Царуването на Иван Александър продължава 40 години, което го нарежда на 2-ро място по продължителност след цар Петър I. Син е на деспот Срацимир и Кераца Петрица. По бащина линия е най-изявеният представител на последната българска средновековна династия Шишмановци. По майчина линия е потомък на Асеневия род.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период. www.iskra.bg/balgarskata-istoriya-s-rumen-petkov-ivan-aleksandar-tsar-i-samodarzhets-na-balgari-i-gartsi-i-chast/
Преди да стане цар в Търново, е деспот на Ловеч. Достига до царската власт след преврат в българската столица, който сваля цар Иван Стефан, поставен на българския престол от сърбите след злополучната за българите битка при Велбъжд през 1330 г., в която е убит цар Михаил Асен III.
С възкачването си на престола цар Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал Стефан Душан, българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец), който се жени през 1333 г. за една от сестрите на цар Иван Александър – известната царица Елена Българска. Освен царица Елена в двора на Стефан Душан има и немалко други български роднини на Иван Александър, например друга негова сестра.
През лятото на 1332 г. в българските земи избухва бунт, ръководен от болярина Белаур (Бела Урош), брат на Михаил III Шишман. Възползвайки се от размириците в съседната държава, византийският император Андроник III събира войска и нахлува в България, желаейки да си възвърне крепостите на юг от Стара планина. Походът започва през втората половина на юни 1332 г. и за кратко време византийците успяват да превземат всички градове, отнети им от българите, с изключение на Анхиало.
Зает с потушаването на бунта, българският цар отначало не е в състояние да се противопостави на византийската армия и води преговори за прекратяване на бойните действия. Преговорите не дават резултат и той събира голяма войска, с която се отправя на юг от Стара планина. Целта му е да срещне неприятеля. Като приближава крепостта Русокастрон (при днешното село Русокастро, Бургаска област), вижда, че около нея стануват войските на Андроник.
Между двамата владетели започват преговори и на 17 юли се стига до споразумение Византия да отстъпи на България Диампол (Ямбол) в замяна на Анхиало. През нощта на 17 юли обаче в българския лагер пристигат татарски наемни войски, извикани от Иван Александър за борба срещу бунтовника Белаур. Българският владетел решава да атакува, за да преговаря впоследствие от позиция на силата. На разсъмване (18 юли 1332 г.) българската армия тръгва срещу византийската. Центърът е зает от българските войски, а татарите са по крилата.
Въпреки малобройността си, византийците приемат сражението. Те узнават сравнително рано за атаката и успяват да се въоръжат и да заемат боен ред. Тяхната армия е от 16 отряда, като шест от тях образуват челната колона. Дясното крило е командвано от протостратора, а лявото от великия папий Цамплакон. В центъра на императорския отряд стоят на чело Мануил Асен и великия доместик Йоан Кантакузин, съпруг на сестра му Ирина Асенина. Армията е построена на широк фронт в две линии, с изтеглени назад флангове, така че да наподобява лунен сърп. Битката започва в шест сутринта и продължава около три часа. Татарите заобикалят челната колона, оставяйки я на българите и удрят тила на ромейските крила. В ожесточеното сражение византийците са разгромени и отстъпват към крепостта Русокастрон, където успяват да се укрепят.
Започва жестока и зверска саморазправа с разбунтувалото се българско население. Българите на свой ред обсаждат неподготвената крепост. Никифор Григора пише „…нямаше фураж за впрегнатия добитък, нямаше кладенци, нито друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне са изоставени без грижа като едни от тях умираха, а други са на издъхване. Не е възможно да се отвори и портата, понеже наоколо са разположени многобройните врагове, а ромейските граници са далече.“
Поради тежките обстоятелства императорът е принуден да възстанови преговорите. Но за да има по-голяма тежест, нарежда на византийците, намиращи се в завзетите области между Тунджа и Черно море, отново да навлязат в границите на българската държава. Като резултат, осемгодишният син на цар Иван Александър и български престолонаследник Михаил Асен е сгоден за Мария, дъщерята на Андроник III, с което се постига траен мир между двете държави.
