъ стали у дверей комнаты, въ которой пили турки, а остальные пошли въ женскую половину — въ числѣ этихъ былѣ и я. Вдругъ вскочили мы въ комнату, гдѣ на диванахъ сидѣ­ли жены турка. Онѣ перепугались, вскрикнули отъ ужаса, а моя невѣста узнала меня и бросилась ко мнѣ; я схватилъ ее и побѣжалъ назадъ. Въ сѣняхъ напалъ на меня выбѣжавшій съ другаго конца корридора слуга турка; одинъ изъ моихъ товарищей ударилъ его кинжаломъ въ грудь, онъ повалился на землю. На крикъ его и тур­чанокъ выбѣжали турки, но мы были уже на лошадяхъ. Я съ моей невѣстой отправился прямо въ Солунь, и тамъ, обвѣнчавшись съ нею, болѣе мѣсяца жилъ у знакомаго мнѣ болгарина.

«— А турки не гнались за вами? спросилъ я.

«— Какъ не гнались! да не могли догнать. Послѣ этого турокъ двѣ недѣли разъѣзжалъ по разнымъ селамъ, искалъ насъ; но, не имѣя успѣха, отсталъ отъ своихъ поисковъ. Я потомъ переѣхалъ сюда и мѣсяца два не выпускалъ мою жену изъ дома, и никто, кромѣ своихъ ближнихъ, не зналъ объ этомъ.

«— Ну, что же, разсказывала тебѣ жена о похищеніи ея тур­комъ ?

«— Какъ же; говорила, что четыре турка пришли къ ней въ домъ, когда не было матери ея дома, схватили ее, завязали ротъ, покрыли чадрою и увезли на лошадяхъ. У турка она все плакала; турокъ и другія жены его утѣшали ее; хотѣли силой сдѣлать маго-, метанкой, но отложили, пока она успокоится, — да, къ счастію, мы успѣли спасти ее, а то магометанкой она была бы теперь въ гаремѣ турка.

«— Теперь ты, слава Богу, успокоился, конечно; ужь навѣрно никто ее не отниметъ у тебя?

«— Ну, этого нельзя еще сказать, отвѣчалъ онъ. — Еще вла­дыка не знаетъ объ этомъ; я боюсь и докладывать ему. Онъ мо­жетъ-быть не позволитъ мнѣ жить съ ней, потому что я женился безъ его разрѣшенія. Гдѣ тутъ успокоиться! Думаю бѣжать отсюда въ Солунь; тамъ будетъ безопаснѣе.»

Проживъ недѣли двѣ въ Кукушахъ, 27 декабря мы отправились въ Полянинъ или Дойранъ—представиться епископу здѣшней епар­хіи, который прежде жилъ въ Кукушѣ, но перешелъ въ Дойранъ по нерасположенію къ нему кукушанъ. Съ дойранцами онъ дружитъ, потому что въ нихъ, по словамъ кукушанъ, тихо бьется кровь сла­вянская. Многіе изъ нихъ держатъ сторону турокъ; турокъ въ Дой- ранѣ больше половины населенія; въ виду ихъ и владыки, дойран- скіе болгаре не смѣютъ высказывать своего патріотическаго чув­ства, какъ кукушане, которые имѣютъ въ своемъ городѣ только 20 домовъ турецкихъ. Но все жь и въ Дойранѣ есть горячіе патріоты.

Въ Дойранъ мы пріѣхали вечеромъ, и остановились въ метохѣ (подворьѣ) зографскаго аѳонскаго болгарскаго монастыря, у почтен­наго отца Климента. Съ нами пріѣхалъ и г. Миладиновъ.

Тотчасъ же, по пріѣздѣ нашемъ, явился въ метохъ архіерей и приглашалъ насъ погостить у него, пока будемъ жить въ Дойранѣ. Г. Р. принялъ его приглашеніе; но я только поблагодарилъ его за столь любезное вниманіе и предпочелъ остаться у отца Климента; однакожь пошелъ къ владыкѣ на вечеръ. Г. Миладиновъ былъ на- шимъ драгоманомъ. Владыка имѣетъ и самоваръ, и чай; носамъ никогда не пьетъ, да и не любитъ чаю, хотя и говоритъ, что чай превкусный напитокъ и ему нравится даже болѣе кофе. Онъ съ трудомъ, какъ противную микстуру, выпилъ маленькую чашку чаю. Вѣроятно, онъ держитъ чай только для приличія: въ здѣшней стра­нѣ чай кажется признакомъ европейскаго тонкаго вкуса.

Первое, что обратило на себя мое вниманіе при входѣ въ комна­ты владыки, это — челядь архіерейская: около 15 мальчиковъ вер­тѣлось въ корридорахъ; нѣкоторые изъ нихъ бѣгали взадъ и впе­редъ, другіе стояли и зѣвали на насъ; двое изъ нихъ были въ грече­скихъ полуряскахъ и клобукахъ; это — будущіе пастыри, а можетъ быть, и архипастыри народа. Всѣ они были одѣты очень чисто и весьма недурной наружности.

Домъ архіерея—лучшій въ Дойранѣ; комнаты его убраны довольно роскошно въ восточномъ вкусѣ; расположеніе ихъ чисто восточное: въ каждую комнату отдѣльный ходъ изъ корридора, и всѣ комнаты отдѣлены одна отъ другой. Комната, въ которой принялъ насъ архі­ерей, обита бархатными шпалерами; съ двухъ сторонъ ея были ши­рокіе и мягкіе восточные диваны; на полу постланы ковры; на сре­динѣ стоялъ на деревянномъ пьедесталѣ огромный, роскошный мѣд­ный мангалъ.

Еще мы не сѣли на диваны, какъ архіерей три раза хлопнулъ въ ладоши, — и тотчасъ явились четыре мальчика съ трубками для насъ и съ наргилье (кальяномъ) для него самого.

Разговоръ нашъ плохо вязался сначала. Но вотъ принесли само­варъ; я сталъ хозяйничать, потому что самъ хозяинъ не зналъ какъ и взяться за чай и его принадлежности. Разговоръ нашъ и за чаемъ тянулся кое-какъ; мы спросили владыку о его дѣлахъ по управленію епархіей, но онъ довольно ловко уклонился отъ прямаго отвѣта, и ровно ничего не сказалъ. Вскорѣ послѣ чаю пригласили насъ къ ужину. Такого вкуснаго и жирнаго стола я давнымъ-давно не видалъ. Птицы, поросенокъ, баранина, телятина, и многое изъ животнаго и растительнаго царства — смѣнялось по очереди, по ударамъ въ ладоши. Хозяйничалъ, т.е. разливалъ, раздавалъ и рѣ­залъ, самъ владыка.

На другой день пришли къ намъ въ зографскій метохъ чорбаджи дойранскіе. Между прочимъ, просили насъ исходатайствовать имъ у владыки позволеніе строить народную болгарскую школу, о которой они давно уже хлопочутъ. Съ тѣмъ вмѣстѣ, они отъ общества про­сили отца Климента отправить въ воскресенье службу на славян­скомъ языкѣ. Вечеромъ, во время чаю, мы испросили у владыки отцу Клименту позволеніе отправить въ воскресенье славянское бо­гослуженіе.

Въ воскресенье церковь была набита народомъ, съ восторгомъ слушавшимъ славянскіе звуки.

Послѣ обѣдни собрались у владыки чорбаджи, и при немъ благо­дарили отца Климента за славянскую службу; однакожь нельзя было не замѣтить натянутость, какую-то боязнь въ ихъ заявленіи призна­тельности. За обѣдомъ владыка сказалъ намъ, что жителямъ не по­нравилась славянская служба. «Отчего?» спросилъ я его.—«Оттого, отвѣчаетъ владыка: «что они привыкли къ нашей греческой служ­бѣ». Г. Р. замѣтилъ ему, что болгары при немъ хвалили и благода­рили насъ за славянскую службу.—«Да! въ глаза-то — конечно!… А за-глаза вы послушайте, что они скажутъ! Развѣ можетъ она нра­виться послѣ греческой?» отвѣчалъ владыка. Г. Р. замѣтилъ, что дойранцы не просили бы отца Климента служить по-славянски, если бы не нравилось имъ слышать родные звуки въ церкви. Владыка ограничился отзывомъ, что дойранцы сами не знаютъ, что гово­рятъ.

«А есть ли у васъ здѣсь болгарское училище?» спросилъ его Г. Р., чтобъ замять непріятный разговоръ. — «Захотѣли вы здѣсь болгар­скаго училища!» отвѣчалъ владыка. «Я не разъ объ этомъ говорилъ имъ, да не хотятъ! Да и гдѣ имъ! они лучше пропьютъ послѣднюю свою паричку, чѣмъ пожертвуютъ ее на училище! Кое-какъ и гре- ческое-то училище поддерживаютъ; а гдѣ ужь до болгарскаго! Да и для чего имъ учиться по-болгарски? Лучше учиться греческому языку.— онъ больше обработанъ», продолжалъ владыка.

Г. Р. отвѣчалъ ему на это, что, напротивъ, для всѣхъ націй не­обходимо прежде учиться родному матернему языку.

«Что дѣлать? Ужь я имъ говорю, да что они понимаютъ?» съ сожалѣніемъ замѣтилъ владыка. отступаясь отъ своего прежняго принципа…

Въ понедѣльникъ, въ 9 часовъ утра, пришелъ къ архіерею му- дюръ, чтобъ отплатить намъ визитъ, который мы сдѣлали ему по пріѣздѣ въ Дойранъ. Паша хорошо говорилъ по-болгарски, и надол­го владыкѣ пришлось только мечтать за своимъ наргилье. Наконецъ ему надоѣло слушать непонятные ему звуки славянскаго языка. «Ахъ, какъ я жалѣю», сказалъ онъ: «что не могу участвовать въ ва­шемъ разговорѣ!»— «Кто жь виноватъ, что ты до сихъ поръ не умѣешь Говорить по-болгарски?» грубо замѣтилъ паша. «Конечно самъ, когда не хочешь учиться! Это спѣсь твоя! Между тѣмъ ты обязанъ этому!…» Паша говорилъ съ нимъ по-турецки и потомъ передавалъ намъ по-болгарски. Немного сконфузившись, владыка отвѣчалъ, что онъ давно желаетъ научиться по-болгарски, да не
имѣетъ возможности. — «Нѣтъ учителя!» выразительно заключилъ онъ. — «Если захочешь, найдешь», настаивалъ мудюръ. «Вѣдь три­надцать лѣтъ ты живешь здѣсь—и ты не нашелъ времени и учителя? Вотъ я только четыре года здѣсь на службѣ, самодовольно продол­жала» паша: — а уже научился говорить, читать и писать по-болгар­ски, потому что нашелъ нужнымъ; даже дѣтей своихъ учу!»

Потомъ зашла рѣчь о школахъ болгарскихъ. Паша говорилъ, что онъ самъ уже хочетъ предложить чорбаджіямъ устроить школу болгарскую. Тогда владыка сказалъ, что онъ давно уже объ этомъ говорилъ болгарамъ, но что они сами не хотятъ. «Можетъ ли быть? возразилъ паша. — Кто этого не захочетъ?». Увидѣвъ идущаго по улицѣ болгарина-чорбаджію, паша тотчасъ же позвалъ его въ ком­нату. — «Хочешь учить твоего сына болгарскому языку?» спросилъ его паша. «Какъ же, мы всѣ этого желаемъ!» отвѣчалъ чорбаджія. «Хорошо! сказалъ паша. — Я тебя выбираю старостой будущаго болгарскаго училища; сдѣлай книгу и собирай, кто что подпишетъ по силамъ своимъ, и меня перваго запиши въ нее, что я пожертво­валъ на школу 200 піастровъ, и приди ко мнѣ послѣ обѣда за день­гами.» Тогда и архіерей сказалъ: «запиши и отъ меня 500 піаст­ровъ»; мы также сдѣлали пожертвованіе на устройство школы. Изу­мленный чорбаджія не зналъ, что ему дѣлать, не вѣрилъ, что это на­яву—такъ это было неожиданно для него!—чего прежде добивались безуспѣшно, то теперь имъ предлагаютъ безъ ихъ просьбы.

