Една от най-старите къщи в Елена е на Иларион Макариополски, превърната в музей. Тя по чудо е оцеляла, защото градчето е опожарявано два пъти – през 1800 г. от кърджалиите и през есента на 1877 г. по време на Руско-турската освободителна война от турците. Тогава пламъците са унищожили стари книги, ръкописи, документи, ценни предмети. Тази вековна старица е строена около 1710-1715 г. от камък и дърво. В нея изплаква през 1812 г. един от патриарсите на българското Възраждане, но този величествен дом носи спомена и за други хора и събития.
Иларион Макариополски е син на Стоян Михалев, участник в гръцката завера. След като поотраства момчето учи в школото на прочутия гръцки философ Теофил Каирис на остров Андрос, където постъпва през 1830 г. заедно с друг българин Иван Добрович от Сливен. Ражда се идеята за образуване на тайно „Славяноболгарское ученолюбиво дружество“, което има за цел да буди народното съзнание чрез просвета. В него се записват двамата братя на Иларион – Никола и Димитър, както и Иван Момчилов, които също учат в гръцкото училище.
Но школата на Каирис е затворена и българите заминават за Атина. В гръцката столица Иларион за първи път се среща с Георги Раковски и стават приятели. Именно той по-късно го нарича „Иларион Български“. Двамата мъже създават през 1841 г. Македонско дружество, което иска да освободи България чрез въстание, което да се вдигне едновременно с бунта на критяните и тесалийците. Въпреки усилията им намеренията се провалят. Иларион напуска училището, а през 1841 г. продължава образованието си в Русия. Преди това пише писмо до Васил Априлов. Скоро той му дава отговор, че руския Синод му разрешава да постъпи в Киевската духовна семинария.
Но Цариградската патриаршия осуетява намеренията му и той заминава да учи в гръцкото училище в Куручешме. През това време работи и като писар в Патриаршията. Отново прави опити да замине за Русия, за да продължи с науките, но Патриаршията не му дава разрешение и той напуска работата си там.
Една съдбовна среща на Иларион и Неофит Бозвели през летните месеци на 1844 г. определя пътя му. Двамата мъже застават начело на борбата за самостоятелна българска църква. Те бързо спечелват доверието на цариградските българи и получават техните пълномощия да представляват българския народ пред Високата порта и Цариградската патриаршия.
Пред Високата порта те представят своите искания за самостоятелна българска църква с наши духовници, отварянето на български училища, издаване на български вестници и отпечатване на български книги, както и политическо представителство на българите в Цариград. Сред исканията им е и изграждане в отделните наши градове на съдилища със състав от българи и турци. Високата порта поглежда благосклонно на исканията. Но Цариградската патриаршия ги отхвърля. Изпраща на заточение Иларион и Неофит зад високите зидове на Света гора.
От страдания, а навярно и от лишения Неофит Бозвели си отива от света през 1848 г. Иларион е освободен две години по-късно със застъпничеството на руския пътешественик Андрей Муравьов. Тогава еленчанинът се връща в Цариград, за да продължи делото си.
На 5 октомври 1858 г. е ръкоположен за епископ на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград под името Макариополски. В този момент българо-гръцката църковна разпра навлиза в горещ момент. В много градове се започва борба за изгонване на гръцките владици. В Кукуш, след като Патриаршията отказва да изпрати искания български владика на мястото на гръцкия Милетий, кукушани приели унията през 1859 г.
След време, под влиянието на Иларион Макариополски, те отхвърлят унията и приемат за владика искания от тях Партений Зографски.
Упорството на гръцкото духовенство уверява българите, че няма друг изход освен българският народ сам да отхвърли властта на Цариградската патриаршия. Известни са думите на Иларион Макариополски: „Аз ходих в Кукуш и научих нов урок. Не щеш ли един владика – изхвърли името му из църквите си, не щеш ли един патрика – същото направи“.
На 3 април 1860 г., Великден, Иларион Макариополски, докато извършва богослужение в българската църква във Фенер, по искане на събралия се народ не споменава името на цариградския патриарх, а произнася: „Всякое епископство православных“. Това означавало, че се обявява за независим от Цариградския патриарх духовник. Заедно с него от Цариградската патриаршия се отделя и българската община в Истанбул.
