След смъртта на Цветан Радославов, през 1931 г., в таванската му квартира на ул. „Патриарх Евтимий“ №70 остава малко багаж. Картини, които сам е рисувал. Цигулка от студентството. Точно тази цигулка, на която през 1885 г. за първи път изсвирва първите звуци на „Мила Родино“. Сред вещите му е и кожен куфар с ръкописи. Книги. И десет тетрадки със стихове, върху които е правил бележки самият Пенчо Славейков. Това е цялото му имане…
Някога, към този таван, в поизносен тъмен костюм и с тихи стъпки, той се изкачвал вечер по стълбите. Пишел, четял, свирел на инструмента си в истинска тъга и самота. Понякога се срещал със Симеон Радев, който пише: „Цветан Радославов беше за мен загадъчен. Учител по философия в една от гимназиите, носеше се легенда за неговата ученост“. Но особено го почитал Алеко Константинов, с който се знаели от деца. Той му посвещава един от фейлетоните си за Бай Ганьо.
Името на Радославов сякаш е потънало в културната ни история. Не успява да се впише в някогашните шумни творчески среди. Мекият му характер и възпитанието му пречат да си пробие път сред първите ни писатели.
Той е роден на 21 април 1863 г. в Свищов. Баща му е Георги Хаджиденков. Майка му Паунка е дъщеря на възрожденския просветител и книжовник Христаки Павлович. Самата тя, със собствената си ръка, веднага след Априлското въстание написва „Благодарственият адрес“ към жените в Единбург, вдигнали глас срещу кланетата през 1876 г.
Вуйчо му Николай Павлович е един от първите художници с академично образование. Радославов е внук на известния свищовски родолюбец Цвятко Радославов, приятел на Евлоги и Христо Георгиеви, както и сподвижник на Раковски, член на свищовското тайно бунтовно дружество и учредител на свищовското читалище „Безумният мечтател”.
Дядо му Цвятко има по лавиците на личната си библиотека книги на П. Р. Славейков, В. Априлов, Н. Бозвели, братя Миладинови и други наши възрожденски автори.
Учители на Радославов са известните някога възрожденци Емануил Васкидович, който му преподава гръцки език и българославянска писменост, а музика учи при Янко Мустаков. Рисува при вуйчо си Николай Павлович, от когото наследява увлечението по живописта и театъра. Още като дете Радославов изненадва свищовлии с това, че чете и пише на църковнославянски и знае всички текстове на църковното богослужение. Пее в хора на църквата „Св. Преображение” в Свищов.
Детството му преминава с други двама големи българи – Иван Шишманов и Алеко Константинов. Дядовците и бащите на трите момчета са заможни търговци и общественици, които полагат усилия за духовното, национално и политическо израстване на българите.
Трите момчета посрещат с цветя руските войски в първите дни на Освободителната война. Дядото на Цветан получава високо отличие и народно признание от местните първенци. Като техен представител, на него се пада честта да посрещне и настани в дома си руските военачалници, генералите Драгомиров и Скобелев.
В дома на Алеко Константинов пък отсяда ген. Радецки, където под арка от живи цветя е посрещнат руския император Александър ІІ. Алеко е горд с назначаването за писар при свищовския губернатор на самия Найден Геров, а Цветан Радославов се гордее не по-малко с това, че регистраторът при губернаторството, поетът Иван Вазов, живее в неговата стая. В същата стая, години преди това Г. С. Раковски написва „Постъп българский”. В наследство за Цветан Радославов остават два пищова на Раковски, които след години той дарява на музея в Свищов.
Той учи с Алеко Константинов в Априловската гимназия. По препоръка на учителите му в габровското школо, през 1878 г. баща му го завежда във Виена, за да учи в гимназия. След шест години завършва с пълно отличие класическото си образование.
В столицата на Австрия, сред двадесетината български млади мъже е и той. Всички изоставят учението си. Остават броени дни преди Сръбско-българската война. Те бързат към Родината, за да се запишат доброволци. Кайзерът Франц Йосиф, враг на България, подкрепя Сърбия. Цветан Радославов е нагласил куфара си, а до него е и цигулката му. В първа класа на корабчето, което ще отпътува от пристанището по Дунав, се чуват чужди песни, но и обидни думи за България. Момчета са смутени и се свиват в ъгъл на кораба. Радославов се затваря в каютата и се мъчи да не чува. Грабва перото и нахвърля стихове. Взема в ръце цигулката и започва да търси мелодия на стиховете. После се връща при приятелите си и излива на един дъх сътвореното. Ражда се „Мила Родино“, песента която е и до днес е Национален химн на България. Така той се обезсмъртява с едно единствено стихотворение, с един единствен литературен текст.