През лятото на 1341 г. в Цариград като претендент за българския престол се появява Шишман ІІ, третият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Анна Неда. Иван Александър настоява претендентът да му бъде предаден, но Йоан Кантакузин, който по това време изпълнява ролята на регент в Константинопол, заплашва да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където можел да разчита на значителна подкрепа „поради старото приятелство и близостта на рода“. Иван Александър вдига войските си при Сливен и тръгва на поход срещу Византия. Армията му е пресрещната край Одрин, където, без да се стига до сражение, е сключен мирен договор. След което съдбата на Шишман ІІ е неизвестна.
При избухването на поредната гражданска война във Византия, цар Иван Александър се намесва на няколко пъти с цел извличане на облаги за собствената си държава. През 1341 г. навлиза в територията на Византия и оставя войската си да станува по поречието на река Марица. Войниците оставени без надзор се изкушават и впускат в плячкосване. Тази алчност се оказва пагубна за българите. Част от търновските войници са разбити и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег.
Иван Александър научава това и изпраща пратеници от Търново да искат мир. Последва кратко посредничество и през 1342 г. желаният договор с Кантакузин е сключен. След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната крепост Солун – вторият град в империята след Константинопол. Опитът за превземане се оказва неуспешен и димотишкият император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия. Но докато той е в Сърбия, Алексий Апокавк обсажда крепостта Димотика (1342 г.).
Императрица Анна Савойска моли Иван Александър за помощ при обсадата. Царят се отзовава на молбата й, като с малка войска достига вратите на крепостта. Той обаче не предприема военните действия, а изисква ромеите да предадат крепостта в негови ръце и в същото време изисква от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Изгубила надежда, Анна Савойска вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите. Научавайки за това, царят се оттегля в Търново. През 1344 г. императрица Анна Савойска му отстъпва голяма част от Тракия, както и девет крепости в Родопите (измежду които най-голямата е Пловдив), за да може Иван Александър да ѝ помогне срещу Йоан Кантакузин. Цар Иван Александър се съгласява на това, но заявява, че ще помогне на Анна само ако Умур бег се изтегли от Европа.
Около това време в Родопите действа войводата Момчил, водач на опълченски отряди от непокорни планинци. По време на военен поход през 1343 г. той завоюва твърдината Перперикон (край Кърджали) и се обявява за български архонт, но скоро византийците си възвръщат крепостта. Българските опити за разширение в Тракия принуждават Източно-римските (византийските) императори да потърсят помощта на османските емири, техни доскорошни врагове, отнели им по-голямата част от Мала Азия.
На 7 юли 1345 г. при крепостта Буруград турци и византийци разбиват войската на Момчил, който по това време е успял да отдели Родопите като свои независими владения. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и през 1336 г. решава да присъедини земите на болярина Белаур, отцепил се като самостоятелен владетел в Северозападна България. Всичко започва с преговори, в които видинският деспот открито заявява просръбското си влечение. На дадени моменти отправя заплахи, че възнамерява да се отправи към Търново, за да отстрани новоизбрания цар от престола. По съвет на протовескиария Раскин и на логотета Филип, цар Иван Александър призовава на помощ татарската конница, базирана по това време в Тракия. Докато пристигне, българският владетел умишлено протаква преговорите с няколко дни.
Татарите преминават Стара планина през Златишкия и Арабаконашкия проходи и ударят внезапно армията на видинския деспот в гръб. Силите на Иван Александър са общо 10 000 хиляди, царската войска от Търново и още 2000 татари.
Попаднала между два огъня, войската на Белаур е унищожена, а деспотът загнива на бойното поле. Ранените след сражението са доубити. Околните села и колиби са подпалени и унищожени. Това се случва през есента на 1336 г., а сражението остава в историята като „битката при Дерманци” или „битката при река Вит”. Мястото, където е била битката, е южно от сегашното село Дерманци в подножието на рида Филчов връх (Муртино бърдо). Местността и днес носи името на депост Белаур. Векове след тази битка, района е смятан за проклето място, а по-късно наричан „Пусто загòре”, защото години след тази битка, полето е било покрито с разлагащи се трупове на хора и животни и никой не смеел да се засели там.