Когда однажды разговорились мы о здѣшнемъ духовенствѣ, ар­хіерей жаловался, что духовенство, состоящее подъ его вѣдѣніемъ, чрезвычайно грубое, ничего не знаетъ, не понимаетъ по своей дол­жности.—Испытываетъ ли онъ искателей священства: достойны ли они этого? спросилъ я владыку. — «Конечно, я спрашиваю у же­лающаго, умѣетъ ли онъ читать, писать по-гречески и главныя мо­литвы наизустъ, отвѣчалъ владыка. — И только? говорю я. — Да—чего же больше? Съ него и этого довольно, отвѣчалъ владыка.

Пробывъ въ Дойранѣ нѣсколько дней, мы къ новому году возвра­тились въ Кукушъ, и я по прежнему началъ заниматься съ мальчи­ками въ училищѣ. Быстрые успѣхи ихъ свидѣтельствовали о боль­шой охотѣ и усердіи заниматься роднымъ языкомъ. Очень скоро мо­гли они уже читать въ церкви по-славянски.

На другой день по пріѣздѣ нашемъ въ Кукушъ, возвратился изъ Константинополя человѣкъ, посланный туда за славянскими книга­ми. Онъ привезъ съ собой всѣ необходимыя для службы. Кукуша- не были въ восторгѣ.

Послѣ обѣда кукушане, собравшись на площади, недалеко отъ церкви, которую отвело общество для училища — назвали эту площадь «Станислава». Я предполагалъ сначала, что это имя дано въ честь какого нибудь знаменитаго героя болгарскаго — Станислава; но не такъ объяснили мнѣ болгары: «нека встане (да встанетъ) сла­ва българска», сказали они мнѣ. Бѣдняжки вообразили, что у нихъ уже настаетъ эпоха славы, они торжественно встрѣчали ее въ этотъ день. На площади устроились игры; момички составили свой отдѣль­ный кругъ — съ визгомъ или съ пѣснями, въ которыхъ каждый стихъ оканчивался визгомъ, ходили въ тактъ кругомъ. Юнаки тоже составили отдѣльный кругъ и отхватывали тотъ же танецъ, только несравненно живѣе. Между двумя этими кругами ходилъ му­зыкантъ съ волынкою, изъ огромнаго пузыря (верблюжьяго или буйволоваго), въ который съ одной стороны вдѣланы двѣ деревян­ныя трубки; въ одну — съ клапанами — дуетъ артистъ, а другая на- свободѣ только гудитъ октавою въ одинъ тонъ, но преотврати­тельно. Недалеко отъ этихъ двухъ круговъ, юнаки скакали по-сла­вянски, чего я нигдѣ не встрѣчалъ. Юнакъ, разбѣжавшись, дѣлаетъ на одной ногѣ три огромные скачка, стараясь, чтобы послѣдній ска­чокъ былъ никакъ не ближе сдѣланнаго для этого знака. Кто выско­читъ до него въ три скачка отъ опредѣленной черты, того встрѣ­чаютъ крикомъ: «ура», и онъ идетъ опять назадъ къ числу готовя­щихся скакать; а кто не доскочитъ до знака, тотъ со стыдомъ, пре­слѣдуемый смѣхомъ, отходитъ въ сторону и уже не имѣетъ права больше скакать. Скачки доходятъ разстояніемъ до 70 пядей, то есть около 30 шаговъ. Сначала разстояніе между знаками дѣлаютъ въ 20 шаговъ, а потомъ отодвигаютъ послѣдній знакъ постоянно, насколь­ко кто дальше скочитъ. Иногда какой нибудь юнакъ съ перваго раза сдѣлаетъ такіе огромные три скачка, что послѣ него никто не мо­жетъ доскочить, и онъ самодовольно отходитъ въ сторону, присты­дивъ всѣхъ.

До глубокой ночи раздавались по Кукушу пѣсни и восклицанія: «Живы ли болгары? Живы, живы на гърци-те!»

Вскорѣ пригласили насъ на армасенье — обрученье. Мы отпра­вились, въ сопровожденіи нѣсколькихъ кукушанъ, къ жениху, чтобъ оттуда идти къ невѣстѣ. У жениха уже было много гостей, кото­рыхъ, то-и-дѣло, обходила круговая чаша вина изъ рукъ жениха и его помощниковъ-холостяковъ; чрезъ полчаса по приходѣ нашемъ, отецъ жениха, въ сопровожденіи гостей, отправился къ будущему свату, а женихъ съ юнаками остался дома. Но дорогою мнѣ сказали, что на армасеньѣ холостымъ нельзя быть безъ пожертвованья своею честію для этого удовольствія: холостымъ на армасеньѣ надѣваютъ на шею ослиное сѣдло. Я сталъ протестовать противъ этого въ от­ношеніи ко мнѣ: говорилъ, что я иностранецъ, и потому для меня можно сдѣлать исключеніе изъ правила; мнѣ сказали, что это будетъ оскорбленіе обществу. Я не согласился и, отставъ отъ толпы, пошелъ одинъ смотрѣть оро (хороводъ) на площади. Только что я успѣлъ сѣсть на землю, противъ танцующихъ болгарокъ, какъ прибѣжали ко мнѣ трое юнаковъ отъ отца невѣсты. Ког­да пришли гости съ отцомъ жениха, то отецъ невѣсты и его го­сти спросили: почему нѣтъ меня съ ними? Тѣ отвѣчали, что я не за­хотѣлъ, чтобъ надѣли на меня ослиное сѣдло. Отецъ невѣсты тот­часъ же послалъ троихъ юнаковъ отыскать и привести меня, изба­вивъ отъ соблюденія обряда. —Довольно большая комната была вся занята гостями, расположившимися на полу въ четыре ряда. Гости жениха были отдѣлены отъ гостей невѣсты; когда я пришелъ, шло угощеніе виномъ и пѣли веселыя обручальныя пѣсни. Чрезъ полча­са является невѣста, окруженная момичками съ полотенцами и плат- ми въ рукахъ —Неужели это невѣста? спросилъ я сосѣда—«Она».— Да вѣдь ей не болѣе 13 лѣтъ? — «Такъ что жь?» — Какъ что?, отвѣ­чалъ я: — у насъ моложе 16 лѣтъ не выходятъ замужъ. — «Да и ее будутъ вѣнчать лѣтъ 16-ти или позже, а теперь только армасенье». Но вотъ невѣста подошла къ гостямъ и стала отвѣшивать обыкно­венные въ такихъ оффиціальныхъ случаяхъ, медленные и низкіе три поклона; потомъ подошла къ отцу жениха, поцаловала его руку, на­дѣла на плечо его шитое золотомъ и шелкомъ полотенце, и опять поцаловала его руку. Точно также обошла она съ подарками всѣхъ гостей. Гости стали поздравлять двухъ сватовъ, одного съ сыномъ, а другаго съ дочерью, и другъ друга съ подаркомъ; невѣста стала угощать виномъ, съ такой же церемоніей цалованія руки. Въ то вре­мя, когда она получаетъ обратно стаканъ, даютъ ей въ руку бак­шишъ (подарокъ), сколько кто можетъ. Послѣ этого еще пили и пѣли, и во все это время полотенца, поданныя гостямъ невѣстою, оставались у нихъ на плечахъ. Наконецъ гости всѣ встали и съ от­цомъ жениха пошли въ его домъ, не снимая съ плечъ полотенца. Впереди шли музыканты, пѣсельники и плясуны.

— Развѣ кончено уже армасенье? спросилъ я одного юнака, ког­да уже подходили мы къ дому жениха. — «Конечно», отвѣчалъ юнакъ. — Какъ же такъ, — женихъ и не приходилъ къ невѣстѣ! — «Да женихъ при людяхъ не можетъ даже быть въ одной комнатѣ Съ невѣстой до самой свадьбы», отвѣчалъ юнакъ.

Послѣ мнѣ самъ женихъ, или только помолвленный теперь, гово­рилъ, что при людяхъ не только ни слова не скажетъ своей невѣстѣ, даже и смотрѣть на нее не будетъ.—Отчего такъ? спросилъ я его, «Срамота ми|» отвѣчалъ онъ—(ему будетъ стыдно!)

Мы входимъ въ домъ жениха; здѣсь женихъ со своими юнаками встрѣчаетъ насъ крикомъ «ура», какъ побѣдителей, будто мы завое­вали невѣсту жениху, подъ предводительствомъ его отца. И дѣйст­вительно, церемонія обряда какъ бы это самое и означаетъ. Отъ же­ниха къ невѣстѣ мы шли скромно, тихо, а оттуда назадъ съ музыкой, пѣснями и танцами на плечахъ нашихъ развѣвались полотенца, какъ знамена побѣдителей или отбитая добыча. У жениха еще полчаса пили, пѣли и скакали.

Проживъ около мѣсяца въ Кукушѣ, мы собрались ѣхать дальше. Кукушане упрашивали меня остаться у нихъ хотя на время, и звали уже своимъ кукушаниномъ. «Выведемъ тебѣ всѣхъ момичекъ на лицо», говорили они: «и любую изъ нихъ выбирай въ жену себѣ». Я отвѣ­чалъ имъ, что оставаться дольше мнѣ невозможно. Не смотря на всѣ ихъ просьбы, мы рѣшились уже выѣхать изъ Кукуша въ Солунь 12 января.

Теперь, когда мнѣ не долго оставалось быть среди добрыхъ куку- , шанъ, теперь особенно занимала меня судьба ихъ. «Улучшится ли ихъ участь? Увидятъ ли они свѣтлые дни?» думалъ я. «Или и ихъ дѣтямъ достанется на долю повторять тѣ же ихъ слова, которыя они сами получили въ наслѣдство отъ своихъ предковъ: «авось нашимъ дѣ­тямъ будетъ лучше!»

Рано встали мы въ день отъѣзда, но мальчики уже толпились около нашей квартиры. Скоро стали собираться и старъ и младъ, и мужчины и женщины. Напившись чаю, мы начали готовиться къ до­рогѣ, а юнаки навьючивать на лошадей багажъ. Однакожь чорбад­жи еще удерживали насъ. Вотъ уже все готово къ отъѣзду и мы хотѣли прощаться съ кукушанами, но они сказали, что простятся съ нами въ дорогѣ. Выходимъ изъ дому, улица набита народомъ. Тихо двинулась процессія: весь народъ шелъ за нами. Юнаки и мальчики, особенно которыхъ я училъ, забѣгали впередъ, чтобъ еще посмо­трѣть на насъ. «Какъ съ неба вы упали къ намъ», говорилъ мнѣ шед­шій подлѣ меня юнакъ: «и вотъ опять уходите отъ насъ». Пройдя около версты за городъ; мы остановились, чтобы проститься съ ними и не затруднять ихъ больше; но мужчины не согласились; женщинъ мы уговорили вернуться. Тогда подошли ко мнѣ 7 или 8 женщинъ (а къ Г. Р. даже больше) съ полотенцами, прося взять это на память, себѣ и въ подарокъ моимъ сестрамъ или знакомымъ русскимъ да­мамъ; и всѣ просили низко кланяться всѣмъ русскимъ женщинамъ. Мы сѣли на лошадей и тихо поѣхали впередъ. Юнаки и мальчики были опять впереди и постоянно оглядывались на насъ, запина­ясь за неровную дорогу. Еще двѣ версты проѣхали такимъ образомъ; наконецъ, мы стали опять упрашивать мужчинъ проститься съ нами и воротиться назадъ. Всѣ остановились. Мы слѣзли съ лошадей. Юнаки запѣли тогда прощальную пѣсню; текстъ ея не могу пере­дать, а мысль такая: «вотъ мы прощаемся, вотъ раздѣляемся! Вы уѣзжаете за синія моря и высокія горы; увидимся-ль когда? сойдемся ли опять? Тяжело намъ разставаться съ вами;—плачьте же горы, долины, рѣки и озера». За пѣсней нѣкоторые не могли удержаться отъ слезъ; мы сами уступили общему тяжелому чувству разлуки; дѣти всѣ плакали.

