Дядо Вазов, както подобава на големите писатели, винаги е бунил политическите страсти. Той е единственият български писател, комуто са правени две всенародни чествания — едното е организирано от Фердинанд, другото — от земеделското правителство на Стамболийски.
Писателят на младини обаче се е включвал и в политиката, а оттам и в неизменните политически скандали. Заради това е отричан от Захари Стоянов, недолюбван от Петко Каравелов, а Петко Славейков му обявява дуел.
До 1884 г. Вазов е известен предимно като поет. Три години преди това е издал христоматийната за поколения българи “Епопея на забравените”. От 1882 до 1884 г. публикува в редактираното от него сп. “Наука” “Немили-недраги”. Пак тогава издава в съавторство с Константин Величков сборника “Българска христоматия” и “Чичовци”.
През 1884 г. обаче Иван Вазов е в Пловдив, член е на Народната партия на Ив. Е. Гешов, “съединист” е, ратува за обединението на княжеството и Източна Румелия и политическите си пристрастия и призиви пише във в. “Народен глас”.
В София пък започва да излиза в-к “Търновска конституция”, който се държи здраво за спазването на основния ни закон. Директор на този вестник е П. Каравелов, а в него остри публицистичното си перо и Петко Славейков.
Те наричат предстоящото Съединение “калпаво”, и поради тази причина критикуват Вазов заради политическите му стремежи. Това обаче им дава повод да отричат и дотогавашното му творчество.
Петко Славейков го нарича “случаен поет” и продължава: “В 1876 г. щял да пукне от страх на пловдивската улица, а днес е станал комитаджия и прави съзаклятие против султана.” В следващ брой на “Търновска конституция” го нарича “своеобразний поете”
Тихият и скромен Вазов не издържа и пише отговор, в който казва, че “една проста клевета се хвърля въз скромното ми име от авторитетни лица като вас” и продължава, че враговете му “искали да уморят един човек, отровен от горести, злоба и отчаяние”. Настоява Петко Каравелов да публикува опровержение.
Вместо него в “Търновска конституция” отговаря Петко Славейков. Той, “макар и стар и преминал възраст”, му обявява дуел. Като прави уточнението, че няма намерение да го убива.
Дуел, разбира се, няма. Вазов няма никакво намерение да се явява, а пък в уречения ден Славейков заминава в Родопите да събира пословици и народни умотворения. Цялата работа се свършва с тези уж политически, а по-скоро литературни нападки.
Двамата противници са умирени.
Захари Стоянов намира героите от “Немили-недраги” за “сакати същества” и “безчувствани призраци”. Когато излиза стихосбирката на Вазов “Сливница”, Захари е подразнен, че преди поетовата муза “кадяла тамян на Цар Освободителя Александър II”, но сега не споменал и ред за българския “княз Александра, който командуваше от най-високата позиция”.
Край на този спор слага една среща край Костенския водопад, където местната община подарява на на Вазов вила. Там двамата се помирили и според поета “ние се се разговорихме твърде любезно, както подобава на добри еснафи”.
Вазов удържа на обещанието си да не “възпява корони”, но славата му на народен писател все повече нараства и през 1895 г. княз Фердинанд и съветниците му решават да се направи негово всенародно честване.
По този повод Вазов е награден с ордена “Св. Александър”. През септември от двореца Евксиноград Фердинанд се разпорежда: “Аз желая щото ваший гений да продължи да блещи над родината все така полезно и благотворно. Аз ви награждавам със звездата на нашия народен орден за Гражданска заслуга II степен.
След близо 20 г. Иван Вазов се докосва до мечтата си да вземе Нобелова награда литература. Той вече е популярен в Швеция — през 1895 г. “Под игото” е преведен там. (Първият том излиза през 1888 г. и през пролетта на следващата пише втората и третата му част.)
Преводач на шведски е д-р Алфред Йенсен. През 1912 г. той вече е член на Нобеловия комитет, който го изпраща у нас с мисията да се срещне с български учени и писатели. Председателят на БАН Ив. Е. Гешов предлага Иван Вазов за престижната награда.
