Статия на Ива Йолова от списание «Дружба»-съвместно издание на ЦК ДКМС и ЦК на ВЛКСМ. 1988г.
„Воздигни мя и аз ще те возвися“
(Надпис над възрожденското училище в Котел)
Трудно е да се вплетат в едно сложните и противоречиви нишки на съдбите им. Може би затова двамата братя Евлоги и Христо Георгиеви са разпалвали най-крайни страсти у своите съвременници — от омразата до сляпото почитание. Били са милионери, които обаче започват стопанската си кариера със скромно сирашко наследство. Били са крупни търговци, но никога не са се отдавали на финансовия бог, а са подкрепяли какви пи не духовни и просветни начинания. Щедри дарители за различни народопопезни дела, но скъперници, щом стане дума за оръжие за освобождението на Отечеството…
От деца сме свикнали с двете каменни статуи пред най-големия български учебен храм — Софийския университет „Климент Охридски». Възприели сме имената на братя Георгиеви още с първите познания за Отечеството — като символ на родолюбието. Но колко „полезни роду» депа остават в сянката на замислената от тях и изградена с парите им величествена сграда на просветата. Колко житейски и политически лъкатушения, донесли им приживе слава и порицание, възторзи и огорчения, а по-късно — редом с признателността на потомците и признанието за техни заблуждения и слабости. Безспорно е едно: житейският път на Евлоги и Христо Георгиеви е осветен от най-бѳзсмъртната душевна добродетел — щедростта в полза на Отечеството. И това им отрежда едно от водаческитѳ места сред дарителите и благодетелите, творили Българското възраждане. Славна епоха за България и неповторимо явление в световния исторически процес! Отгледано в най-тежкото време на чуждо потисничество, осветено в храмове под земята, за да не се дразни окото на поробителя, Българското възраждане е било лишено от благосклонните поощрения на просветни владетели и се е крепяло единствено на жертвоготовността на родолюбците. Едни са принасяли в олтара му спечелени с труд пари, други са му посвещавали здравето и сетните си физически сили, трети залагали главите си…
Българското възраждане е епоха, която превръща дарителството от добродетел, присъща на хора със сан и с положение, в отличителна черта на народната психология. Първото оръжие, разсякло вековния мрак на османското робство, е просветата. А най-усилните му ковачи са дарителите на онова време. Почти няма замогнал се български търговец или занаятчия, който да нее отделял нещичко от печалбата си за благото на поробеното отечество. Та кой инак би съградил училищата и църквите — първите огнища на самопознанието на един забравен от света народ, без своя държава и свои управници! Няма български книжовник от тази епоха, който да е осигурявал прехраната си със своите литературни или просветителски занимания. Напротив — те са изпразвали до грош джоба му в името на друго богатство. което е искал да посее в душата на българина. Такъв е и смисълът на надписа: „Воздигни мя и аз ще те возвися», изсечен в камъка на двукатното училище в Котел през 1869 година. Молба-заклинание, чиято логика крепи огромно народополезно дело: докато през 1835 година броят на училищата в поробена България е 186, 35 години по-късно, в навечерието на Априлското въстание, те са вече 1200. Всички училища — селски, градски, както и десетките народни читалища, приютяват първите български библиотеки и първия български театър и са създадени с паричната безвъзмездна помощ на родолюбивите българи. Единственото условие, което се посочвало в даренията, било децата „да ся учат на матерния си език».
„Националният идеал на Възраждането — пише първият български социолог Иван Хаджийски — …изпълваше с нравствен смисъл дори и търговската дейност на българите.» В тези години на начално замогване, когато блясъкът на парите е можел да заслепи довчерашните сиромаси, да роди егоизъм и сребролюбие, мисълта за народното добро е равна на самопожертвувателност. Индивидуализмът, личната гордост на собственика се съединяват с добродетелите на взаимопомощта и честността. Щедрите дарения на Евлоги и Христо Георгиеви, на Васил Априлов, на Николай Палаузов, на Иван Денкоглу, на Петър Берон и на редица други са причината те да изпъкнат като най-големи народни благодетели, издигат ги като народни водачи. Друг техен съвременник—Христо Данов от Пловдив—бе наречен от съотечествениците си „пръв министър на просветата». Но подобна титла би могла да увенчае живота на всеки от тези, които вградиха в темела на Българското възраждане своя труд, богатство, физически сили, чиято душевна родолюбива чистота прокара пътя на всенародното просвещение и самопознание.
„Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили — пише за онези години Иван Хаджийски. — Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост, изобретателност.»
Българските викинги — чудесно сравнение, което съединява и силата, и дързостта, и благородството на тези мъже! Пътят на бъдещия медик, химик, биолог, педагог, философ, физик, д-р Петър Берон започва с чирашката игла в бащината му абаджийница в Котел. Останал сирак на единадесет години. Васил Априлов напуска родното Габрово с оскъдни „килийни» познания, до 42-та си година живее в заблудата на гъркоманството, за да се превърне в един от най-усърдните ревнители на българската история и пръв вдъхновител на новото българско училище със светски характер. Четиридесет сребърни пари са скромното наследство на младия Иван Денков (Денкоглу), който в края на живота си завещава пари за училища, за черкви, на бедни свои сънародници, а като известен търговец в Москва учредява стипендия „на вечни времена» в Московския университет за ученолюбиви българчета и отваря вратите на богатия си дом за всеки сънародник патриот, който търси нравствена или материална подкрепа. С неголям капитал и с поръчителството на двамата си вуйчовци започват търговската си дейност в Румъния и братята Евлоги и Христо Георгиеви. След смъртта си те оставят милиони за различни народополезни дела и за първия български университет, а приживе раздават други милиони за училища, болници, книги, фабрики, за родолюбиви мисии на българи по света.
Някому историята на двамата братя, изпитали отрано горчивините на сирашкото детство, а в зрели години достигнали охолството на милионерския живот, може да звучи приказно. Но в случая главната роля за техния просперитет са изиграли не благоприятните обстоятелства, а предприемчивостта, умът и благородните стремежи на Евлоги и Христо Георгиеви. Родният им град е Карпово, и основният поминък по това време са занаятите и търговията. Те до голяма степен предопределят бъдещите им занимания. Родителите Георги Недев и Евдокия Пулиева загубват съвсем малки три деца. Остават им Евлоги — роден в края на 1819 г. и Христо — през 1824-а. В летописите днес няма данни за професията и за имущественото положение на бащата. И едва пи това е важно, тъй като Георги Недев умира през 1827 г. Десет години по-късно чумна епидемия отнася и майката. По това време Христо е 13-годишен, а Евлоги — на осемнадесет. Сираците получават подкрепа от двамата си вуйчовци Христо и Никола Пулиеви — известни търговци не само в българските земи, но и в Дунавските княжества, надарени с почит към науката и с практичен усет. След завършване на Карловското училище при известния възрожденски просветител Райно Попович, най-напред през 1837 г. Евлоги Георгиев, а през 1841 г. и брат му Христо, заминават за Румъния. Те приемат съвета на Пулиеви да започнат търговия в тяхната фирма с малкия си наследствен капитал. Установяват се в двете кантори на фирмата в Галац и Букурещ създадени за улеснение на търговските контакти с Влашко и Молдова. Способни, умни, предприемчиви, те бързо навлизат в стопанската дейност. Подобно на повечето български емигранти, за да вършат нормално търговията си, Евлоги и Христо са принудени да вземат чуждо поданство — избират руското, водени от уважението и вярата във величието на Русия. По-късно този факт е използуван от стамболовистите, за да касират избора на Евлоги Георгиев като народен представител във Второто народно събрание. В открито писмо от 1880 година той, който вече нееднократно е доказвал всеотдайния си патриотизъм, се обръща с тези редове към избирателите си: „Аз съм българин и макар че съм бил с български чувства, и така и занапред ще бъда. Не принадлежи мене да кажа тука, че ако и да съм живял далеко от Отечеството си, за което сърцето ми непрестанно туптеше, аз съм си изпълнил длъжността като верен негов син и ако в пределите на моите сили съм направил нещо за него, това можете да оцените вие.»