Я сталъ прощаться съ мальчиками, моими учениками по славян­скому классу; бѣдняжки еще сильнѣе заплакали.—«Кто же насъ бу­детъ учить по славянски?» спрашивали они меня. Я отвѣчалъ, что скоро къ нимъ возвращусь.

Признаюсь, ни одна разлука въ жизни не была для меня такъ тя­жела, какъ эта.

Простившись со всѣми, мы поѣхали; но дѣти не хотѣли еще во­рочаться назадъ, а хотѣли непремѣнно проводить насъ до «Бѣлой церкви», въ двухъ верстахъ еще оттуда, и побѣжали впередъ. Кое- какъ мы уговорили ихъ идти назадъ, обѣщая скоро возвратиться къ нимъ, если они послушаютъ насъ. Они не-хотя остановились и про­кричали намъ еще три раза—«ура»—потише чѣмъ прежде. Мы поѣха­ли впередъ; а кукушане все смотрѣли на насъ, пока насъ было видно. Но мы простились еще не со всѣми; конные кукушане, человѣкъ 15, поѣхали провожать насъ до Бѣлой церкви. Бѣлая церковь—это кру­той, высокій и круглый холмъ между двумя высокими горами; мы остановились у самаго холма. Кукушане тотчасъ повели насъ въ пе­щеру, устроенную подъ скалою на подножіи холма. Входъ въ пеще­ру такъ малъ и низокъ, что нужно было согнуться. Со свѣчами кое- какъ мы вошли въ нее; она углубляется саженъ на 5 внутрь горы. По преданію, здѣсь жилъ какой-то пустынникъ еще до взятія этой страны турками. Стѣны пещеры росписаны (вѣроятно, пустынникъ былъ живописецъ) изображеніями святыхъ въ человѣческій ростъ; лики и надписи были совершенно стерты; въ пещерѣ по правой сто­ронѣ было углубленіе въ половинѣ высоты ея—тамъ вѣроятно была спальня пустынника. Выйдя изъ пещеры, мы пошли на самую гору— тамъ прежде была церковь и, по преданію, выбѣленная—отъ чего и самый холмъ получилъ названіе Бѣлой церкви. Подъемъ на гору чрезвычайно крутъ. На верху холма дѣйствительно нашли развалины этой церкви, на самой скалѣ.

Но и у Бѣлой церкви не всѣ кукушане простились съ нами: трое поѣхали провожать насъ до самой Солуни.

Черезъ годъ послѣ того, возвращаясь изъ Бейрута въ Россію, въ Константинополѣ я встрѣтилъ кукушанина. Онъ мнѣ съ радостію передалъ, что у нихъ теперь свой болгарскій архіерей, что вездѣ въ ихъ епархіи богослуженіе совершается на славянскомъ языкѣ и уч­реждаются славянскія школы. Ничто въ жизни меня такъ, кажется, еще не радовало, какъ это извѣстіе.

Е. ЮЖАКОВЪ

https://rusneb.ru/catalog/005664_000048_RuPRLIB12050712/

---

Превод на български:
https://petkohinov.com/pravoslavie/20/patepisi/juzakov.html

       Егор П. Южаков е един от сътрудниците на авторитетното литературно и обществено-политическо списание „Современник“, излизало в Петербург през 1836— 1866 г. Списанието е основано от Пушкин и в него са работили такива представители на руската интелигенция, като Гогол, Некрасов, Чернишевски, Пипин и др. В приложението му, което започва да излиза от 1859 г. под заглавие „Свисток“, Егор Южаков помества интересна статия, озаглавена „Месяц в Болгарии“ (Современник, 1860, т. 84, №11, 193—220). Статията е плод на неговите непосредствени впечатления и контакти с българското население в Кукуш и Дойран. Тези градове Южаков посещава в края на 1858 и началото. на 1859 г. като представител на Славянския комитет в Москва. Придружавал го е Виктор Рачински.
„Месяц в Болгарии“ е жив, непринуден разказ за живота на българите, за социално-политическото им положение, за стремежа им към църковна самостоятелност и просвета, за трогателното им отношение към представителите на Русия, от която те очакват своето освобождение. Наред с това статията дава богат материал за бита, обичаите и народопсихологията на населението. Особен интерес от етнографска гледна точка представляват описанията на сватбата, годявката и състезанията на младежите, организирани по време на общо веселие.

Живи ли са българите? Живи са за
борба с гърците!
(Наздравица)