По-късно слабостта на централната власт в Българското царство през ХІV век довежда до загуба на редица територии, породени от някои местни феодали които отказват да се подчиняват на царя. Най-голямата област която се отцепва е Карвунската област (Добруджа), където българският болярин Балик, с помощта на братята си Теодор и Добротица, я превръщат в независимо феодално владение с главен град Карвуна (Балчик). Войводата на Влашко Иванко I Басараб също отстоява повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява, като напълно независим владетел на север от Дунава. Въпреки че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново, българският владетел е безсилен и се принуждава да признае тяхната автономност.
През 1348 г. България пламва от чумна епидемия, която изиграва голяма роля за обезлюдяването на голяма част от българските земи. Съвестно с това войските на османския владетел Орхан I, ръководени от неговия син Сюлейман паша гаази (непобедим), нахлуват в Одринска Тракия, за да участват в планираната от вече император Йоан VI Кантакузин война срещу Сърбия. Походът е съпроводен с големи неконтролирани грабежи на мюсюлманските съюзници в районите на придвижване към Сърбия. През есента на 1349 г. турците се откъсват и нахлуват в българските предели срещу течението на река Марица, достигат прохода Траянови врата, но се отклоняват на запад и навлизат в Самоковското поле. От там към Средец в близост до крепостта Урвич над река Искър. Срещу нашествениците е изпратен синът на цар Иван Александър – Иван Асен, владетел на земите на царството в Тракия. Следва жесток сблъсък при крепостта Урвич, в която загива царският син.
Гибелта на княза предизвиква голяма дипломатическа активност между България, Византия и Сърбия. Византийският план за защита по море на Дарданелите чрез флота и недопускането на османците на Галиполския полуостров не е подкрепен финансово от българи и сърби. Започва война, в която е формиран българо-сръбски съюз за свалянето от престола на Йоан VI Кантакузин в полза на Йоан V Палеолог. Войските на съюзниците достигат до крепостта Димотика на река Марица, посрещнати от малоброен отряд на Йоан V Палеолог, съставен от 500 каталански наемници.
Насреща се придвижва Йоан Кантакузин, подкрепен от голям османски отряд от 10 000 души, командван от сина на емира Орхан – Сюлейман. Под стените на Димотика сърбите са разбити и повечето загиват. Българите успяват да се спасят зад градските крепостни стени при отряда на Йоан V.
След победата си Сюлейман нахлува в българските земи и достига Пловдив, Айтос и Ямбол. В резултат на тези събития войската на Сюлейман не напуска Балканите и се установява през есента на 1352 г. в крепостта Цимпе, за да бъде лесно и недалеч в подкрепа на Йоан Кантакузин. Но следва внезапно природно бедствие. На 3 срещу 4 април 1354 г. бреговете на Егейско и Мраморно море са разлюлени от силно земетресение. В него рухват стените на крепостта Галиполи, която стратегически защитава Тракия и Галиполският полуостров – от османците. Така градът е завзет, стените му са възстановени, а от Мала Азия са повикани нови колонисти, за да усилят отряда на Сюлейман.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
Така в продължение на 4-5 години, полуостров Галиполи е завладян. Осигурявайки си устойчив плацдарм, с нова сила продължават стремителните османски нападения над българските земи в Тракия. В защита на България загива и друг син на царя – Михаил Асен. След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда областта Видин, като наследствено владение на третия си син Иван-Срацимир. Царят се развежда със съпругата си Теодора Басараб, дъщеря на войводата на Влашко, за която е женен още като деспот на Ловеч. След развода си с царя тя става монахиня и приема името Теофана Басараб. Жени се за красива търновска еврейка – Сара, която след като се покръства приема името Теодора ІІ.
На 1 май 1365 г. армията на унгарския крал Лайош I Анжуйски. наричан по късно Велики, нахлува във Видинското царство и на 30 май войските му вече са пред Бдин (дн. Видин). На 2 юни унгарците превземат града, пленяват Иван Страцимир и присъединяват земите му към Кралство Унгария. След бързата си победа унгарският крал призовава от Босна във Видинската област католически мисионери от Ордена на Св. Франциск, които предприемат масови покръствания на павликяни и на православни българи, в това число и на самия видински цар.
