
Людмила Исаева е автор на десетина стихосбирки и дългогодишен редактор в издателство «Български писател». Съпруга е на поета Младен Исаев, герой на Народна република България и два пъти герой на социалистическия труд.
Неговата фамилия носи както предимства, така и проблеми на Людмила. Цял живот тя се бори с мълвата, че той я протежира и дори пише повечето от стихотворенията й.
За нея критикът Иван Спасов казва: «В поезията й владеят дисциплината на мисълта и порядъкът на естетическите средства. И това не позволи там да припарят нито енигмата, нито бъбривостта…»
В началото на септември 1991 г. Никола Инджов получава по пощата книгата «Чувства» с посвещение «На Н. Инджов от Людмила Исаева». После разбира, че още хора са получили същата стихосбирка с подобни посвещения.
На 17 септември 1991 г. поетесата се самоубива. Само четири месеца по-рано от този свят си е тръгнал съпругът й, поетът Младен Исаев. Умира на масата, докато двамата се хранят.
«Тогава почувствахме, че всъщност Людмила Исаева се е сбогувала с колеги и приятели в присъщия си стил на човешко поведение — ненатрапчиво, стеснително. Дотогава тя се бе уединила тихо и деликатно, не напомняше дълго време с нищо за себе си», каза ми поетът Никола Инджов.
На 12 септември 1991 г. Исаева сключва договор с издателство «Еврика-Ави» за стихосбирката си «Сбогом на слънцето». Мислела ли тогава, че само пет дни по-късно ще каже “сбогом на живота”?
Книжката излиза в края на годината с посвещение: «Тази стихосбирка се издава посмъртно по повод 35-годишната творческа дейност на видната българска поетеса.» Последното стихотворение, дало и името на книжката, завършва така:
Тогава какво ми остава, Господи?
Преди да кажа «сбогом» на слънцето — като висша твоя милост — да изпия до дъно горчивата чаша, след която няма събуждане.
Сега, след като всичко разбрах, осъзнах, проумях…
Редактор на стихосбирката е поетът Иван Методиев, който след години също си тръгна загадъчно от тоя свят. През юли 2003 г. той казва, че отива в Пирин, и се качва на влака. След една седмица тялото му е намерено край Банско.
Като послеслов Методиев е написал: «Това е последната авторска книга на Людмила Исаева. Последното дело, което е бързала да завърши, преди да се приобщи към плеядата трагично напуснали ни поети. Работата на редактора в случая се свежда само до това да не се допусне промяната дори на една запетайка от текста така, както ни е оставен. Дано очите и ушите на идващите поколения бъдат повече отворени за доброто, отколкото са нашите очи и уши.»
В едно друго свое стихотворение — «Късно», поетесата сякаш описва начина, по който ще се раздели с живота:
Не издържаха нервните клетки години, месеци, дни. Чуждите грешки и собствените вини се заплащат с хапчета и таблетки…
Людмила Исаева наистина изпива голямо количество рудотел и други успокоителни и сънотворни “хапчета и таблетки”, комбинирани с около 300 грама коняк.
Дни преди това отива в дома на дъщеря си Валентина и щедро раздава свои дрехи, книги, плочи и други вещи. Нещо, което никога преди това не е правила. Моли дъщеря си Валя и съпруга й да не я безпокоят няколко дни, за да довърши стихосбирката си.
На 15 септември, понеделник, двамата отиват в дома й. В коридора виждат куфар с дрехи, а в кабинета на Младен Исаев са разхвърляни вестници, книги, пликове от писма… На масата е оставена бележка, на която с едър почерк пише: «Потърсете ме на тавана!»
Намират я в безпомощно състояние, едва дишаща. Изпаднала е в кома. Откарват я в «Пирогов» и там дори успяват да я стабилизират. Един от лекарите пита дъщерята: «Смятате ли, че си заслужава да се борим за живота й, защото тя е в мозъчна смърт?» «Каквото зависи от вас, трябва да го направите», отговаря Валентина. На 17 септември й съобщават, че майка й е починала.