       По стръмен, тесен и криволичещ път, или по-скоро пътека, ние се промъквахме (пътувах с руския пътешественик г-н Р, съпровождаха ни трима българи — Бел. Е. Южаков.) през високите планини на Македония на северозапад от Солун. Пътуването по тези планини беше колкото трудно, толкова и приятно: каква чудесна, живописна местност! Липсата на навик да пътуваме по такива пътища (коренно различни) от нашите равнини, опасността да паднем от мулетата, когато те рязко се изкачват или слизат от камък на камък, отначало не ни даваха възможност да се насладим на красивата местност. Малко по малко страхът отстъпи място на живите впечатления от поетичната македонска природа и ние напълно се доверихме на нашите верни сигурни мулета. Спускаме се от планината. Пред нас се разкрива величествена панорама от долини и хълмове, заобиколени от побелелите хребети на високите планини. Исполинските планини с диви скали и стръмни урви, обвити в гирлянди от бели облаци, се проточват от юг на север и като се събират, образуват триъгълна обширна долина, около 250 версти в обиколка. На юг забуленият в облаци божествен Олимп със снежни върхове се опира в синия небосклон и величествено се извисява над заобикалящата го равнинност на архипелага и същинска Македония. На запад, в посока юг-север, се простира огромната Кожух планина, обвита в белоснежни облаци. Под нас и над нас е Ортезий със своите страшни урви, от които сърцето замира. Долу се разстила обширна долина, осеяна с хълмове, по които растат лозя, маслинови и овощни дървета, и прорязана от рекички и езера. Жалко, че не е пролет! Но на фона на тази очарователна местност видът на бедните български села навява тъга. Вече бях уведомен за бедственото им положение — и като че ли до мен достигаха воплите, отронили се от изтерзаните от мъки и неволи гърди на злочестия народ. В моето въображение се нижеха различни картини — ту българи, насядали в кръг край огнището, с печални лица, замислени върху безизходното си положение, ту красива българка, наведена над люлката на своя син. Приспивайки го, тя му придава чрез майчиното дихание ненавист към гърците, с млякото си влива в душата му мъст към турците и като че ли, подготвяйки сина си още от люлката да се бори за своята родина, със жален глас му разкрива своето тежко положение, а после вече по-бодро, възлагайки надежда единствено на него, майчински го благославя и заклина: „Сине! Расти, порасти! — пее тя — кату си, синку, пораснеш, царството си да отървеш от чужди ръце погански, що царството ти е бащино, бащино, още майчино!“ След това го вижда във въображението си като възмъжал юнак и го напътствува: „Сичку, синку, ти имаш, только в неделю рано стани, верно ся богу помоли и войската си редом нареди — ела! Ще ти мома зарачам! Куга, синку, отидеш по берди и планини, никога ся, синку, не бой, само от гърци лукави, лукави още издайници, що и баща ти издадоха във Ведене града гулеме сос 72 хиляди; там го турци пленили, войската му сичка поробили…“ Тя го ободрява с поглед, насърчава го с майчинска целувка, но изведнъж като че ли идва на себе си и вижда, че синът ù е още в люлката, и с трепет се оглежда наоколо. Дали не е дочул някой нейната искрена песен, непредпазливо изтръгнала се от измъчените ù гърди — и сълзите се леят по тъжното ù лице. Отново се навежда тя над люлката на сина си, но нейното лице вече не е вдъхновено, а го забулва тъга: „Ето може би още една жертва за турците“ — мисли тя и стон се изтръгва от гърдите ù. Става ми и на мен страшно и непоносима болка изпълва сърцето ми. Не ме привлича вече природата. Червени кървави петна ми се привиждат по планините и долините и с наведена глава, в дълбок размисъл тихо се промъквам по криволичещата неравна пътечка.
       Но ето, че напред, зад хълма, се показа селото. От Солун до него са 3 часа път.
       „Хей, господарю Георги! — се чу изотзад, като наближихме селото. Спрях мулето. — Тук живеят погърчени българи“ — ми каза кираджията (1) (човекът при коня), като ме догони.
       „Какво значи погърчени?“ — питам го аз. Той ми отговаря, че преди това те са били българи, а сега са гърци. Това ме учуди. — „Е, какво? — казвам — Нали те са християни и православни също като вас?“ — „Че са православни, православни са!“ — лаконично ми отговори той.
       Започнах да го разпитвам как те са станали от славяни гърци, за да си обясня какво значи погърчен българин.
       От разговора ни можах да разбера само, че те говорят по гръцки, придържат се към гръцките обичаи, ненавиждат славяните и даже не признават, че са били славяни. Повече нищо не можах да науча от моя кираджия. Самият той не знаеше защо и как те са станали гърци, а и не иска да знае — за него е достатъчно, че те са гърци, и той не иска вече да си има работа с тях.
       След като прекарахме половин час в погърченото село, тръгнахме за Кукуш, където вече ни чакаха, защото чули, че ще пристигнем същия ден. Изнурени от непривичното яздене по такива пътища, в 9 1/2 часа вечерта пристигнахме в Кукуш. Беше много тъмно. Един от спътниците ни — кукушанин, избърза напред, след като ни оставаше още час до града, за да предупреди някой кукушанин, на който г-н Р.(2) носеше писма. Наближаваме. Посрещат ни извън града с фенери. Сред посрещачите ни българи беше учителят на тукашното народно училище г-н Миладинов(3). Господин Р. му носеше писма от Русия. След като си разменихме искрени приветствия, ни изпратиха до определената ни от обществеността квартира в архиерейския конак, където преди това живял изгоненият от кукушани архиерей. Господин Миладинов се разпореждаше за всичко в конака и затова ние бяхме изцяло негови гости.
       На другия ден, твърде рано, преди още да изпием по чашка кафе, при нас пристигнаха всички знатни кукушани — чорбаджии (старейшини). „Добре дошли!“ — поздравиха ни те, притискайки ръка към гърдите си и допирайки я после до челото. Подадохме им ръце и отговорихме: „Фала Богу! Сме благодарни!“ След това те се разположиха върху диваните с кръстосани крака. Господин Миладинов ни ги представяше подред. Всички те бяха на преклонна възраст и затова все с чалми, изпод които у някои се подаваха коси — безпорядък в тоалета им, който трябваше да извиним.
       С какво любопитство, с каква радост ни гледаха нас — далечните пришълци, техните братя! Това приличаше на среща между двама родни братя, които дълго време не са се виждали: те не биха се гледали с по-голяма радост и с по-голямо любопитство от тези добри кукушани, които бяха пред нас. Повечето от тях не бяха виждали руси. Знаеха само, че са славяни от тяхната вяра и племе, наричани руси, че са някъде далече на север, че държавата им е силна и могъща — и повече нищо не знаеха.
       Срамежливо, плахо, започнаха те да говорят с нас: здрави ли сме, харесва ли ни земята им, виждали ли сме в Русия българи, къде отиваме, с каква цел и др. След това ни задаваха наивни въпроси — за здравето на нашия цар и семейството му, как живеят русите, живеят ли в Русия турци и гърци? Струва ми се, че им се щеше да чуят, че турците и гърците у нас бедствуват и са много потиснати. В погледа им, във всяка тяхна дума се четеше изключително топла, детска симпатия към нас.
       Езикът им е примесен с турски и гръцки думи, и то с цели фрази, така че ги разбирах с мъка. Кукушани също с големи усилия ме разбираха. Но г-н Р. говореше български твърде добре и затова те говореха с него. В 11 часа сутринта те се разотидоха.
       В 12 часа отидохме у мюдюрина (пашата — началник на града), съпроводени от двамата главни старейшини на града. Господин Р. имаше ферман от турското правителство с подпис на султана, в който се нареждаше да ни бъдат осигурени свободен пропуск и водачи, да ни се оказва навсякъде при пътешествието внимание и съдействие. Мислех, че трябва да минем през десетки стаи, за да стигнем до приемната на високомерния турски паша или поне да чакаме четвърт час, за да бъдем поканени да влезем (с което в Русия сме свикнали). Нищо подобно — едва доложиха и веднага вратата се разтвори и ние се намерихме лице срещу лице с негово сиятелство пашата. Той седеше на дивана. Когато влязохме, стана и дойде да ни посрещне. Като ни протегна двете си ръце, той ни покани да седнем на дивана — нито сянка от високомерие, нито следа от грубост! Самата вежливост и приличие. Господин Р. му подаде фермана. Той първо го целуна, а след като го прочете, му го върна.
       Веднага ни дадоха дълги чибуци (тръбички), с бакърени чинийки, върху които се оставя чибукът на пода. След това ни поднесоха по чашка кафе (тези чашчици са големи колкото малките чашки, с които у нас пият водка). Чорбаджиите седяха на пода по турски също с чибуци и кафе и ни служеха за преводачи. Стаята, в която ни прие пашата, беше много скромна без разкош — само простите дивани и доста обикновените килими на пода напомняха тук за Изтока.
       Прекарахме при него четвърт час. Той ни разпитваше къде отиваме, защо, къде сме отседнали в Кукуш и дали сме доволни от квартирата. Изрази между другото и своята симпатия към русите като към добри съседи и особено за това, че по време на войната се отнасяли добре с турските пленници (4). Накрая също така приветливо ни се поклони и ни даде водач за града, за да ни бъде оказано навсякъде уважение, почит и преминаване през улиците (защото тук улиците са много тесни, а беше пазарен ден).
       Оттам отидохме при моллата (съдията). Заварихме го в кабинетно неглиже (бръснарят му бръснеше брадата и подстригваше мустаците и веждите), въпреки че влязохме, след като беше предизвестен. Той ни покани да седнем, като ни посочи дивана. Отново обичайната церемония: появиха се чибукчии с чибуците и кафеджии с кафето. Накрая той приключи с тоалета си и между нас се поведе същият разговор като с пашата, само че у моллата липсваше благородническият такт на пашата при общуването.
       От моллата отидохме при кадията — същата история, но той ни прие по чиновнически, строго изпълнявайки всичките надути аристократически правила на ислямското общество.
       От него пътьом се отбихме в народното училище, което е открито преди 3 години (5). В него има около 250 ученици. То ме зарадва и удиви. В селата из Македония, населени с гърци, на пътя от Атон до Солун, посещавах гръцки училища. Но нима те могат да се сравнят с това?
       Турското иго не тегне толкова над гърците. В лицето на своите духовни власти те имат покровители пред турското правителство, следователно имат по-голяма възможност да създадат добри училища. Техните духовни бащи, разбира се, не биха им пречили за това, а, напротив, биха ги насърчавали и ходатайствували пред турците. И какво? В какво състояние са училищата им, които видях? — Къщичка като нашите хамбари, стая като нашите обори, без под, без пейки и маса, дори без прозорци. В нея е задушно, тъмно и влажно. Тогава смятах, че това е поради бедността им, и ги съжалявах. Не говоря изобщо за гръцките училища, а само за тези, които видях, а именно: в селата Св. Никита и Св. Никола, които [селища] могат да се поставят наравно с Кукуш. Какъв контраст между тях и българските училища! Всеки от пръв поглед би казал: „Та българите са богат народ!“ А като се вгледаш в българите, като вникнеш в техния тежък живот, ще видиш, че това е един потиснат, смазан, поразително беден народ, над който тегне двойно робство, народ безправен и пред турците, и пред гърците. От него ли, при сегашното му положение, могат да се очакват добри училища! А всъщност се оказва точно така — той ги има. Училището в Кукуш е много хубаво в сравнение с гръцките, които видях. Голяма стая с 25 пейки, катедра за учителите, доста хубава. В стаята е светло, подът и стените — всичко е чисто — какво повече? Българите дават мило и драго за образованието на децата си. При това в гръцките училища видях само от 20 до 50 ученици, а тук 250 — и то само в началния курс, а има освен това и среден, който се намира в друга сграда, по-хубава и още по-чиста. В първия курс се учат да четат и пишат момчета от 6 до 15-годишна възраст. Казват, че в града няма нито едно момче, което да не учи, освен ако не е извънредно бедно. Всичките ученици, които питахме, отговаряха много добре. Във второто училище има 50 ученици. Тук изучават гръцки език, аритметика и география на гръцки и църковна история — на български. В първото училище учителят е монах от Атонския български зографски манастир, а във второто учител е г-н Миладинов, който ни оказа такъв сърдечен прием. За негова чест трябва да се каже, че той из основи познава и добросъвестно изпълнява своята работа. Той би могъл да си намери друга работа, по-изгодна в материално отношение, но като горещ патриот е посветил завинаги живота си на обучението на децата, получавайки само 20 сребърни рубли на месец. Това още повече ме привърза към българите. При цялата им тежка участ те остават верни на себе си — пазят горещия си патриотизъм въпреки всичките усилия на враговете им да направят от тях турци или гърци… Сега аз гледам на българите като на народ с богати наклонности към доброто, за да не кажа към великото.
       От училището отидохме в квартирата си. В 4 часа дойдоха при нас няколко чорбаджии.
       От името на гражданите те ни помолиха да им изнесем църковна служба на славянски език. Утре, 12 декември, е патронният празник на църквата им в чест на св. Спиридон. Ние им обещахме.
       Боже мой! Този народ, от който сме взели църковнославянските книги, който ни е научил да четем и пишем на славянски, този народ сега ни моли да четем службата на славянски език — те ни молят да ги ощастливим да чуят славянски звуци в своята църква… Иска ти се да извиниш, да оправдаеш тези, които са ги довели до такова състояние, че да са щастливи, ако чуят родни звуци в църквата, и да молят за това пришълците. Но как да ги оправдаеш?
       Техните прадеди и деди, а може би и бащите им още са слушали родна реч в църквата преди 93 години! […] Църквата ги утешавала чрез родните им пастири, на родния им език. Но това е било до 1767 година! (6) Сега никой даже не помни това. Само песните печално напомнят за този преврат, който е останал незабележим за историята, въпреки че е оказал силно влияние върху съдбата на 7 милиона души.
       На 12 декември в 5 часа сутринта тръгнахме за църквата, като носехме със себе си богослужебните книги, които имахме: Библията и пълен молитвеник. Пристигнахме в църквата — крясък, шум, такава врява, че нищо не се чува! Ние си пробиваме път до клироса. „Русите, русите!“ — се разнесе из целия храм и в църквата настъпи тишина. Ето г-н Р. започва да чете Шестопсалмието, като се старае да произнася всяка дума ясно и високо. Всички са се приближили напред, за да слушат това, което се чете. Трябваше с очите си да видя техния възторг, тяхната радост, вниманието им, когато чуха богослужение на родния си език, за да разбера какво впечатление им направиха неговите звуци, нечувани от тях преди в църквата? Струваше ми се, че те поглъщаха всяка славянска дума, не откъсваха очите си от нас — слушаха и плачеха от мъка, че нямат славянско богослужение, и от радост, че сега го слушат.
       След като службата свърши, разгледахме църквата. Тя, разбира се, не е богата, но е хубава в сравнение с църквите, които видях в гръцките села. В крайна сметка в нея няма нито кал, нито прах, нито паяжини, напротив, навсякъде цари ред и чистота.
След разглеждането на църквата чорбаджиите ни поканиха да им гостуваме и ние цял ден обикаляхме от къща в къща.