Иван Срацимир заедно с цялото си семейство е изведен от Видин и затворен в хърватския замък Хумник (дн. Босилево). Тази агресия на унгарците спрямо изконни български земи отравя българо-унгарските отношения за години напред и диктува следващите ходове на цар Иван Александър, който посвещава цялото си внимание на отвоюването на града. Междувременно българите в окупираното Видинско царство имат нещастието да бъдат подложени на целенасочена политика за приобщаването им към католицизма.
Докато Иван Александър търси начини чрез които да възстанови българския контрол над Видин и да спаси сина си от унгарски плен в гр. Буда, през зимата на 1366 г. се осъществява дипломатическа среща на високо равнище между крал Лайош I и ромейският император Йоан V Палеолог. Византийският василевс се надява на силна западна подкрепа в борбата срещу турците и вижда в унгарския владетел този, който може да му я осигури.
Цената на западната подкрепа обаче е извънредно висока – признаването на върховенството на римския папа от цариградската патриаршия в рамките на условията, установени по времето на Втория Лионски събор от 1274 г.
Константинополската общественост е дълбоко против подобна унизителна отстъпка, но Йоан V е склонен на преговори, след като на карта е заложено самото оцеляване на империята. Въпреки желанието му след високите изисквания на католиците, византийско-унгарските преговори не довеждат до нищо. Същинското начало на тази папска политика се разкрива през есента на 1365 г., когато папа Урбан V учредява две католически епископски катедри на българска територия. Едната е именувана Видинска архиепископия, а другата – Преславска архиепископия.
Войските на Търновското царство успяват да осуетят унгарските амбиции за учредяването на епископия в Преслав, но окупираните територии на Видин скоро посрещат привиканите от Босненския викариат на Францисканския орден проповедници. Макар групата да се състои само от осем души, резултатите от дейността им са впечатляващи. За техните дела във Видин и неговите територии съдим по писмото на генералния предстоятел на Францисканския орден Марко от Витербо, който съдел за събитията по недостигнали до съвремието писма на Лайош I и на босненския викарий Франциск от Флоренция.
Според Марко от Витербо, само за период от 50 дни осемте францискански монаси, изпратени във Видинско, покръстват повече от 200 000 души. По това време във видинско живее многобройно православно население от български, сръбски и влашки произход. Папа Урбан V се опитва да се разиграе познатият „доброволен“ процес на масово налагане на католицизма, а кралят на Унгария се надява да укрепи властта си в югоизточните предели на своята държава и да унифицира в религиозно отношение твърде пъстрото по етнически произход местно население.
През месец февруари на следващата 1369 г. войските на влашкия войвода Владислав Бесараб слагат край на унгарската окупация на Видин. През есента на същата година градът отново е в български ръце. Отвоюването на Видин слага край и на мисията им там. Някои от францисканците успяват да се спасят с бягство, но петима са заловени и екзекутирани. Един от тях е убит веднага след падането на града, докато другите са обезглавени по-късно на брега на река Дунав. Известно време след смъртта си, духовниците биват канонизирани от Римската църква и обявени за мъченици на вярата.
Събитията от периода 1365-1369 г., разиграли се в Северозападните български земи, раздухват тлеещия негативизъм спрямо Западната църква и унгарците като изразители на нейната политика за приобщаване на православното население. Вдъхновен от връчената му „Златна роза“ – чест, която се оказвала само на най-преданите синове на католическата църква, Амадей VI Савойски наричан още „Зеления граф“ се заема да изпълни желанието на папата в единодействие с този на Лайош I. На 19 юни 1366 г. Амадей Савойски с 20 галери потегля на своя кръстоносен поход към Балканите със цел да срещне настъпващите турци.
На 21 август преминава Дарданелите, където според Савойската хроника е посрещнат от латинския патриарх Паулус. От него разбира, че унгарците няма да се включат в кръстоносните действия, а също така, че Йоан V е „задържан“ от българите. Насочва се към Галиполи, град които вече е превзет от турците, а преди всичко е и съвсем близо до Константинопол. Нощта пада и под нейното прикритие османците напускат града, без да се сражават.
