Някога книгопродавачите не търсели изгода от работата си. Водели ги чисти патриотични чувства, а това не се харесвало на останалите търговци. Те ги смятали за странни, непрактични, дори неспособни за по-сериозна работа.
В свои спомени Пандели Кисимов от Велико Търново, един от основателите на Българския таен централен комитет и редактор на вестник „Отечество“ пише: „Книжарството у нас в онова време се считаше от най-последна степен търговско знамение, и то на западнали и несъстоятелни друго да вършат хора. Книжарите ни тогава, по примера на първия книгоиздател и книгопродавец по всея Словеноболгария Найдена поклонника и пр. и пр. ходяха с книжките си да се скитат от град на град и от панаир на панаир с бедната си книжна търговия. Такъв беше някой си Пенчо Раданов, по-после някой си Гърдов и други“.
Споменатият Гърдов е всъщност Георги Дончев Гърдев от Калофер. И той като другите книгопродавачи едва свързвал двата края. Кога е роден – не се знае, но е известно, че около 1848 г. отворил в Калофер своя книжарница. За съжалние тя нямала успех и книжарят фалирал.
Информация за Георги Дончев може да се открие в негово писмо до Найден Геров. То е изпратено от Перущенския манастир „Св. Теодор“ през зимата на 1850 г. Книгопродавачът пише на възрожденския писател, езиковед, фолклорист и общественик за мизерията, в която съществува. „Аз в тоя манастир живея за един хляб и да науча церковното правило… обаче заради дрешките много се нуждая… и видите сега зимен ден; ще ма изидат гад…“
Сред запазените документи на Геров има и други писма от Георги Дончев. Три от тях са изпратени от Калофер, което показва, че той навярно е научил „церковното правило“ или вече не е можел да понася мизерията в манастира и се е прибрал при своите в родния си град. Това е моментът, в който се отдава на книжарската работа. През 1852 г. той е известен в търговията с книги. За това може да се съди от факта, че като спомоществовател на „Смесна китка“ от Петко Р. Славейков името му е записано „Георги Дончев, книгопродавец от Калофер“. Според други изследователи той се е занимавал с книжарство поне от десет години, но е загубил в търговията. Вероятно е започнал тази си работа около 1848-1849 г., прекъсва за година, две и след напускането на Перущенския манастир се отдава отново на нея.
Успехът не го навестил и с издаването на две книги през 1859 г. Става въпрос за „Българска граматика“ от Теодор Т. Хрулев и „Разговори французко-български и правила за произношението на французките букви“ на Атанас П. Гранитски. И от това си начинание отново не можал да спечели пари. Средствата е заел от д-р Георги Атанасов, Стефан Иванович и Стефан х. Панталиу, на които благодари в „Цариградски вестник“. Георги Дончев е продавал книги, писани от самия Найден Геров. Вземал е също книги от цариградския печатар арменец Тадей Дивитчиан, които разпространявал у нас. Продавал е книги и от други печатари и издатели, докато накрая напълно фалирал.
Българският печатар, книжар и издател Димитър Паничков пише: „Георги Дончев – или както в Калофер го наричат Качето – взе да продава и други книги от печатницата на Александър Екзарх в Цариград: апостоли, евангелия и пр., занесе ги на Узунджовския панаир, ала направи много разноски, изгуби и побягна във Влашко. В 1864 г. в гостилницата ми в Браила и той квартирува няколко време със сина си Спиридона. После и двамата заминаха към Бесарабия. Георги настани Спиридона в Одеса да се учи, поддържал го някой богаташ русин“.
Книгопродавецът доживял Освобождението на България. Установил се в Пловдив. Живеел напълно сам в тясна и мръсна стая в долния етаж на Панаир хан. На горния етаж се помещавал друг български книжар, дядо Иван Добровски, редактор на някогашното „Мирозрение“. Двамата възрастни книжари били пълна противоположност. Иван Добровски с дълга и рошава брада, мрачен и мълчалив. Държал се недостъпно с хората. А дядо Георги Дончев нисичък мъж, с късо подстригана бяла коса, без брада и с подстригани мустаци. Весело старче, обичал да се шегува с пловдивчани. И зиме, и лете носел изтъркани шаячни френски дрехи и дълго овехтяло палто. Друг кат дрехи нямал, а и тези прикривали скъсаните под тях. Как се е издържал Георги Дончев, при какви условия живеел в Панаир хан е неизвестно.
Писателят, историк, библиограф и етнограф Никола Начов разказва: „По едно време той беше дотам изпаднал, че бе се принудил да продава едно лято със стомна вода из пловдивските улици – това, което правеха със саките си на коне турци и цигани. Трогателно! В освободена България, когато за толкоз други учени и недоучени хора, заслужили и незаслужили народу, се намери служба – един остарял и пропаднал книжар трябваше да продава и на гърци, и на турци вода, за да не умре от глад, защото не искаше да подлага ръка за унизителна просия!“.
Георги Дончев умира в Пловдив в истинска мизерия.
Писателят Иван Вазов познавал книгопродавача още преди Освобождението. Вазов го е виждал по пловдивските улици. Неговата тежка съдба го трогва. Тогава пише стихотворението си „Старий книгопродавец“, което отпечатва в стихосбирката си „Гусла“, издадена през 1881 г. в Пловдив.
Когато разговарял веднъж с проф. Иван Шишманов, Вазов му споделил, че стихотворението е написал под влиянието на Некрасов. И добавил, че то се отнася до „един стар учител“, който продавал „в мехове вода на пловдивските улици“. Всъщност „чичо Гърди“, на когото Вазов посвещава стихотворението си е тъкмо Георги Дончев, когото обезсмъртява в творбата си. То остава единствен паметник на този чист и почтен чавек, отдал живота си на книгите.