       Целия ден се чувствувах като че ли потопен в нашето минало хиляди години назад. Простотата на живота, липсата на изкуственост и напрегнатост при общуването им, наивното им отношение към нас ме пренасяха във вековете на нашата простодушна патриархалност. Но само езикът, добротата и сърдечността говореха, че са славяни, а почти във всички външни белези на своя живот те не са издържали и напълно са се подчинили на източните обичаи и навици, пренесени тук от техните владетели — турците. Видът на градовете им е турски, тоест — немарлив, улиците им са кални, криви и тесни, къщите — разхвърляни, или по-точно, построени без план и ред. Вътре в къщите — пак тази източна обстановка. В тях обикновено има по две стаи: едната — непредставителна, която служи и за кухня, и за склад, и за работно помещение, и за спалня, а другата — чиста — за посрещане на гости. У богатите тази стая е постлана с килими, а покрай стените има дивани, или по-точно — широки пейки с дюшеци, напълнени с камилска или овча вълна или със слама и покрити с бяла или цветна материя. В някои къщи заменят диваните с дълги възглавници, около стената. В другата стая само в единия ъгъл е застлана сламена рогозка с няколко възглавници. В двете стаи е толкова чисто, че се влиза само по чорапи, без обувки. Няма нито качета, нито гърнета, нито леген с умивалник, нито нарове и най-вече — нито кал, нито боклук като в Русия. В кухнята има тенджери, чаши, чинии, джезве и в ъгъла — празен мангал. И самият българин по дрехите трудно се различава от турчина, облеклото му е прилично на турското: същите шалвари, сетре, чорапи, обувки, фес или чалма. С една дума, което носят турците, носят и българите. По-скоро българинът от турчина може да се различи по лицето. Всички българи си бръснат брадите, оставят си мустаци, а при турците — само военните. Българите си оставят плитка на темето по обичая на предците като знак за благородство, ако си бръснат главата, или ‘подстригват косата по европейски, турците бръснат всичко, с изключение на военните. Българинът има скромен, но жив вид, турчинът — тъп, но високомерен. Ето само по какво се различават. Маниерите им са турски, но по-скромни. Всички знаят турски и го говорят и само простотата, доста грубовата — не високомерната турска, а някак своеобразна и наивна, ги отличава от източното племе. Впрочем европейското влияние се проявява и тук: младото поколение вече започва, разбира се, при наличието на средства да променя турското облекло с европейско и изобщо да добива европейски вид (като се изключат фесовете, с които все не могат да се разделят) и затова всички почти подстригват косите си а ла франсез.
       Ето влизаме в една къща, на портата ни посрещат стопаните. „Добре дошли, како сте?“ — и ни канят в стаята. Там сядаме върху пода, ако няма дивани, около огнището или мангала (Мангалът е меден или железен таз на три крачета, в който гори огън — Бел. Е. Южаков.), защото е чувствително студено. Тутакси се появява малкият син или дъщеря на домакините с кафе в малки чашки. След това сервират на табла глико, т. е. сладко, орехи, сладки, слагат таблата в средата между нас на пода и за допълнение край нея поставят две шишета с ракия или мастика ( водка) и вино. „Заповядайте! Благоволете!“ — повтарят стопанинът и стопанката. И шишетата с ракията и виното обикалят всички ни, скупчени край мангала или в полукръг около огнището. Между другото се води най-оживен разговор. Разбира се, захванахме най-напред за днешната славянска служба. Как ни благодариха те за нея! Наивно преповтаряха онова, което бяха запомнили от службата, например „Господи, помилуй!“, „Подай, Господи“ и пр., стараеха се да пеят дори, но, привикнали към гръцко пеене по турски маниер, колкото и да се мъчеха, не можеха да го докарат — все излизаше по гръцки с отвратителни турски вариации. С детска наивна радост ни уверяваха, че са разбрали всичко, което сме прочели. Между другото изказаха съжалението си, че нямат нито една славянска книга, защото иначе, без да се допитват до никого, биха служили на славянски език.
       Шишето продължи да обикаля развеселените българи — то бе приготвено във всяка къща, където ни очакваха. Навсякъде срещаме същия радушен прием. Нашият кръжец от пируващи приятели не спадаше под петдесетина души.
       Между другото питаха знаят ли в Русия, че са в такова бедствено положение? Признавам си, че този въпрос ме озадачи — как да им отговоря? Отговарях им, че не, не знаят. Разказвайки им за Русия, се бояхме да не засегнем в тях чувствителната струна, т.е. да ги разпитваме за положението им, но тя сама запя — чуха се жалби срещу гърците и предпазливо, шепнешком — срещу турците. Между другото шишето все още се разхождаше около огнището или мангала. Най-накрая винените пари изместиха от главите им печалните мисли и българите подхванаха в хор песен за славния живот на славните си предци. Е, можеше ли да се помисли, като гледахме сега развеселилите се българи, че те са народ смазан, угнетен, нещастен? С оживен вид, ръкомахайки и тръскайки глава, пеят те за знаменития рицар, българския Mapко Кралевичи, и за неговия внук Янкул. Като че ли се намирам всред „волницата“ (7), която в гората край огъня празнува освобождаването си. Така се развихрили от радост, че слушали славянско пеене (казаха те) и че посрещат небивали дотогава гости — русите. Най-много ме учудваше тяхното тревожно вълнение по отношение на гърците. Където и да влизахме, с когото и да разговаряхме, навсякъде и от всички слушахме само проклятия и жалби срещу гърците. Отвсякъде се чуваше: „Не сме гърци лукави, но честни българи, чисти славяни.“ Първият тост във всяка къща беше за здравето на руския цар и за Русия. „Нека е жив цар Александър, шепнешком говореха те, да изкърши (да срази) турците с гърците.“ След това възклицаваха: „Живи ли са българите? Живи са, живи напук на гърците!…“ Почти във всеки дом ни дебнеха момченца от 4 до 7-годишни. Ние ги питахме по молба на българите: „Ти грък ли си?“ — „Не съм грък — отговаряше момченцето, — съм честен българин, истински славянин!“ Ние настоявахме, че е грък, момченцето тропаше с крака и крещеше: „Не съм, не съм грък лукав, българин съм!“ Но ние продължавахме да настояваме, че той е грък — момченцето не издържаше и се разплакваше. Българите не скриват вече своята ненавист към гърците. Впрочем в Кукуш няма нито един грък — няма от кого да се боят. Аз не вярвах на ушите си — нима дотам са се докарали тук гърците, че дори името „грък“ има оскърбително значение? Негодника наричат грък, за момчето тази дума е повече от наказание. За всяко лошо нещо, за лоша постъпка българите казват: „Е, то е гръцка работа!“ (това е дело на гърците или е в характера на гърците).
       Но ето, пристигнахме за обяд у един от чорбаджиите. На входа ни посрещна семейството му. В стаята, както беше прието, седнахме на пода около мангала и запушихме с наргиле (калян) в очакване на обеда. Скоро донесоха огромна кръгла табла с паница в средата и лъжички и вилички по краищата и я поставиха на пода до мангала. След това поставиха за нас на пода по две възглавници, дадоха ни в ръцете по една кърпичка и ние насядахме около подноса. Па време на обяда малкият син на стопанина, който носеше поднос с чашки и стакани, без да иска, го изпусна и една чашка се счупи. Момчето не се сконфузи ни най-малко, а се развика: „Тако да изкършат се душмани (врагове) наши — турци сос гърците!“ Тази духовита шега на момчето беше толкова на място и така неочаквана, че ние дълго се смяхме.
След като обедът свърши, то ни донесе кана с топла вода и тасче със сапун. „За какво е това?“ — попита г-н Р. „Да си измиете ръцете и да си изплакнете устата“ — отговори момчето. Това е източен обичай. Стопанинът дори зъбите си натърка със сапун. Вечерта дойдоха при нас няколко чорбаджии и от името на цялата общественост ни помолиха да им погостуваме до Рождество, „Още да ви погледаме и да ви послушаме“, казваха те. Ние отстъпихме пред тяхната гореща молба, въпреки че бяхме пристигнали тук само за 3—4 дена. Почерпихме ги с чай. Те с голямо усилие изпиха по една малка чаша, защото са свикнали да пият кафе в малки чашчици, и ни се чудеха как можем да пием толкова много горещ чай. След чая излязохме да се разходим с тях из Кукуш. Навсякъде се носеха песни, като че ли целият Кукуш беше на крака. Навсякъде — и в кафенетата, и в локалите (ресторантите) се чуваше: „Живи ли са българите?“ На нашата забележка, че кукушани живеят весело, чорбаджиите отговаряха, че по-рано такова нещо не е имало.
       Какъв славен народ биха били българите, ако получат независимост! Този народ е весел, жизнен, войнствен и красив, всички са тъмнокоси, високи, стройни. Българските жени са красавици.
       Скоро кукушани започнаха да разсъждават върху това, как да открият славянско училище и да си набавят църковнославянски книги. Ще са им необходими доста средства за уредбата на училището. Какво да правят?
       Въпреки всичко решиха да изпратят в Константинопол човек с писмо от г-н Р., за да купи книги. Освен това народният говор много се е развалил. За да се оправи, са нужни големи усилия от страна на българите. В техния език са се промъкнали турски и гръцки думи и даже цели изрази. Посъветвахме ги да приемат следната мярка: който каже гръцка дума (от турския да се откажат би било опасно), се задължава да плати глоба в полза на училището — и ето ти източник на доходи за уредба на училището. Отначало определиха глоба по 25 сребърни копейки (башлък) за всеки път. Предложението беше прието с възторг. Скоро обаче видяха, че това не им е по силите: в продължение на един час много от тях бяха глобени по пет пъти — това беше много тежко и ние намалихме глобата до 10 сребърни капейки (два пиастъра). Веднага избраха училищен секретар, който трябваше да събира и записва глобите. Заредиха се уморителни картини. Българите се дебнеха един друг — вик, шум, смях, следваха след всяка глоба. „Дайте ми нож!“ — каза един, който беше платил вече за пети път глоба. „Защо ти е?“ — го попитаха. „Ще си отрежа езика, та нито един гръцки звук да не излезе от него — отговори той, смеейки се, — а то иначе и джоба ми ще изпразни този проклет гръцки език“ — прибави той. Обществото беше извънредно радостно от това нововъведение като средство, необходимо за пречистване на езика и за поддържане на училището. В същия ден то [начинанието] се разнесе из целия Кукуш. Жените узакониха това правило и за себе си, но с намалена глоба до ? пиастър (2 ? срб. к.), а от тях премина и по децата: и те си наложиха глоба до 5 парички (2 срб. к.). Законът стана всеобщ. Не стига това, но на другия ден от Кукуш това въведение премина и в съседните села. Където и да се чуеше за него, навсякъде то намираше горещ прием сред българите.
       След обяд отидохме в църквата, за да гледаме сватба (у тях венчават и през постите, освен през Великите пости). Цялото пространство пред църквата беше заето от хора, а в средата се разнасяше народна музика и шаферите или юнаците играеха. Ние се спряхме малко встрани.
       След няколко минути от планината с възможно най-тихи стъпки заслиза група млади жени, покрити с бели кърпи. По средата вървеше невестата, напълно скрита под бяло було — водеха я под ръка две жени. Като наближи народа, тя направи три, колкото се може по-бавни и ниски поклона. В дясната си ръка държеше бродирана по краищата кърпичка и когато се покланяше, допираше ръката си с кърпичката до дясното слепоочие. Носеше къса шуба до коленете. На главата ù имаше нещо от рода на малък кивер (8), висок около два вершка (9), върху който имаше сребърно клонче. Само то не беше покрито с булото. Върху гърдите ù имаше наниз от монети и голям сребърен обръч по източен обичай. Множеството малки плитчици, които падаха назад, също бяха украсени с монети. Широки източни шалвари се виждаха изпод дрехата. На краката ù имаше червени обувки, украсени малко със злато и коприна. Като се поклони три пъти, булката се отправи към църквата, където вече я чакаше младоженецът. Младите застанаха до ниска маса, покрита с червена копринена покривка. На масата имаше евангелие и чаша с вино. Отстрани стояха четирима свещеници (тук няма дякони). Венчалният обред беше извършен като в Русия, свещениците се редуваха да четат и пеят. Когато свещениците поведоха младите около масата, заобикалящата ги тълпа хвърляше върху тях пшеница и дребни парички (Паричка — 1/8 част от сребърна копейка. — Бел. Е. Южаков). След като свърши венчавката, близките на младоженеца и невястата се приближаваха до евангелието, което беше на масата, а после, кръстейки се, докосваха венците на младоженците. Венците стоят у пашата. За венчавката те трябва да бъдат откупени, но само срещу бележка от архиерея, че разрешава да се сключи бракът. Младоженецът тръгна сам за в къщи, а свекърът поведе невястата за ръка. Тя все още беше забулена. След това свекърът я взе на ръце и я сложи върху доведения кон, който беше с мъжко седло. В това време народът хвърляше върху нея пари. Казват, че по-рано невястата се приближавала до църковния кладенец и като се покланяла според церемонията на всички страни, сипвала в него пшеница. Когато свекърът поведе за юздата коня с булката, при мен дойде братът на младоженеца и ме покани на вечеря у тях. Като наближих дома на младоженеца, невястата все още седеше на коня и се ръкуваше с роднините си. Не я заварих, докато се е ръкувала със свекъра, свекървата, с по-възрастните девери и зълви. Когато пристигнах, бяха довели при нея малкия брат и малката сестра на младоженеца. Тя ги взе при себе си на коня, сложи ги на коленете си, целуваше ги, галеше ги по лицата със сребърния кръг, който висеше на гърдите ù, и им даваше бонбони, след това хвърляше пшеница върху покрива на къщата и на земята около входа. След тази церемония свекърът я свали от коня н я заведе в стаята. Младоженецът още не се показваше. Булката, заобиколена от жените, седеше в закрития със завеса преден ъгъл, който за случая се нарича тук „божик“. Мъжете-гости бяха поканени в другия ъгъл да седнат около масата.
       Младоженецът, влизайки, започна да черпи гостите и най-напред дойде при мен с чаша вино. Държеше чашата в лявата си ръка, а дясната ми протегна. „Какво е това? Защо той ми подава ръка?“ — помислих аз, но му подадох своята. Гледам: той иска да я целуне. Отначало не му позволих тава, но всички казаха че така е прието у тях, и аз се съгласих. Той пак взе ръката ми и я целуна, после я поднесе към челото си, пак я целуна и чак след всичко това ми подаде чашата с вино. Като му връщах чашата, младоженецът пак повтори церемонията с целуването на ръка. Така той обходи всички гости, стари и млади, със същата церемония. След това гостите сами започнаха да си наливат и да пият и развеселени, подеха сватбена песен.
       Гостите започнаха да се разотиват. Исках вече да си тръгна с тях, но желанието ми да пия за здравето на невястата достигнало до нея. И ето, тя става и ми поднася вино с обичайната церемония, повдигайки булото си, за да ми целуне ръка. След това ù подадоха кърпа, извезана по края и в ъглите с коприна и сърма. Като ми я сложи на рамото, тя каза да си я взема в Русия за спомен, после пак така церемониално ми целуна ръка. До вечерта на следващия ден младоженката остава още с момичетата и забулена. Тя сваля булото едва вечерта, защото чак след обеда я предават на мъжа ù.
       От 15 декември започнах да ходя сутрин в горното народно училище, за да уча децата (около 50 момчета) да четат и пеят на славянски, а следобяда понякога идваха при мен свещениците, да ги уча на същото. Момчетата се учеха с голямо желание и бързо напредваха. До 25 декември се занимавах с тях и накрая те можеха вече да четат в черквата след предварителна подготовка.
През свободното време от 12 до 25 декември понякога посещавахме куките (къщите) на кукушани и нашите разговори се водеха с марковицата (10) в ръка. Доста често юнаците (11) ме канеха в своите къщи „да изпием благо пияне, да изядем сладко ядене“. Много анекдоти и истории, разбира се, с тъжно съдържание, чух от тях. Когато бивахме у семейства, жените и девойките често ни упрекваха, че не сме довели със себе си нито една жена — те казваха, че би им се искало да видят рускиня, да поговорят с нея и да я разпитат с какво се занимават жените у нас, какво е тяхното положение в къщи и в обществото.
       Тъй като в Кукуш ни устройваха много добри приеми, отначало смятах, че българите преувеличават, когато говорят за своето бедствено положение. Но тогава не знаех, че ни канят само богатите от тях и че Кукуш не бива да се сравнява с другите български селища. В града има само 20 турски къщи всред 500 български и затова тук съществува повече единодушие и братство, повече народна сила. Но когато и в Кукуш посетих няколко бедни къщи, тогава повярвах на всичко, което българите говореха за себе си, въпреки че тук те живеят доста по-добре в сравнение със жителите на Горна Македония или дори на околните селища.