Братя Георгиеви по това време вече са правили големи дарения за строеж на училищни сгради, болници и църкви, за подкрепа на издатели и студенти в чужбина. Дълъг е списъкът на помощите им за развитието на българската просвета преди Освобождението. Затова ще спомена само някои от тях. През 1864 година Пулиеви и Георгиеви даряват 500 жълтици за строеж на нова училищна сграда в Карлово. По-късно за училищни разходи Евлоги изпраща 80 австрийски жълтици от завещанието на Никола Стоянов. През 1870 г. братя Георгиеви подаряват на карловското женско дружество по сто лири. Периодично пращат там пари, а след смъртта на Христо брат му следи дали лихвите от даренията стигат навреме в родния им град. Но такава помощ те оказват из цялото отечество. Молби за подкрепа във връзка с абонаменти на книги, вестници и списания пристигат до тях от Провадия, Стара Загора, Русе и други градове и села. За съдействие и помощ им пишат училищни настоятелства от цяла България, издатели на български вестници, книжовници, учители. Те подкрепят финансово училища, читалища и отделни лица, насърчават отпечатването на учебници и преводна книжнина. Имат заслуги за създаването и укрепването и на българските училища в Галац и Букурещ а по-късно — и в Александрия.
България преживява велика епоха на духовно прераждане и двамата братя са в сърцевината на много събития. Няколко десетилетия продължава тази благородна надпревара между градски и селски общини да изградят свои училища, да доведат в тях даскали, добили повече знания по чужди земи, да ги снабдят с книги и пособия. Но преди познанието и науката да станат такава жадувана потребност за българина, най-напред- ничавите заможни представители на народа, измежду които са и братя Георгиеви, подхващат в чужбина друго велико дело. Подпомагат раждането и израстването на нова българска интелигенция. Погребана векове преди това заедно с беловласата глава на Патриарх Евтимий, българската интелигенция от Възраждането има за свой предвестник монаха Паисий. Но нито той, нито ред други будители в расо имат необходимите широки познания освен ентусиазма и жертво- готовността си, та да разсеят невежествения мрак и да възвисят духовно съотечествениците си. Това могат да постигнат хора, усвоили мъдрост в световни училища, университети, колежи, библиотеки, черпили опит не от преписвани на ръка жития и предания, а от печатани учебници и книги. Затова помощта, оказвана от заможни българи в чужбина на ученолюбивите им сънародници, отпусканите стипендии, паричната подкрепа в осигуряването на прехраната, снабдяването с учебници, издаването на първи вестници, списания и книги са благородно дело, което години по-късно трупа безценни лихви.
Георгиеви подкрепят следването на мнозина българи в чужбина. Голямата част от студентите заминават да учат като стипендианти на оглавяваната от тях Добродетелна дружина — политическа и благотворителна организация на емигриралата в Румъния либерално настроена буржоазия. Членовете на Добродетелната дружина сътрудничат на руското консулство в Букурещ при изпращането на млади българи, които искат да учат в руските гимназии, духовни семинарии и университети.
Приносът на братя Георгиеви би се ощетил, ако не се оцени и дългогодишната им дейност по издирването и оползотворяването на паричните завещания на други родолюбиви българи. Неведнъж те са спасявали такива ценни помощи, оставени на произвола и небрежността на чужди държавни изпълнители или на жадните апетити на недоволни наследници. Благодарение на тяхната кантора до поробеното отечество и след Освобождението му постъпват завещанията на Козма Тричков, Максим Райкович, Атанас Аврамов и фица Костова, Кирил Нектариев, Панарет Рашев, Петър Керемекчиев, Силвестър Панов, д-р Никола Василиади, Михаил Кефалов, Иван Селимин- ски. Цели десет години Евлоги и Христо Георгиеви издирват разпиляното наследство на трагично загиналия д-р Петър Берон. В едно проучване на делата на дарителите е записано, че след Освобождението от българската държава най- лесно са били прибрани тези суми, които са били вложени в кантората на Евлоги Георгиев. Нещо повече, те са предадени с неколкократно натрупаните лихви.
