Вышла в свет книга «Царская Болгария (1879–1946). Болгарский царский двор (личности, должности, биографии)». Ее авторы профессор Петр Стоянович и доц. Ивайло Шалафов.
Роскошное издание, содержащее более 650 фотографий, большинство из которых публикуются впервые, раскрывает историю, структуру и биографии болгарского царского двора.
В книге также описаны ордена и медали, есть информация о резиденциях и домах царской семьи, особенностях одежды (гражданская и военная свита, дворцовые служащие и прислуга) и др.
В издательстве «Книгомания» отметили, что за последние 145 лет — это первая и единственная книга, которая представляет собой своего рода энциклопедию Третьего Болгарского царства.
За последните 145 години това е първата и единствена книга, посветена на историята, структурата и биографиите на българския владетелски двор. Днес читателят държи в ръце своеобразна енциклопедия на Третото българско царство, а родната историческа наука е обогатена с ново изследване, заемащо ключово място в съвременната историография.
Луксозно издание с над 650 снимки, повечето от които се публикуват за първи път, разкрива историята, структурата и биографиите на българския владетелски двор. Книгата „Царска България (1879–1946)» е с автори проф. Петър Стоянович и доц. Ивайло Шалафов, излиза с логото на издателство Книгомания. Богатият илюстративен материал е предоставен от фонд „Цар Борис и царица Иоанна“, Царски дворец „Врана“, ДА „Архиви“, stara-sofia.com. Включва наистина богата колекция от литографии, картини, дневници, писма, снимки, гербове, ордени и др.
Авторите дават интересна обобщена информация по темата още в увода на изданието:
„Царската тема у нас все по-отчетливо надживява тенденцията да бъде разглеждана като нещо табуизирано, елитарно и екстравагантно. Въпреки липсата на социални предпоставки в периода до 1944 г. тя запазва особения си характер както обществено, така и медийно. След Втората световна война „царското“ е поставено под почти пълно запрещение, а научни изследвания и архивна работа в това направление остават привилегия предимно на лоялни на властта историци и литератори.
След промените от 1989 г. именно тази табуизация на темата я превръща в първостепенна и интересна. Особено в издателския бранш обаче покрай появата на поредица ценни и интересни книги на пазара се роят стотици второстепенни, дилетантски обработени и полиграфически некачествени издания. Заблуден от масовостта и декларативността на повечето текстове, през последните над двайсет години читателят остава с впечатлението, че царската тема е от компетенцията на всеки доброжелател или отрицател, без тя да изисква типичната за всяка друга област на познанието задълбочена експертиза.
Отминалото десетилетие показва сериозна промяна на горната практика и успява да нареди „царския въпрос“ сред важните теми на съвременната ни историография.“
Експертното вникване в темата на българския владетелски двор е приносът, към който се стремим с тази монография, пишат Петър Стоянович и Ивайло Шалафов. Добавят в заключението, че „предвид уникалността на изследването и огромния обем от информация тази монография си поставя за цел да представи направленията в работата на българския владетелски двор само в основни линии – с надеждата, че с това ще открие официално дебата и инициативата за издирване и обобщаване на още повече и по-детайлна информация по темата“.
Информацията в книгата „Царска България (1879–1946)“ е систематизирана в осем глави:
· Третото българско царство и владетелските дворове
· Владетелите на Третото българско царство
· Структура на придворния апарат и задължения на дворцовите служители
· Резиденции и домове на владетелското семейство
· Ордени, медали и отличия на Третото българско царство
· Специфика на облеклото (цивилна и военна свита, дворцови служители и прислуга)
· Българският владетелски двор според легитимацията на Готския алманах
· Списък, биографии и портрети на свита и служители по длъжност.
За авторите:
Проф. Петър Стоянович е роден през 1967 г. в София; правнук е на Иван Стоянович–Аджелето. Завършва Немската гимназия и Виенския университет с две специалности: „Обща история“ и „Източна и Югоизточноевропейска история“, доктор по философия на Виенския университет. Дипломат (1998–2001) и политик (2001–2010). Автор е на множество статии, на научния труд „Между Дунав и Нева. Княз Фердинанд през погледа на австро-унгарската дипломация 1894-1899 г.“, както и на книгите „Известният непознат Иван Стоянович“, „Пътят към София“, „България от първо лице“, „Фердинандеум“, „Кухнята на баба и проклетото ѝ внуче“, „Завоят на изток“ и „Несвършващо време. Спомени“.
Доц. д-р Ивайло Шалафов е роден през 1976 г. в София. Завършва специалност „Теология“ в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. В периода 2001–2013 г. е преподавател в Богословския факултет на СУ. Защитава докторска степен в областта на История на Българската православна църква с дисертацията „Княз Фердинанд I и Българската екзархия в периода 1887–1908 г.“. Хабилитира се като редовен доцент по Църковна дипломация и протокол в СУ „Св. Климент Охридски“ с монографичен труд „Йерархичност и порядък“ (2013). Автор на пет монографични книги и десетки статии из областта на история на Българската царска династия, Третото българско царство, Катехетиката, Църковната дипломация и протокол. Пълномощник е на Царското семейство по предаване, проучване и атрибутиране на личния архив на Цар Фердинанд I на ДА „Архиви“ при МС на Република България.