       Монополът върху земята принадлежи на турците, раздадена им като собственост или под аренда, и българинът-земевладелец е длъжен да я наема от тях, или да си купува, както казват, земя за по една година, за да работи на нея. Турците „продават“ (дават под наем) земята обикновено за година срещу известно заплащане или по-често срещу 1/3 от добива. Но какво да прави беднякът, когато реколтата е лоша или когато някой открадне житото от полето или го вземе със сила (а това се случва често)? Българинът остава без залък хляб, а турчинът въпреки всичко си иска дължимото. Кой да защити българина? Ще се дочуе наистина тихият, боязлив глас на чорбаджията в съвета на мюдюрина, но веднага ще заглъхне, защото чорбаджията си има правило — да предпочита по-малкото зло пред по-голямото: защищавайки едного, може да навреди на цялото селище и даже на християните от цял окръг. Но тъй като няма пари, недвижимо и дори движимо имущество, нещастникът заплаща с това, което турчинът може да вземе или хареса у него. Вярно е, че могат да се заемат пари от друг турчин или евреин срещу определени условия, но тези договори са почти сигурна гибел за бедните българи, защото заем се отпуска само срещу страхотни проценти. След година ще бъде непосилно за българина да изплати дълга си към турчина или евреина, защото той е нараснал почти двойно. Тогава или след още една година — но колкото по-късно, толкова по-зле, ако неговото имущество не покрива дълга, нещастният българин е длъжен да служи в дома на турчина, докато си изплати дълга, а ако дългът е сравнително голям, той отива не сам, а с цялото си семейство. Оттук нататък изходът е един: да приеме мохамеданството. Служейки у турчина, той съвсем не се избавя от данъци, други повинности и глоби. Освен това е длъжен сам да облича себе си и своето семейство. По такъв начин задлъжнява към турчина все повече и повече и никога не ще може да се освободи от него. Остава само едно средство да се избави от дълга: да даде на турчина жена си, дъщеря си и дори малкия си син, ако той е хубав. Българинът не се съгласява. И дългът все расте и расте до неизплатими от него цифри, а самият той става все по-слаб от непосилната работа у турчина. Накрая като че ли търпението на турчина да чака изплащането или отработването на дълга се изчерпва и той изгонва българина, защото бил неспособен за работа или ленивец, а като залог оставя жената и децата му или само децата, ако жена му не става за харема.
       Тогава нещастният българин търси само случай да изпрати куршум в челото на проклетия турчин и не може да остане в селото, нямайки вече средства за живот, а да се глави за ратай е твърде трудно, освен ако не пак при турчин… Смазан от мъката и бедата, българинът решава да стане хайдутин — отива в планините, за да причаква преминаващите турци, и оттам ненадейно да напада турските къщи и селища. С мъст безпощадна, безгранична мъст към турците са просмукани неговото същество, неговият живот, неговата мисъл — той е побъркан на тази тема…
       Точно такъв е изходът и при добра реколта, но когато за земята се заплаща не с третия сноп, а с пари. Прибирайки реколтата, българинът е длъжен да продаде толкова жито, че да изплати дълга си към турчина веднага след жътвата, защото тогава цените са още много ниски. По този начин почти половината от прибраното жито отива за изплащане на дълга му. Изминала е само половината от зимата, а житото на българина се е свършило. За да изкара някак си годината, той е принуден да вземе назаем. А ние вече видяхме до какво водят заемите, защото за да заеме пари, трябва да се обърне пак към турчина или към лихваря-евреин. Българин не се решава да даде пари назаем, защото не знае какво ще му се случи на самия него утре: всеки е длъжен да бъде готов да се защити, макар и с кесията си, от постоянните заяждания на турците с всеки що-годе по-заможен българин.
       Ако някой би ръководил българите, ако беше организирано някакво братство, община, сдружение, би имало някаква надежда да се спасят от турците. Но за нещастие това не е възможно. Всяко общо дело, всяко събрание и другарство турците считат за заговор. И още по-силно ще притиснат те българите в железните лапи на игото, и нови данъци, нови такси, глоби…
       А данъците и без това са тежки. Всичко е обложено със страшни данъци: градинарството, овощарството, занаятите. За всеки кон, крава — с една дума, за всяка глава от домашния добитък трябва да се плати данък.
       „А защо българи не могат да бъдат арендатори и спекуланти?“ — ще си помисли читателят.
       Но турците не са глупави. Те разбират, че ако българите получат тези права, ще завземат в ръцете си цялата търговия и промишленост и тогава би било трудно да ги обиждат безнаказано, защото ще бъдат богати, а следователно и силни и със свои агенти и покровители в самия Константинопол. А за пари константинополските турци ще бъдат готови да протежират българите. Тогава за българските турци като малцинство и като народ флегматичен, изнежен и ленив биха настанали лоши времена — те би трябвало да живеят от собствения си труд. А сега каквото искат, това и правят, неограничавани от нищо. Сега и на заможните българи често, дори много често, им е извънредно трудно. Ако българинът е богат (относително), той непременно е чорбаджия, а на чорбаджиите често се случва да плащат недоборите на своите бедни братя, за да не пострада цялото село или дори окръг — турците умеят да събират недоборите!… При това рядко ще има година, в която да не се събира двоен данък ту за султана, ту за строителството на крепости, ту за издръжка на армията. Така е в мирно време. А какво е по време на война или когато ей така, за свое удоволствие турците решават да поограбят българите, приписвайки им някакъв бунт или заговор?
       Та ето какви са отношенията им с турците. Но това е само малка част от всичко, което би трябвало да се каже за положението, подтискащо вече четири века нещастните българи! (12)
       Няма да говоря за това, което почувствувах по време на разказите за бедственото им положение. Представете си, читателю, че тези раздиращи сърцето печални разкази слушате от самите страдащи, които повече чрез погледа си, отколкото чрез думите си ви разкриват своята горчива участ! Какво ще заговори във вас? С какво вашето сърце ще откликне на този печален глас на изтерзаната и смазана от мъка душа? В състояние ли сте да изразите това, което бихте чувствували в такъв момент? Ако сте в състояние, потрудете се да го изразите вместо мене, а ако не сте, в крайна сметка ще разберете какво съм чувствувал… По-рано бях слушал, че тукашните архиереи имат право да покровителствуват българите пред турското правителство, затова попитах българите, които ми разказваха, какво прави техният архиерей. Защо не ги защищава?
       Е! — лаконично отвръщаха българите, махайки изведнъж с ръка.
       Сред юнаците, които ме канеха да побеседваме и да пием по чаша, имаше един женен човек. Не знам как е попаднал в обществото на ергените. Тук женените не се събират заедно с младежите. Той ми разказа крайно интересната история около женитбата си. „Три години преди сватбата аз си намерих момичка на 5 часа път оттука — започна той. Миналата година слугата на нашия архиерей и негов любимец я видял случайно. Тя много му харесала. И ето че гъркът започнал да я сватосва за любимеца си, но майка ù не се съгласявала. Гъркът не ù досаждал повече. Два месеца по-късно изведнъж получавам известие, че моята годеница е изчезнала. Взех със себе си още двама юнаци и бързо пристигнахме в дома ù. Майка ù ме посрещна обляна в сълзи и ми казва, че в този ден тя отишла у съседката си на гости и през това време откраднали дъщеря ù — кой? — тя не знае. Аз уговорих от това село още трима юнаци и всички започнахме издирването с надежда да открием следа от нея. На другия ден от нашите търсения един овчар ни каза, че тогава и тогава преминали четирима мъже с една забулена жена. По времето [когато е станало това] ние веднага се досетихме, че са водели нея, и потеглихме по-нататък. Пристигнахме в село (името на което не помня) и там научихме, че наистина четирима турци и една жена, покрита с шамия, тогава пристигнали в къщата на някакъв турчин. Отидохме при владиката и му разказахме всичко, молейки го за покровителство и помощ.
       Владиката дълго не се съгласяваше да ни помогне в бедата, като казваше, че няма факти за обвинение срещу турчина, че е отвлякъл моята годеница, но беше принуден да се съгласи поради горещата ни молба. Той се обърна към пашата с оплакване срещу турчина, че е отвлякъл годеницата ми, и с молба да му бъде върната, за да я предаде на майка ù. Пашата, разбира се, държи страната на турчина, но той не можеше да се откаже от съдопроизводството по тази законна молба на архиерея. Впрочем съдът бе насрочен само формално. Призовали турчина на съд, на който присъствуваха пашата, владиката, кадията, моллата, останалите турци и нашите чорбаджии. Турчинът вече беше уведомен подробно за това, а може би е успял да говори предварително с пашата и затова счел, че е безполезно да отрича стореното, и признал, че той наистина е отвлякъл годеницата ми, но само защото знаел, че тази девойка искала да приеме мохамеданската вяра, а нейната майка — гяурка — не ù позволявала това, а искала да я омъжи за друг гяурин. Той побързал да я изтръгне от ръцете на неверниците. Мене пашата не допусна в съда, защото турчинът не отричал свършеното. След като го изслушал, пашата заявил на владиката и чорбаджиите, че турчинът е прав, че той е действувал според законите на Мохамед. Тогава чорбаджиите казали, че не вярват на думите на турчина: нека той доведе тук девойката, за да каже тя самата пред всички, че иска да приеме мохамеданството, и тогава те ще се съгласят с неговото решение. Пашата заповядал на турчина да доведе девойката в съда. На другия ден турчинът довел в съда жена, покрита с бяла шамия от главата до нозете. „Ти ли си еди коя си?“ — попитал я пашата. „Аз“ — отговорила тя. Но чорбаджиите настояли тя да им се покаже; казали, че не вярват това да е моята годеница. Пашата отговорил, че жена, която е приела мохамеданството, не е длъжна да показва лицето си, и че затова тяхното искане е незаконно. Чорбаджиите били принудени да се ограничат само с въпросите си. „Желаеш ли да приемеш мохамеданството?“ — попитали я те. Тя започнала да кори християнската вяра и казала, че ако не би била сега в присъствието на светлейшия паша, би намушкала майка си с ей този нож, защото само заради нея е била гяурка досега, че най-после иска да бъде мохамеданка и не иска повече да говори с нея. Майката на моята годеница със сълзи паднала на колене пред пашата, уверявайки го, че това не е дъщеря ù, че това не е нейният глас. Пашата заповядал да изведат навън майката на годеницата ми. Чорбаджиите заявили, че те желаят да доразберат дали наистина [девойката] е дъщеря на тази жена, както сама заявява. „Няма защо да я изпитвате — казал пашата, — истината е ясна като бял ден!“
       Аз се вбесих, искаше ми се да се втурна с нож в къщата на турчина, да убия него и даже годеницата си, та никой да не я притежава, ако не успея да я спася, но другарите ми ме задържаха и как да е ме разубедиха. С наведена глава си тръгнах към къщи: цялата ми кръв кипеше, нищо не помнех и се съвзех едва когато излязохме на открито място и планинският вятър ме освежи. Тръгнахме в различни посоки, за да се срещнем в едно село, недалече от това, в което живееше турчинът. Привлякохме още няколко юнаци, та със сила да изтръгнем годеницата ми от ръцете на турчина-поганец. Тук, в това село, в което се уговорихме да се съберем, срещнах един мой познат българин от Солун и му разказах за своето нещастие. Той ми каза, че познава този турчин и все някак ще ми помогне в мъката ми. Скоро се събрахме всички. Вечерта солунчанинът отиде на гости у турчина. Там срещнал четиримата турци, които също познавал. Започнали да го гощават с вино, а и самите те пили. Те, проклетите, само говорят, че не пият! Като се напили, турците забравили да вземат предпазни мерки срещу нападение за през нощта. Вечерта, когато стана съвсем тъмно, солунчанинът излезе на улицата, окачи бялата си кърпичка на портата и се върна назад, към стаите. Като видяхме условния знак, всички влязохме тихичко в къщата на турчина. Шестима от нас застанаха до вратата на стаята, в която пиеха турците, а останалите, в това число и аз, отидохме в женската половина. Връхлетяхме изведнъж в стаята, в която на дивани спяха жените на турчина. Те се изплашиха и се разпищяха от ужас, а моята годеница, като ме позна, се втурна към мене, аз я грабнах и побягнах назад. В пруста налетя върху мене бягащият ?? другия край на коридора слуга на турчина. Един от моите другари го прободе с нож в гърдите и той се свлече на земята. На неговия вик и на писъците на туркините се притекли турците, но ние вече бяхме на конете. С моята годеница отидохме направо в Солун и там, след като се венчахме, живяхме повече от месец у моя познат българин.“
       „А турците не ви ли преследваха?“ — го попитах.
       „Гониха ни, разбира се! Но не можаха да ни настигнат. След това турчинът две седмици обикалял по разни села, за да ни търси, но като претърпял неуспех, се отказал от издирването. После се завърнах тук и два месеца не пусках жена си навън от къщи и никой освен най-близките ми не знаеше за това.“
       „А какво, разказа ли ти жената как са я отвлекли турците?“
       „И още как! Каза, че четирима турци пристигнали у тях, когато майка ù не си била в къщи, грабнали я, завързали и устата, покрили я с фередже и я откарали на кон. У турчина тя непрекъснато плачела, турчинът и другите му жени я утешавали. Искали насила да я направят мохамеданка, но отложили, докато се поуспокои — и за щастие ние успяхме да я спасим, иначе като мохамеданка сега щеше да бъде в харема му.“ „Сега ти, слава Богу, си се успокоил, разбира се; сигурно никой не може вече да ти я отнеме?“
       „А, още не може да се каже — отговори той. — Владиката още не знае за това, а аз се страхувам да му съобщя. Той може би няма да ми позволи да живея с нея, защото съм се оженил без разрешението му. Как да се успокоиш? Мисля да избягам в Солун, там ще бъде по-безопасно.“
       Като поживяхме две седмици в Кукуш, на 27 декември тръгнахме за Полянин, или Дойран, за да се представим на епископа на тукашната епархия, който по-рано живеел в Кукуш, но поради неразположението на кукушани към него се преместил в Дойран. С дойранци той се разбира, защото според думите на кукушани в тях славянската кръв пулсира тихо. Много от тях са на страната на турците, турци са повече от половината жители на Дойран. Съобразявайки се с тях и владиката, дойранските българи не смеят да изразяват своите предпочитани чувства като кукушани, които имат в града си само 20 турски къщи. Въпреки това и в Дойран има горещи патриоти.
       В Дойран пристигнахме вечерта и отседнахме в метоха на Зографския атонски български манастир при почтения отец Климент. С нас дойде и г-н Миладинов. Веднага, след като пристигнахме, се появи в метоха архиереят и ни покани да му гостуваме, докато бъдем в Дойран. Господин Р. прие поканата, а аз само му поблагодарих за толкова голямото внимание и предпочетох да остана при отец Климент, но все пак вечерта отидох у владиката (13). Господин Миладинов беше наш водач. Владиката има и самовар, и чай, но той самият никога не пие и не обича да пие чай, макар и да казва, че това е най-важното питие и че повече му харесва дори от кафето. С голямо усилие, като че ли беше противно лекарство, той изпи чашка чай. Вероятно го държи само от приличие. В тази страна чаят се счита за признак на изтънчен европейски вкус.
       Първото нещо, което ми направи впечатление, като влизах в стаята на владиката, беше архиерейската челяд: около 15 момчета се въртяха из коридорите. Някои от тях бягаха назад и напред, други стояха и ни зяпаха. Две от тях бяха с гръцки къси раса и монашески шапчици — това са бъдещи пастири, а може би и архипастири на народа. Всичките бяха с много чисти дрехи и доста добра външност.
       Домът на архиерея е най-хубавият в Дойран. Стаите му са подредени доста разкошно според ориенталския вкус, разположението им е съвсем по неточному: всяка стая има врата към коридора и всички стаи са отделени една от друга. Стаята, в която ни прие владиката, беше облицована с кадифе, а подът — застлан с килими. В средата на дървен пиедестал имаше огромен разкошен меден мангал.
       Още не бяхме седнали на диваните, когато владиката плесна три пъти с ръце — и веднага се появиха четири момчета с чибуци за нас и наргиле за самия него.