През 1888 г. Радославов е учител и библиотекар в Априловската гимназия. Преподава първо по обща история, немски език и рисуване, а по-късно психология, логика и етика. В града на Априлов той запазва в пълна тайна авторството си върху текста и музиката на химна. Разучава песента с учениците си и много скоро тя е изпълнявана в Габрово на празници, концерти, училищни забави, след театрални представления и по време на организирани от него екскурзии в планината. В балканския град е работил върху драматичната си творба в пет действия „Яничари”. В нея в шекспиров стил описва сцени на робските неволи и страданията на българите през ХV век. От Радославов сме наследили и драмата – „Патриарх Евтимий се прощава с царството си”, превода на операта „Аида” от Верди, множество статии по философия и педагогика.
Учителското му тефтерче е изпълнено със сцени от пиеси. Той е режисьор, сценограф, актьор, музикален оформител на пиесите „Макбет”, „Крал Лир”, „Иванко”, „Ревизьор”, играни в Габрово. Пише и оперетки, които се представят от учителите. Този тих и необикновено любезен човек оставя трайни спомени в своите ученици. А „Мила Родино” е една от най-популярните песни през периода 1888-1920 г. и габровци стават на крака щом я чуят.
Дори сестрите на Радославов не знаели, че брат им е създател на „Мила Родино”. Тя дълго е обнародвана в сборници и учебници като народна песен. Авторът разкрива песента като своя години след написването ù. През 1905 г. композиторът Добри Христов представя песента в сегашния ù вид.
След учителстването си в Габрово през есента на 1892 г. заминава, за да учи философия в Лайпциг. Докторската му дисертация върху „Памятта” била нещо забележително за времето и неговият професор от Лайпцигския университет д-р В. Вунд често я цитирал. Радославов, заедно с д-р К. Кръстев и Никола Алекcиев са тримата българи, които защитават докторатите си при бащата на съвременната научна психология Вилхелм Вунт. Радославов никога не се подписва и не нарича сам себе си „доктор”. Вунд не успява да го склони да остане в Лайпциг. Там Радославов става и магистър по изящни изкуства. Освен западни, владеел и древни езици. В Лайпциг има честта да бъде приет за член на две от немските академични дружества – философското и литературното. В немския град се сприятелява завинаги с Пенчо Славейков. На него в късните си години споделя поетичните си опити.
Радославов учителства също в Русе и София. Избран е за член на Висшия учебен съвет към Министерството на Народното просвещение, като е назначен за учител по литература в Първа софийска мъжка гимназия. Преподава на престолонаследника Борис.
След години, на 24 май 1920 г., цар Борис приема в двореца парада на учащите се, вижда своя някогашен учител и му извиква: „Здравейте, Господин учителю!” Радославов не чува гласа на Борис. Царят спира манифестацията. Минава през ученическите редици, протяга ръка на учителя си. „Поздравявам Ви, с нашия най-голям празник, скъпи учителю!” Радославов е изненадан. Разприказвали се. След това гражданството дълго коментирало случката.
Преместен е във Втора мъжка гимназия, но основната му учителска работа преминава в Трета столична мъжка гимназия, където преподава западни и древни езици, психология, етика и логика. През свободното си време рисува, прави опити в дърворезбата и иконописта, пише поезия, събира нумизматични, археологически и етнографски предмети. Негови възпитаници са писателите Йордан Йовков, Крум Кюлявков, Никола Ракитин, художникът Александър Жендов и др., все представители на националната ни духовност. През годините е член на театралната група „Сълза и смях”. Рецензент е на пиесите в Народния театър. Член е на Управителния комитет на Оперната дружба, където превежда либрета и опери и помага в подготовката на оперните представления. Членува в Археологическото дружество.
През 1903 г. е поканен за преподавател по експериментална психология в Софийски университет, но възмутен от атмосферата в Алма Матер заявява, че никога няма да прекрачи прага на Университета на Фердинанд.
Участва в живота на читалище „Славянска беседа” и съдейства за откриването и укрепването на държавното музикално училище и оперния театър.
След пенсионирването си през 1928 г. подготвя историческия си труд „Титлите на българските царе”, където доказва, че владетелската титла „цар” има български произход. Това прави чрез латинска, старогръцка и старославянска книжнина. Пише също основната си книга „Емоционалният характер на мисленето с оглед на дуалистичните схващания в етиката и религията”, която излиза от печат посмъртно през 1932 г. под редакцията на проф. Спиридон Казанджиев.
Радославов прекарва тихо старините си, дори учи санскрит. Обича да се завръща в родния си град, където домът му е възобновен. Разхожда се с приятели. Всеки ден посещава музея „Алеко Константинов” и помага на музейните работници.
На Свищов оставя нумизматичната си сбирка и голяма етнографска колекция. Свищовската галерия притежава 50 негови картини. Умира на 28 октомври 1931 г. от язва в столичния си дом на улица „Ангел Кънчев” в истниска мизерия. Тленните му останки са пренесени от София в Свищов.
Цветан Радославов е бил истински надарен човек — поет, лингвист, художник, драматург, музикант, философ, педагог, преводач, психолог, нумизмат, етнограф, полиглот. Той като че ли е всичко… Не напразно го наричат „последният български енциклопедист“, който остава до край горд и верен на себе си.