Откъс от книгата:
Третото българско царство няма благороднически титли освен тези на царското семейство, но има всички останали белези на пълноценна монархия: дворцов живот, който не отстъпва по стил, традиции и ред на този на европейските монархии. Монархът има своята гражданска и военна свита, хофмаршал, който стои начело, канцлер на ордените, шамбелани, камерхери, флигел-адютанти, тайни секретари, лични съветници, камердинери, лейбмедици и пр. Княгините имат своите придворни дами и аташирани към особата си офицери. През 1908 г. е създадена и Дворцовата гимназия – специфичен образователен институт, в който се обучават царските деца. С течение на годините владетелят учредява под личния си патронаж и с личните си средства редица културни, научни и музейни институции, които се наричат Царски и имат съответния специален статут – Царската зоологическа градина, Царските природонаучни институти, Царската ентомологична станция, Царската ботаническа градина и др.
[…] В България придворните длъжности се заемат основно от представители на офицерския корпус, който достойно замества липсата на столетна висша класа. И при четиримата владетели на Третото царство дворцовите служители основно са действащи или запасни офицери. В по-специфични области се назначават и граждански лица с необходимите знания – придворни лекари, архитекти, преподаватели, но дори и в тези случаи, се предпочитат лица, служили във войската, преподаватели от Военното на Н.В. училище и изобщо граждански специалисти с офицерски чин. Издигането на офицерството като доверено високопоставено съсловие е цел на владетелите ни.
Тази политика започва още при княз Александър I, продължена е с размах от цар Фердинанд и достига своя връх при цар Борис III. По този повод царица Иоанна споделя: „В Българския двор не съществуват благородници при двора, а ескортът на величествата е поверен на офицерите от свитата на владетеля“. С типична канцеларска педантичност и последователност имената на служителите от българския двор са вписвани през годините на страниците на Готския алманах със съответната позиция, звание и длъжност. Граф Бурбулон пише: „В момента съм много зает с написването на бележка за България за Готския алманах. Знаеш какво е Готският алманах, нали, мила мамо? Това е политическият и дипломатическият указател на европейските дворове и правителства с родословните дървета на кралските и благородническите семейства“.
***
По отношение на дворцовия живот епохата на Александър е несравнима с последващата. В егалитарна България се стоварват претенцията, вкусът, стилът и обемът на един истински наследник на Краля Слънце, което прави редица обстоятелства нелишени от комизъм и крайност, но задава нов дневен ред, който веднага изважда ориенталска България пред скоби. Скромният и добродушен Александър е наследен от многопластов, непредвидим и талантлив политически актьор, комуто не са чужди нито самоиронията, нито грандоманията, а амплитудите на характера му доказват защо до края на управлението си той е уважаван, но никога обичан.
***
За по-малко от две поколения – от края на XIX век до войните – България се изгражда като малка, но модерна и европейска държава във всички сфери на държавното развитие. Въпреки суровите договорни и икономически ограничения и в години на нарастващо социално противопоставяне тази посока ще бъде спазена и продължена и в периода между войните. В лицето на своите владетели – независимо от личностните им различия, за които споменахме – българското общество намира пример, съмишленик и водач в продължителната, но безалтернативна трансформация на България в държава – част от европейския културен и политически свят.
***
[…] Александър остава в народното съзнание като „героя от Сливница“, Фердинанд – като бащата на „националните катастрофи“, Борис – като „народния цар“, Симеон – като „царя дете“. Всяка от тези характеристики има своето основание – къде повече, къде по-малко, – но надали отговаря напълно на носителя си. Най-далеч този знак за тъждество е при цар Фердинанд, комуто и врагове, и поданици не прощават демонстрацията на превъзходство и покрай провала на шестте военни години зачеркват останалия четвърт век съзидание. Най-близо подобно прозвище е до характера и живота на цар Борис, при когото реалната емпатия към проблемите на страната и делника на граждани и селяни в пъти надхвърля умишлеността в изграждането на „народния“ образ.
Дълбоко в първата половина на двадесет и първото столетие темата за царете и царското е на път да се превърне в делнична дори за вечно будния български дух и е възможно той да позволи спокойствието на историческия разказ да измести провинциалните страсти. От подозрение в задължителна политическа принадлежност тази ниша на миналото най-сетне трябва да премине към надпартийния прочит, в който виновността не е първостепенна цел на изследването. „Царското“ най-сетне трябва да намери мястото си не извън скобите, а в изследването и тълкуванието – подобно на всеки друг феномен или период.
epicenter.bg/article/Kniga-za-Tsarska-Balgariya-za-istoriyata—strukturata-i-biografiite-na-balgarskiya-vladetelski-dvor/373756/11/0