       Отначало разговорът ни не потръгна, но ето че донесоха самовара. Аз започнах да домакинствувам, защото самият домакин не знаеше как да се залови за чая и неговите добавки. И по време на чая разговорът едва-едва вървеше. Попитахме владиката за неговите работи по управлението на епархията, но той доста ловко се измъкна от пряк отговор и почти нищо не каза. След чая почти веднага ни поканиха на вечеря. Толкова вкусна и богата трапеза не бях виждал много отдавна. Птици, прасенце, овнешко, телешко и какво ли още не от царството на животните и растенията се редуваше само с пляскане на ръцете. Домакинствуваше, т. е. разливаше, сервираше и режеше самият владика.
       На другия ден при нас в зографския метох дойдоха дойранските чорбаджии. Между другото ни помолиха да им издействуваме от владиката разрешение да построят народно българско училище, за каквото те отдавна правят постъпки. Наред с това от името на обществеността те молеха отец Климент да изпълни неделната служба на славянски. Вечерта по време на чая измолихме от владиката разрешение отец Климент да изпълни в неделя богослужението на славянски.
       В неделя (14) църквата беше препълнена с хора, които слушаха с възторг славянските звуци.
       След обедната служба чорбаджиите се събраха у владиката и пред него благодариха на отец Климент за славянската служба, обаче не можеше да не се долови известна напрегнатост и боязливост, когато те изразяваха своята признателност. По време на обеда владиката ни каза, че славянската служба не се харесала на жителите. „Защо?“ — попитах го аз. „Защото те са свикнали с нашата гръцка служба“ — ми отговори владиката. Господин Р. му спомена, че пред нас българите са хвалили и са ни благодарили за славянската служба. „Да, очи в очи — разбира се!… А вие чуйте какво ще кажат зад гърба ви! Нима тя може да се хареса след гръцката?“ — отговори владиката. Господин Р. отбеляза, че тогава дойранци не биха молили отец Климент да служи на славянски, ако не им се харесваше да чуят родните си звуци в църквата. Владиката се задоволи само да каже, че дойранци не знаят какво говорят.
       „А тук има ли българско училище?“ — попита г-н Р., за да прекрати неприятния разговор. „Стига да искаха тук българско училище! — отговори владиката. — Аз отдавна им говоря за това, но не искат! А и къде ти! Те по-скоро ще изпият и последната си пара, отколкото да я пожертвуват за училище! Едва поддържат и гръцкото училище, а какво остава за българско! А и защо им е да учат на български? По-добре е да учат гръцки език — той е по-изтънчен“ — продължаваше владиката.
       Господин Р. отвърна, че, напротив, за всички нации е необходимо най-напред да научат родния си, майчин език.
       „Какво да се прави? И аз това им думам, но какво ли ти разбират?“ — със съжаление отбеляза владиката, отстъпвайки от своя предишен принцип…
       В понеделник в 9 часа сутринта при архиерея пристигна мюдюринът, за да ни върне визитата, която му направихме след пристигането ни в Дойран. Пашата говори добре български и се наложи владиката дълго да мечтае над своето наргиле. Накрая му омръзна да слуша неразбираемите за него звуци на славянски език. „Ах колко съжалявам — каза той, — че не мога да участвувам в разговора ви!“ „Кой е виновен, че ти досега не можеш да говориш на български? — грубо отбеляза пашата. — Сам ти, разбира се, след като не искаш да се научиш! А и твоето високомерие! Освен другото това е твое задължение!…“ Пашата разговаряше с него на турски, а после ни превеждаше на български. Малко сконфузен, владиката отговаряше, че отдавна желае да научи български, но няма възможност. — „Нямам учител!“ — изразително завърши той. „Ако искаш, ще си намериш — настояваше мюдюринът. — Та ти живееш тук 13 години — и не си намерил време и учител! Ето аз съм само от 4 години на служба тук — самодоволно продължаваше пашата, — а вече се научих да говоря, чета и пиша на български, защото намерих за необходимо. Дори уча и своите деца!“
       След това заговорихме за българските училища. Пашата каза, че той сам иска да предложи на чорбаджиите да открият българско училище. Владиката тогава заяви, че той отдавна е говорил за това на българите, но те не искат. „Възможно ли е? — възрази пашата. — Кой не иска това?“ И като видя един българин-чорбаджия, който вървеше по улицата, пашата веднага го повика в стаята. — „Искаш ли да учиш твоя син на български език?“ — го попита той. „И още как, ние всички желаем това!“ — отговори чорбаджията. „Добре! — каза пашата. — Избирам те за старейшина на бъдещото българско училище. Заведи книга и събирай кой каквото може да запише според силите си и мене пръв запиши в нея, че съм дарил за училището 200 пиастъра, и ела следобед при мене за парите.“ Тогава владиката каза: „Запиши и от мене 500 пиастъра.“ Ние също направихме дарение в полза на създаването на училище. Изуменият чорбаджия не знаеше какво да прави, не вярваше на очите си — толкова неочаквано беше това за него! Това, към което преди са се стремили толкова безуспешно, сега им се предлага без молба от тяхна страна.
       Когато веднъж разговаряхме за тукашното духовенство, владиката се оплакваше, че духовенството, което се намира под неговото управление, е много грубо, нищо не знае, не разбира своите задължения. Попитах владиката дали той изпитва желаещите да станат свещеници и достойни ли са те за това. „Разбира се, аз питам желаещия може ли да чете, да пише на гръцки и знае ли главните молитви наизуст“ — отговори владиката. „И само това ли?“ — попитах аз. „А какво повече? И това му е достатъчно“ — отвърна владиката.
       Като прекарахме в Дойран няколко дни, за Нова година се върнахме в Кукуш и аз започнах както преди да се занимавам с момчетата в училище. Техните бързи успехи свидетелствуваха за голямо желание и усърдие да се занимават на родния си език. Много скоро те вече можеха да четат в църквата на славянски. На другия ден след пристигането ни в Кукуш от Константинопол се върна човекът, когото бяха пратили там за славянски книги. Той донесе всичките, които бяха необходими за службата. Кукушани бяха във възторг от това.
       Следобед кукушани се събраха на площада близо до църквата, която настоятелството беше определило за училището, и нарекоха този площад „Станислав“. Отначало мислех, че това име му е дадено в чест на някакъв известен български герой Станислав, но не: така ми го обясниха българите: „Нека встане слава българска“ — ми казаха те. Горките, те са си въобразили, че за тях вече настава славна епоха, и тържествено я посрещаха в този ден. На площада се люшнаха хора. Девойките се хванаха отделно — с подвиквания или с песни, в които всеки стих завършваше с извивки, играеха под такт в кръг. Юнаците също се хванаха отделно на хоро и играеха същия танц, но много по-бързо. Между тези два кръга се разхождаше музикант с гайда от огромен мех (камилски или биволски), в който от едната страна са втикнати две дървени тръбички: едната с клапаните надува артистът, а свободната само пищи на един глас, но отвратително. Близо до тези две хора юнаците скачаха по славянски, което никъде не съм срещал. Юнакът, като се засили, прави на куц крак три огромни скока, стараейки се с последния си скок да се приближи съвсем до означения за целта знак. Който скочи от определената черта до него с три скока, посрещат го с възглас: „ура“, и той отива пак отзад, в числото на тези, които се готвят да скачат, а който не скочи до знака, засрамен, изпратен със смях, се отдръпва встрани и няма право да скача повече. Скоковете достигат до 70 педи, т. е. около 30 крачки дължина. Отначало разстоянието между знаците е 20 крачки, а след това вторият знак се отдалечава постепенно, щом като някой го надскочи. Понякога някой младеж още от първия път прави такива огромни три скока, че след него никой не може да го надмине, и той самодоволно се отдръпва встрани, след като е засрамил всичките.
       До късна нощ се разнасяха из Кукуш песни и възклицания: „Живи ли са българите? Живи са за борба, за борба с гърците!“
       След малко ни поканиха на армасение — годявка. Съпроводени от няколко кукушани, пристигнахме у годеника, за да отидем оттам у годеницата. У годеника имаше вече много гости, които той и неговите помощници-ергени черпеха с вино. Половин час след пристигането ни бащата на годеника, съпроводен от гостите, тръгна за бъдещия си сват, а годеникът остана с младежите в къщи. По пътя ми казаха, че като отива на армасение, ергенинът заплаща за това удоволствие, жертвувайки честта си: на армасението надяват на шията на ергенина магарешко седло. Аз започнах да протестирам, казах, че съм чужденец и затова могат да направят за мен изключение от правилото. Отговориха ми, че това ще бъде оскърбление за обществото. Не се съгласих и като изостанах от тълпата, отидох сам да гледам „оро“ на площада. Едва успях да седна на земята, срещу танцуващите българки, и при мене дотичаха трима юнака, изпратени от бащата на годеницата. Когато гостите пристигнали с бащата на годеника, бащата на годеницата и гостите му попитали защо не съм с тях. Отговорили им, че не съм поискал да ми надянат магарешко седло. Бащата на годеницата веднага изпратил тримата юнаци да ме намерят и да ме заведат, без да спазват обреда. Доста голямата стая беше пълна с гости, разположили се на пода в четири реда. Гостите на годеника бяха отделно от гостите на годеницата. Когато пристигнах, гощавката с вино беше започнала и се пееха весели годежни песни. След половин час се появи годеницата, заобиколена от девойки с пешкири и кърпички в ръцете си. „Нима това е годеницата?“ — попитах съседа си. „Тя е.“ „Но тя няма повече от 13 години?“ „Та какво от това?“ „Как какво? — отвърнах аз — у нас не се омъжват, преди да навършат 16 години.“ „Нея също ще венчаят на 16 или по-късно, но сега е само армасението.“ Но ето, че годеницата пристъпи към гостите и направи обикновените за такива официални случаи бавни и ниски три поклона. След това отиде до бащата на годеника, целуна му ръка, метна на рамото му кърпа, извезана със сърма и коприна, и пак му целуна ръка. Точно така тя обиколи с подаръците всичките гости. Гостите честитяха на двамата сватове, на единия — син, на другия — дъщеря, честитяха си един на друг подаръците, а годеницата започна да черпи с вино, като пак така церемониално целуваше ръка. Когато получаваше обратно чашата, даваха ù в ръката пари кой колкото може. След това пак пиха и пяха и през цялото време кърпите, с които ги дари годеницата, стояха на раменете им. Накрая всички гости станаха и отидоха с бащата на годеника в неговата къща, без да махат кърпите от раменете си. Най-отпред вървяха музикантите, певците и танцьорите.
       „Нима армасението свърши?“ — попитах един юнак, когато приближихме дома на годеника. „Разбира се“ — отговори юнакът. „Как така? Годеникът дори не дойде у годеницата!“ „Но годеникът не може пред хората дори да стои в една стая с годеницата чак до сватбата“ — отвърна младият човек.
       След това годеникът, или току-що сгоденият, ми каза, че пред хората не само дума няма да пророни на своята годеница, но даже няма да я погледне. „Защо така?“ — го попитах. „Срамота ми!“ — отвърна той.
       Влизаме в къщата на годеника. Тук той и неговите другари ни посрещат с мощно „ура“ като победители, които под предводителството на неговия баща са сякаш извоювали годеница за младежа. И наистина обредът като че ли означава точно това. От годеника вървяхме скромно и тихо за дома на младоженката, а оттам се връщахме с музика, песни и танци, на раменете ни се развяваха кърпи като знамената на победителите или като придобита плячка. У годеника пихме, пяхме и скачахме още половин час.
       Като поживяхме почти месец в Кукуш, се канехме да продължим нататък. Кукушани ме молеха да остана при тях, макар и временно, и ме считаха вече за свой кукушанин. „Ще ти изкараме наяве всичките ни момички — казваха те, — и която искаш, нея си избери за жена.“ Аз им отговарях, че не мога да остана повече. Въпреки техните молби решихме да тръгнем от Кукуш за Солун на 12 януари.
       Сега, когато оставаше още малко да бъда сред добрите кукушани, особено много ме занимаваше тяхното бъдеще.
       Дали ще се подобри съдбата им? Ще видят ли те светли дни? — мислех аз. — Или и на децата им ще се падне участта да повтарят техните думи, които самите те са получили в наследство от своите прадеди: „Дано поне за децата ни бъде по-добре!“
Рано станахме в деня на отпътуването ни, но децата вече се тълпяха около квартирата ни. Скоро започнаха да прииждат стари и млади, мъже и жени. След като си изпихме чая, се застягахме за път, а юнаците товареха багажа на конете, обаче чорбаджиите още ни задържаха. Ето, вече всичко е готово за отпътуването ни и ние искахме да се сбогуваме с кукушани, но те казаха, че ще се сбогуваме по пътя. Излизаме от къщи, улицата е претъпкана от народ. Тихо потегли процесията: народът вървеше след нас. Младежите и момчетата, особено тези, които бях учил, тичаха напред, за да ни погледат още. „Като че ли от небето паднахте при нас — ми казваше младият мъж, който вървеше до мене — и ето, че пак ни напускате.“ Като изминахме около една верста извън града, ние се спряхме, за да се сбогуваме с тях и да не ги затрудняваме повече, но мъжете не се съгласиха. Убедихме жените да се върнат. Тогава към мене се приближиха 7 или 8 жени (а към г-н Р. даже повече). Поднасяйки ми кърпички, те ме молеха да ги взема за спомен и за подарък на моите сестри и на познатите ми руски дами, молеха да предам дълбок поклон на всички руски жени. Седнахме на конете и тихо потеглихме напред. Младежите и момчетата пак бяха пред нас и непрекъснато се обръщаха да ни погледат, като се спъваха, защото пътят беше неравен. Изминахме така още две версти. Накрая пак започнахме да молим мъжете да се сбогуваме и да се върнат. Всички се спряхме. Слязохме от конете. Тогава юнаците запяха прощална песен. Текстът ù не мога да предам, но смисълът е такъв: „Ето, ние се сбогуваме, ето, ние се разделяме! Вие заминавате отвъд синьото море и високите планини. Кога ли ще се видим? Ще се срещнем ли пак? Тежко ни е да се разделим с вас — плачете гори, долини, реки и езера.“ След песента някои не удържаха сълзите си, ние също бяхме завладени от тягостното чувство на раздялата. Всички деца плачеха.
       Започнах да се сбогувам с момченцата, моите ученици от класа по славянски — горкичките, заплакаха още по-силно. „Кой ще ни учи на славянски?“ — питаха ме те. Отговарях им, че скоро ще се върна при тях.
       Да си призная — нито една раздяла в живота ми не е била за мене толкова тежка като тази.
       Като се сбогувахме с всички, тръгнахме, но децата не искаха още да се връщат назад, а непременно да ни изпратят до Бяла църква, на още две версти оттук, и побягнаха напред. Едва ги убедихме да си тръгват, като им обещахме, ако ни послушат, да се върнем скоро при тях. Те се спряха с неохота и ни извикаха още три пъти „ура“, но по-тихо отпреди. Потеглихме напред, а кукушани все ни гледаха, докато се скрием. Но все още не бяхме се сбогували с всички: конниците-кукушани, 15 души на брой, дойдоха да ни изпратят до Бяла църква. Бяла църква е стръмен, висок, заоблен хълм между две високи планини. Спряхме се току под него. Кукушани веднага ни поведоха към пещерата, образувана под скалата в подножието на хълма. Входът на пещерата е толкова малък и нисък, че трябваше да се препънем. Как да е, влязохме със свещи в нея. Тя се углъбява на 5 сажена в самата планина. Според преданието тук живял някакъв пустинник още преди завладяването на страната от турците. Стените на пещерата са изографисани (вероятно пустинникът е бил живописец) с изображения на светиите в човешки ръст. Образите и надписите бяха напълно изтрити. В пещерата отдясно, на половината от височината ù, имаше ниша — там вероятно е била спалнята на пустинника. Като излязохме от пещерата, отидохме на самия хълм — там по-рано е имало църква — според преданието варосана, заради което и самият хълм бил наречен Бяла църква. Пътят нагоре е много стръмен. На върха на хълма наистина намерихме развалините на тази църква върху самата скала.
       Но и при Бяла църква не всички кукушани се сбогуваха с нас: трима дойдоха да ни изпратят чак до самия Солун.
       След една година, като се връщах от Бейрут в Русия, в Константинопол срещнах един кукушанин. Той с радост ми съобщи, че те си имат вече свой, български владика, че навсякъде в епархията им богослужението се извършва на славянски език и се създават български училища. (15) Струва ми се, че нищо в живота не ме е зарадвало така, както това известие.