Всичките причини за едно самоубийство може да разясни само самоубиецът, казва Емил Чоран, румънски философ и есеист, прекарал по-голямата част от живота си във Франция.
Поетът Никола Инджов и до днес си задава въпроси, на които никой освен Людмила Исаева не може да отговори: «Има ли връзка нейното самоубийство с издевателствата над поета, считан пожизнено и посмъртно за звезда на пролетарската книжовност? Тя носеше неговото име като отблясък на своята собствена поезия. Не е ли възможно в такъв случай помията, която се изля върху Младен Исаев, да засегне и нея?»
Може би е успяла да прочете дневниците на Борис Делчев, откъси от които излязоха през 1990 г. На едно място в тях литературният критик е записал: «…и след 20 години ще се помнят имената на поети като Константин Павлов, но няма да се помнят нито Людмила Исаева, нито Цилия Лачева, още по-малко зловещият некадърник Васил Колевски.»
През същата 1991 г. се самоубиват и поетите Веселин Андреев и Иван Бурин. «Можем ли да не стигнем и до другите — от Петя Дубарова до Христо Банковски, Людмила Исаева и Веселин Андреев, които си отидоха от този свят доброволно, защото бяха подтикнати или не можаха да понесат отново този наш мъчителен български живот с тягостните му машини за убиване…», пише поетесата Валентина Радинска.
Людмила Антонова Ковачева е родена на 1 март 1926 г. в Провадия. Има много трудно детство. Майката Геновева се развежда заради бохемския характер на съпруга си, който проигравал всичко на комар. С много труд и лишения сама отглежда двете си дъщери Виола и Людмила.
През 1929 г. се омъжва повторно и ражда още една дъщеря. Вторият й съпруг пък бил по «тънката част».
Той много харесвал Людмила и един ден се опитал да я изнасили Младото момиче изживява голям шок.
Людмила завършва Педагогическия институт в Шумен през 1948 година. Участва в бригадирското движение в Димитровград и на язовир «Копринка» (1948-1949). От 1949 г. е сътрудник на радио «София». През 1964 г. става редактор в издателство «Български писател», където работи до пенсионирането си.
Автор е на стихосбирките: «Сърцето говори» (1957), «Лирична биография» (1963), «Истина» (1967), «Не позволявайте светът да остарява» (1970), «Сърцевина» (1976), «Изповед» (1979), «Писма от бялата къща» (1984), «Чувства» (1986) и др.
В речника на българските писатели за нея пише следното: «Поезията на Исаева се отличава със сдържаност на лирическите интонации, с мекота на линиите и с акварелност на багрите. В нея са отразени сложността и многообразието на духовния свят на съвременника, съзнанието за неумолимия ход на времето, което отнема по нещо от нас, но същевременно обогатява нашите прозрения и надежди.»
В края на 50-те години на миналия век Людмила се запознава с поета Младен Исаев. Той е с впечатляваща революционна биография и е един от утвърдените пролетарски поети. В читанките се учи стихотворението му «Високи, сини планини». През 1947 г. композиторът Георги Спасов написва музака към него и песента масово се пее в цялата страна.
Младата поетеса се влюбва в 19 години по-възрастния от нея мъж. Може би освен любим тя вижда у него и нещо от бащата, който винаги й е липсвал. По това време Младен Исаев е в развод с първата си съпруга Мария. «Тази жена, разочарована от татко, се почувствала изиграна от него. Решава да го измъчва и тормози като не му дава развод. Актът е извършен официално, когато майка ми е бременна с мен в шестия месец», каза ми Валентина Михайлова.
Младен Исаев и Людмила се оженват и тя приема неговата фамилия. Но мъките на двамата влюбени не спират. Появява се Елена Всеволодова Чуйкина — хубавичко младо момиче от Карлово, което заявява, че е бременно от Младен Исаев.