На следващата сутрин Амадей Савойски поставя свой гарнизон вътре, но по-късно решава да го предаде в ръцете на византийците и потегля за Константинопол. С влизането си в столицата, Амадей Савойски е потърсен от императрицата Ана Савойска, която му предлага 12 000 перпери (византийска златна монета) с молба да помогне на нейния съпруг в затрудненото положение, което изпитва в България – накратко плаща му, за да потегли срещу българите. Зеленият граф се съгласява, а първият град, който напада е Созопол. Изненадани и недостатъчно подготвени, българите са разбити, а крепостта превзета. Същата съдба сполетява Ахтопол и Скафида (дн. с. Димчево). Първият град, който оказва значителна съпротива е Месемврия (дн. Несебър). Той е нападнат по суша и море, а в Савойската хроника четем: „Българите се сражаваха и защитаваха добре, но градът им беше завзет и ограбен и жителите му изклани, защото бяха убили много от нападащите християни и защото имаше много рицари и оръженосци ранени.“
На 25 октомври е предприета следваща стъпка в кръстоносната акция. Тя се насочва към добре укрепената Варна. Градът се защитава успешно и изгледите за бърз успех на Зеления граф се изпаряват. За това решава да го подложи на обсада, а през това време превзема крепостите: Емона (дн. нос Емине), Акра (дн. Черноморец), Урдовиза (дн. Китен) и Козяк (дн. Обзор). Скоро разумът надделява и се стига до преговори. Българите, които открито заявяват, че не разбират от какво е продиктуван кръстоносният поход, склоняват да преговарят с условия за установяване на мир.
Предвид идващата зима Амадей Савойски иска едно – да бъде изпълнено онова, за което му е платено и той се отправя към българското черноморско крайбрежие, а именно Йоан V да бъде пропуснат през българските предели. Българите, които и без друго нямат силни позиции в преговорите, пожелават обсадата на Варна да бъде вдигната. И двете страни са на едно мнение, вследствие на което на 28 януари двамата братовчеди (Йоан V и Амадей Савойски) успяват да се срещнат в Созопол. До 15 февруари те обсъждат важни въпроси, свързани с кръстоносното начинание, подчинението на византийците пред католицизма и прогонването на турците.
Кръстоносната кампания срещу България обаче изразходва почти всички налични финансови и военни сили, с които Амадей Савойски разполага. Става ясно, че е дошъл моментът да поеме обратно към дома, без реално да е свършено кой знае какво срещу турците, за което беше предназначен самият поход. Походът на Зеления граф срещу България ясно показва колко нехаещи или колко добре са осъзнавали католическите държави за набиращия сила нашественик. Изглежда всеки използва османците за собствени цели – Йоан V, за да възроди империята си, с чужда войска, Лайош I, за да си осигури владението на Балканите, папа Урбан V, за да подчини Константинополската Църква, а Амадей Савойски, за да се сдобие с безсмъртна слава. И докато боричканията за власт набират най-голяма сила, а Балканите са по-разпокъсани от всякога, врагът от изток чака на входната врата…
Царят прави последни отчайващи опити, за да обедини България, като се превръща в голям покровител на книжнината, изкуствата, прави много дарения на църкви и манастири, основава нови. Неговото управление бележи връхна точка в развитието на Търновската архитектурна и живописна школа. Драгалевският манастир „Св. Богородица Витошка“ в предградията на София и Кремиковският манастир „Св. Георги Победоносец“ са основани от царя. Преображенският манастир „Св. Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на царя и на втората му жена царица Теодора (Сара) и сина им Иван Шишман, за което остава известен и като Сарин или Шишманов манастир.
Иван Александър е ктитор и на Зографския манастир на Атон, Синаитския манастир в Парория и Оряховския манастир. След 1344 г., когато Иван Александър утвърждава властта на българската държава в Родопите, Бачковският манастир става важно духовно и книжовно средище на българите. Царят щедро дарява и разширява този манастир, построява няколко нови сгради към него.
Лондонското четвероевангелие, един от най-красивите български писмени паметници, е създадено по поръчка на цар Иван Александър и написано от монаха Симеон. Цар Иван Александър умира на 17 февруари 1371 г. По време на своето царуване той окончателно разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (Видинското царство), с което на практика ги превръща в последните самостоятелни български владетели.
www.iskra.bg/balgarskata-istoriya-s-rumen-petkov-ivan-aleksandar-tsar-i-samodarzhets-na-balgari-i-gartsi-ii-chast/