Южаков, Е. Месяц в Болгарии. Б. м. г., 193—220. Отпечатък от „Современник“. Руски пътеписи за българските земи ХVІІ-ХІХ век. Съставителство, предговор, коментар и бележки — Маргарита Николова Кожухарова. Издателство на ОФ. София. 1986. Стр. 260–292

---

БЕЛЕЖКИ И КОМЕНТАР

1. Кираджия — лице, което прекарва срещу заплащане — кирия стоки с коне или коли.
2. Става дума за Александър Викторович Рачински, руски консул (1859—1863) във Варна, горещ славянофил, радетел за въвеждане на славянско богослужение в града и за откриване на българско училище. С негово съдействие учат в Русия редица българи, в това число Райко Жинзифов и Константин Миладинов.
3. Димитър Миладинов (1810—11. I. 1862) — български възрожденски просветен, културен и обществен деец, борец за национална и църковна свобода.
4. Навярно авторът има предвид Кримската война (1853—1856).
5. Първото училище в Кукуш е открито през 1825 г., но обучението в него било незадоволително. През 1840—1842 г. Д. Миладинов организира първоначално взаимно и класно училище, в което обучението се води все още на гръцки език. В „Цариградски вестник“ №465 от 9 ян. 1860 г. се споменава, че пръв учител на български в града бил някой си калугер от Зографския манастир. Според някои изследователи вероятно това е бил отец Климент. През 1857 г. кукушани поканили за учители Д. Миладинов, който поел класното училище, и Р. Жинзифов, водещ обучението във взаимното първоначално училище. Те учели децата на български и църковнославянски език. По тези въпроси вж: Влахов, Туше. Възраждането в Кукуш. — Истор. преглед, 1960, №6, 26—28.
6. През 1767 г. била унищожена Охридската българска епархия.
7. Болница — събирателно име за група население, което избягало от крепостничеството и се заселило в пограничните области на Московска Русия.
8. Кивер — висока формена шапка в европейските армии от XVIII—XIX и нач. на XX в.
9. Вершок — руска мярка за дължина = 4,4 см.
10. Голяма чаша, наричана така в памет на Марко Кралевичи.
11. В случая думата „юнаци“ означава млади, неженени мъже.
12. Би следвало да се подчертае, че бедното турско население също било обременено с редица данъци и повинности.
13. Владика в Дойран през 1858 г. бил Мелетий, когото кукушките граждани изгонили от града си, защото се обявил против въвеждането на български език в богослужението.
14. Това става на празника на Светата Троица. Вж. Влахов, Туше, цит. съч., с. 29.
15. През 1859 г. българското население от Дойранската епархия прави опит да избегне властта на Цариградската патриаршия, като признае върховенството на папата (Кукушката уния). Чрез активното противодействие на руската дипломация и на Цариградската патриаршия успехът на унията бил ограничен, а исканията на населението — удовлетворени. За владика бил назначен българският патриот и книжовник Партений Зографски.