Тази смелост на Иларион Макариополски изненадала Патриаршията. Изпратила протестно писмо до Високата порта като искала неговото наказание. Той е извикан да обяснява деянието си. Първият път не се явил под предлог, че е болен, а на втория път е остро критикуван, че е повел паството си по опасни пътища. Но Иларион Макариополски хладно отговорил: „Ето, няма триста крачки оттук до българската църква. Не товарете само мене, но идете и Вие, та придумайте българите“. На празника на Кирил и Методий, във всички църкви повторили примера на цариградските българи.
Случилото се на Великден 1860 г. се превръща в начало на нов етап в българското национално църковно движение, продължил десет години.
На 28 февруари 1870 г. българите получават ферман за самостоятелна църква начело с екзарх. На него принадлежало правото да бъде избран за екзарх и е включен в предложенията, но е отхвърлен от турското правителство, което навярно е смятало да прави някои отстъпки от фермана в полза на примирението с Патриаршията. По настояване на Иларион Макариополски е избран Иларион Ловчански, който остава само четири дни и предава поста на Антим Видински.
На 25 май 1872 г. Макариополски е назначен за търновски митрополит. По традиция се явява пред везира Мидхат паша, за да благодари за утвърждаването му като владика със султански берат. Бившият главен управител на Дунавска област оценявал авторитета му. С истинско внимание и уважение висшите правителствени кръгове и чужди дипломати в Цариград отбелязват заминаването на Иларион Макариополски за Търново. Английски вестник го нарича „знаменосец на българската борба срещу гръцкото висше духовенство“.
Иларион Макариополски е посрещнат особено тържествено в старопрестолния град. Духовната му дейност се простира в Свищов, Никопол, Елена, Севлиево, Габрово, Стара Загора, селата около Чирпан. Пред него застава въпросът за укрепване на българските училища. Той разпитва народните представители на епархийски събор в старата столица за учебното дело. При обиколките си упреква еленчани, че от център на българското просвещение е изостанал в учебните начинания и по негова инициатива се събират пари за построяване на ново училище в родното му градче. Пред читалищното настоятелство в Свищов се обръща с въпроса, че не са открити неделни училища за онези, които нямат възможност да учат. В Казанлък отива в девическото училище и хвали женското дружество за това, че подпомага бедни деца и изпраща в чужбина на свои разноски способни момичета, които ще работят като учителки.
Той приканва заможните българи да даряват средства за българско образование. Призовава и своя брат Христо да си направи още приживе надгробна плоча и да подари на град Елена своя къща за девическо училище, като се наеме в него на работа учителка с 2-3 000 гроша заплата. Иларион Макариополски е основател на първото българско духовно училище в Петропавловския манастир при град Лясковец. Сам той е оставил преди смъртта си 8 172 златни лева, които да се дарят на единственото по рода си в онова време школо.
През целия си живот той служи на изречените от самия него думи: „Дето е народът, и ний с него“. Като член на Търновския меджлис защитава всички българи. Нарежда на свещениците да убеждават българите да не дават дъщерите си за слугини на турците, тъй като това води до загуба на вяра и народност.
В малкото градче Елена още се разказва една история случила се на Великден – 8 април 1873 г. Богослужението през нощта не започнало в определения час, изчаквали се местните чорбаджии. Иларион влязъл в олтара. Попитал свещениците какво чакат. Един от тях обяснил, че не са пристигнали още тежките чорбаджии. Тогава Иларион посочи към струпаните богомолци и рекъл: „Това волове ли са или народ? Ако ти си поп, аз съм владика, ей на този народ сме, а не на някои чорбаджии. Обличай се, че знаеш ли?“
За първи път в Елена богослужението започнало без местните първенци.
Видният български духовник и водач на църковно-националната борба умира през 1875 г. на 41-годишна възраст. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Истанбул (Цариград). По-късно тленните му останки са пренесени в олтара на същия храм.
epicenter.bg/article/Mirela-Kostadinova—Ilarion-Makariopolski-do-kray-ostava-zashtitnik-na-balgarshtinata/416936/11/0