Просветителската дейност на братя Георгиеви ги прави вдъхновяващ пример за много други заможни българи. Много книжовници, просветители, та дори и революционери са търсили съвет и помощ от тях, считали са за чест разменената с тях кореспонденция. Богата на благодарности, молби, възторзи е пощата на двамата благодетели. Всеки заможен българин е бил готов с вързани очи да подкрепи делото, свързано с техните имена. В своето писмо до Христо Георгиев, в което моли да бъде подпомогнато издаването и разпространяването на «Цариградски вестник», Александър Екзарх го нарича „солта на отечеството», като добавя: „Вие, Господине, сте най-родопюбивото лице в Букурещ и като стъпите на крак, приканвате лесно тамошните еднородци да пожертвуват 1,5 тур. лири за вестника». Дори самият Васил Левски, въпреки че братя Георгиеви са осъждали всеки призив за въоръжена борба, счита за необходимо да ги запознае в писмо от 6 октомври 1872 година с характера на своята дейност в България и оценява високо дарителската им щедрост: „…Вашите всякодневни пожертвования за милия си народ, в отношение на които стоите начело измежду другите родолюбци…»
Възхитителни са двамата братя и в политическата си дейност като водачи на благотворителната организация „Добродетелна дружина». Те са най-усърдни относно изграждането на българо-сръбски държавен съюз в средата на 60-те години и участвуват непосредствено в организирането на Втората българска легия в Белград и в представянето на българските пратеници в Русия през есента на 1 867 г. Съдействуват с всички сипи за привличането на български доброволци в помощ на руската армия по време на Кримската война, финансират четата на Панайот Хитов и дипломатическата мисия на Драган Цанков и Марко Балабанов след потушаването на Априлското въстание пред европейските кабинети. Въпреки тази им патриотична дейност те докрай остават на противоположни позиции с ред изтъкнати революционери по въпроса за пътя към свободата, затварят очите и кесиите си пред всеки призив за въоръжена борба без външна помощ и намеса.
На 6 март 1872 година Христо Георгиев умира внезапно от сърдечен удар. Дълго мечтаното освобождение идва, но покрай радостта носи доста горчивини и обиди на Евлоги Георгиев от стамболовистите заради неговите русофилски идеи. Но той не спира да подпомага отечеството си — влага капитали в новооснованата Българска народна банка и съдействува за връзките й с други големи държави, става най-големият акционер на дружеството за строеж на жп линия, отпуска отново средства за болници, училища, фабрики, църкви. Развълнуван от щедростта му, в спомените си руският офицер Паренсов го характеризира така: „Самотен милионер, ревностен патриот, може да се каже български патриарх, Евлоги Георгиев беше безвъзмезден банкер на всяко българско движение… Ни едно що-годе сериозно предприятие, отнасящо се до подобрението на бита на България, не минаваше без Евлоги…»
Само две години, след като под влияние на партийни страсти е касиран изборът му за народен представител във Второто народно събрание, големият дарител прави своето завещание за строеж на Виеше училище в България и пише: „Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвувам в преуспяването и величието на Отечеството ми, ме прави да умра спокойно, защото, ако съм работил през всичкия си живот и съм спестявал, както аз, тъй и брат ми, ние сме били одушевени само от желание, което сега остава да се осъществи от наследника ми и от изпълнителите». Достойнство и морална сипа, любов и всеотдайност към родината, неподвластни на обидата и огорченията, са диктували тези думи. Много шум вдига навремето статията на американския милионер А. Карнеджи „Евангелието на богатството», защото подхваща „нечуван» призив, подхвърля предизвикателства: „Ако състоятелният човек употреби богатството си за народополезни цели няма да очаква смъртта си като жалък пазач на своето злато, а беден откъм пари, обаче богат и пребогат откъм любов, благодарност и вечна признателност, с които народът ще го възнагради». Седем години преди Карнеджи да призове равните си по богатство към щедрост за народна полза и най-вече — за създаване на учебни заведения, университети, българският благодетел бе предвидил за Виеше училище в доскоро поробена България огромната за онова време сума от 6 милиона лева. Заедно с това той предоставя строителен терен в София и 800 хиляди за текущи нужди на Университета. Евлоги Георгиев не доживява да види осъществена мечтата си. На 5 юли 1897 година той умира в Букурещ.
Едва в края на юни 1924 година започва строежът на Университета. Първоначалният проект на френския архитект Бреасон на сградата на Ректората е преработен от българския архитект Юрдан Миланов. В средата на декември 1934 година Университетът с името на Климент Охридски е тържествено открит. Почти шест десетилетия след първоначалния си замисъл крупното дарение получава реализация в центъра на българската столица.
Това е само видимата проява на другия, истинския нравствен паметник, които родолюбивите им дела съградиха в сърцето и в паметта на българина. Мълчалив, горд, необозрим… Достоен епилог на достойния им живот.
