Георги Хаджитомов Пешаков е български книжовник, един от първите възрожденски стихотворци. Умира на 1 ноември 1854 г. в Букурещ, но днес никой не помни името му. Само улица в София напомня за него.
Роден е на 15 април 1785 г. във Видин в семейство на цинцарин и румънка. Живее до седемнадесет годишен в родния си град, където получава начално образование. Емигрира в Румъния и живее до края на живота си в различни градове — Брашов, Крайова, Бант, Вършец, Букурещ. Научава старобългарски и новобългарски, старогръцки и новогръцки, румънски, турски, сръбски и немски език. Името му остава в няколко балкански литератури с негови преводи, стихотворения, автобиографична проза и писма.
Животът му минава в мизерия, едва през 1842 г. има добра работа като преводач на влахо-български грамоти в Румънския държавен архив. Творчеството му носи темпераментния му дух, очертава силния му характер и нравственост. Не понася насилието. Георги Пешаков е родолюбец и хуманист – вдъхновен от идеалите за лична, национална и общочовешка свобода, както и социална справедливост.
Първите му книжовни опити са предимно преводи на гръцки и румънски език. Оригиналните му стихотворения са сантиментални под влияние на гръцкия поет Ат. Христопулос и на румънския Алеко Въкъресу. В поема на гръцки език описва живота на балканските народи под гнета на поробителя. Най-голямата част от известните му досега произведения са написани на румънски. А най-ранното е от 1806 г. – „На императрица Сенаул, или истинският път, по който може да се постигне действителното общочовешко щастие“.
През 1821 г. възхвалява в поема румънския национален герой Тудор Владимиреску. Във встъплението на поемата си „Поетическа ласка“ пише: „Като отрезнях от обаянието на идеята за безцелието на този живот, аз стигнах до достойното за човечеството убеждение да разбирам и знам, че най-трайно, най-приятно и в състояние да задоволи всекиго на този свят е само онова щастие, когато всички работят на еднакви начала и всеки съразмерно с възможностите си за благото на обществото, в което всеки човек ще намери и собственото си щастие“.
На румънски език е написана и автобиография на Пешаков „Житие на многострадалния заради любовта му към истината и правдата“. В Румънската академия на науките се съхраняват 14 негови ръкописа, около 20 стихотворения, които са типични за времето прочувствени изповеди, пълни с нежност и сълзи, терзания и въздишки. За одата си „Пение Сербского кнеза Милоша Обреновича и благополучной Сербии и сербског народа“ авторът съобщава, че е написана на сръбски и румънски език.
Най-ранното известно стихотворение на Пешаков на български е „Спомен“ (1828), посветено на руския император Николай I. За него е награден с руски сребърен медал и 100 рубли. Макар че не живее в родината си, той старателно поддържа българския си език – чете всички отпечатвани наши книги, кореспондира и контактува със свои съотечественици.
Самосъзнанието му на българин се изгражда напълно в зрялата му възраст. Влиза в кръга на българската патриотична емиграция в Букурещ, силно ентусиазирана от народополезната дейност, както и от срещите си с Юри Венелин през 1830-1831 г., Запознава се с Венелиновите книги. В атмосферата на дълбока признателност към „безсмъртния възобновител на българското съществувание“, по думите на Ан. Кипиловски, от когото Пешаков научава за Венелин, българският стихотворец написва „Ода на Юри Венелина“ (1 януари 1837 г.) Тя е изпълнена с искрени чувства на благодарност към Венелин от страна на „всите чада болгарски“ за „нихното пробуждане“. Юри Венелин е трогнат, че един българин е оценил неговото „адвокатство“ в полза на съотечествениците му.
Изпраща му с автограф студията си „О характере народных песен у славян задунайских“, достигнала до Пешаков с голямо закъснение – към средата на 1838 г. В благодарственото си писмо от 20 юли 1838 г., публикувано от проф. Михаил Арнаудов през 1942 г., Пешаков се извинява на Венелин, че му е изпратил освен народни песни и свои стихотворения. Всъщност като прочел книгата му, научил че той се интересува от народни песни. Пише му още, че ако всички хора изпитват същите чувства като тях двамата, човечеството би благоденствало. Споделя на Венелин, че би бил много щастлив, ако може да е близо до него. Нарича го „високоумен и добродетелен мъж“ и би желал да работи с него за общото благо. Накрая след името си поставя определението „от славяноболгарског племена“. Писмото е написано на сръбски език.