В спомените си приятелят на писателя Иван Шишманов пише, че когато Йенсен бил в България, хората от кръга «Мисъл» му говорили против Вазов. Йенсен пък бил преводач и близък на Пенчо Славейков. Така шведът решава да предложи Славейков, но смъртта на поета осуетява това намерение.
Въпреки епохалния си литературен труд Иван Вазов съвсем не забогатява.
Той отпечатва първата си стихосбирка “Пряпорец и гусла” със свои пари. Оттогава му е останало убеждението, че “хонорарът е случайно постъпление”, макар книгите му да са издавани многократно още приживе. Само един път големият писател отстъпил от това свое схващане. “Пряпорец и гусла” направила впечатление на Христо Данов и той решил да я преиздаде. За авторските права платил на Вазов 90 златни лева. Тая сума “смаяла поета”, свидетелстват неговисъвременници.
Цялостна оценка на творчеството на Иван Вазов за първи път прави земеделското правителство на Александър Стамболийски. То е инициатор за второто всенародно честване на гениалния писател.
Министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски в навечерието на 70-годишнината на Иван Вазов предлага да се създаде държавен фонд на негово име, да се открие всенародна подписка и да се събират средства за писателя.
В знак на благодарност Вазов кани Омарчевски на обяд.
Идеята на министъра е, че писателят можел да твори само необезпокояван от грижите за “ежедневното и материалното”. На обяда той му предлага държавата за първи път да издаде неговите събрани съчинения. При подбора се оказва, че те ще се поберат в епохалните 28 тома.
Вазов настоява съчиненията му да се публикуват по стария правопис. (Две седмици преди това правителството на Стамболийски е приело реформа, в която основното е премахването на краесловните ерове и замяната на ятовата гласна с “я” или “е”.)
Министърът обещава. Трогнат от вниманието, Вазов доста куртоазно казва: “Знам само, че ти си единственият, който може да направи това час по-скоро.” Стоян Омарчевски обаче продължава да развива идеите си и обяснява, че е решил да се отдели една стая в Народния театър или в Етнографския музей, за да бъдат подредени библиотеката, ръкописите и подаръците от целия народ.
Той допълва, че още приживе на поета къщата му щяла да бъде отворена за посещения и да стане достояние на целия народ. Щом стигат до софийския му дом, Вазов се сепва и казва, че това няма да стане, защото освен него имало и други обитатели, но може би «в едно друго време» и тая идея ще се реализира.
Запален от мисълта за свой музей, Вазов я споделял с гордост многократно пред Михаил Арнаудов, Иван Шишманов, проф. Стефан Романски, Стилиян Чилингиров и артисти.
Скоро във фонда «Иван Вазов» са събрани 300 000 лева държавна помощ.
Иван Вазов умира на 22 септември 1921 г. След тридневно поклонение пред тленните му останки народният поет е погребан на 28 септември на държавни разноски.
Той обаче си е направил завещание. В него няма и ред, че домът му трябва да стане музей. Поетът иска къщата да бъде разделена между братята му. Омарчевски обаче в резултат на разговорите си с народния поет смята неговото завещание за невалидно и неизразяващо последната му воля и иска къщата да стане музей. На това се противопоставят всички братя на Вазов начело с политика Борис и генералите Георги и Владимир.
На 10 февруари 1922 г. доминираното от земеделци Народно събрание приема закон за съхранение дома, покъщнината, ръкописите и подаръците на покойния поет Иван Вазов и го превръща в музей. Авторските права преминават към фонда «Иван Вазов».
След като земеделците падат от власт обаче, братята на писателя не завеждат дела. Така Вазов се сдобива с музей в София.
Според едно изследване в цялото си творчество Вазов е употребил 90 000 думи от българския език — нещо непостижимо не само до днес, а вероятно и за в бъдеще.
ДИМИТЪР КАМЕНОВ