Възхищението си от Юри Венелин Пешков изразява и в стихотворението „Ридание на смертта Ю. И. Венелина“ от 19 юни 1839 г.
Благодарение на Пешаков фолклорната сбирка на московския българофил се обогатява с шест от най-хубавите в нея български народни песни, които видинчанинът записал от своите земляци, живеещи в Букурещ. Между тях е и шедьовърът „Гледайте, очи, гледайте…“ Изпраща народните песни с пет свои стихотворения, писани до края на 1836 г. Сред тях са „Сяйни звездици и светли“, „Сяйно слънце, што истичаш“, „Докога ти, душо моя“, „Денем – ух, и нощем – ах“ и „Завет“, в което заръчва на сина си да не забравя своя български род и да работи за общото благо.
Той се отнася с голяма почит и към Васил Априлов, смята го за близък по дух и търси неговото покровителство и подкрепа. В писмо от 1 март 1837 г. до братовчед си Митраке Малич в Крайова нарича Габровското училище „главното национално и централно училище“. В стихотворението си „Светла зора българска“, подписано „сочинител от славянобългарского племени Георгиян Пешаков в знак на признателности“, възпява застъпниците за българската просвета Неофит Рилски, Юри Венелин, Васил Априлов, Николай Палаузов и братя Мустакови.
Пешаков е запознат с „Мнение на Васил Априлов по народната просвета“, предадено му от братя Мустакови. В писмото си до Малич, предназначено до всички по-образовани българи в Крайова, той му поръчва да ги запознае с „циркуляра“, изпратен от „ефорията за просвета“ и да помоли всекиго да даде писмено мнението си „за буквите, дали трябва да бъдат по-малки или не, също за езика, за произношението, за граматиката – глаголи и имена, членове, падежи, за ортографията“ и други подобни въпроси. Като има предвид излезлите от печат български граматики, Пешаков смята, че „всеки циганин хвали своя чук“. Чрез румънската поговорка иска да каже, че всеки се съобразява със своя диалект, държи на своята позиция, но има полза, защото „след това ще се намери някой по-опитен и с повече вкус, ще извади сърцевината“ и с помощта на сръбски и руски граматики „ще състави една по-добра“.
Общият книжовен език според него не може и не трябва да се регламентира веднага, защото ще започнат спорове и напредъкът на просветата ще бъде спрян. Той ще се установи постепенно чрез книгите, които ще се издават. Мислите си Пешаков споделя в писмо до Априлов и Палаузов от 13 август 1837 г. Готов е да направи и по-подробни предложения за просвещението, ако се интересуват от тях. По-късно се оплаква, че не е получил отговор, но въпреки това посвещава на Априлов стихотворение от три строфи на гръцки език.
Вероятно има разминаване в кореспонденцията между двамата – в писмото си до Венелин от 10 декември 1837 г. Априлов съобщава, че е писал на Пешаков и щом се появи удобен случай, ще му изпрати предназначената за него Венелинова книга. Априлов се отнася с внимание към книжовните занимания на Пешаков. Чрез букурещките си кореспонденти го уведомява за Венелиновите указания да се събира български фолклор. Посочва го между българите, на които може да се повери събирането на народно творчество, етнографски материалии и документи в България.
Васил Априлов пръв печата негови произведения – стихотворенията му за Венелин, които помества в „Денница“ през 1841 г. Препоръчва на Венелин да поощри Пешаков и Кипиловски за изпратените му от тях народни песни и стихотворения. Шестте народни песни и петте стихотворения на Пешаков са включени в Априловия сборник „Български песни“ (1855).
Пешаков прави и други стихотворни опити на български език – пише възхвала за Петър Берон през 1837 г. Михаил Кифалов, преводач на Венелинов сборник, обнародва стихотворението на Пешаков „Проклет да е, който две моми люби“. Съществуват и неоткрити негови стихотворения, други не са достигнали до наши дни. Стихотворенията му съдържат поетичен усет, но не са шедьоври в поезията. Те показват първите стъпки в българската поезия. Георги Пешаков пише с искреността на книжовник. Насочен е към обществени проблеми и към използването на говоримия новобългарски език.
