17 июля 1393 г. после длительной осады войска султана Баязида I захватили столицу Второго Болгарского царства — Велико-Тырново.

17 июля 1393 г. после длительной осады войска султана Баязида I захватили столицу Второго Болгарского царства — Велико-Тырново.

Национальный исторический музей (НИМ) напоминает, что после битвы на Косовом поле 15 июня 1389 г. султан Баязид I Молния (годы правления 1389–1402) на некоторое время оставил балканские христианские государства в покое, поскольку был занят покорением независимых турецких бейликов в Малой Азии. После двух лет затишья, в 1391 г., османские войска перешли р. Дунай и нанесли поражение валашскому воеводе Мирче I Старому (1386–1418).

В следующем году османские отряды достигли и опустошили Южную Венгрию. Венгерский король Сигизмунд I Люксембургский (1387–1437), который, впрочем, позже стал императором Священной Римской империи, немедленно ответил ударом и разгромил один из их отрядов.

Правитель Тырновского царства — царь Иван Шишман (1371–1395), который давно ждал подходящего момента, чтобы сбросить свое вассальное положение по отношению к Османской империи, обнадеженный, вступил в переговоры с Сигизмундом о создании военного союза против османов. Когда Баязид, известный своим буйным нравом и вспыльчивостью, узнал о переговорах, весной 1393 г. он выступил с большим войском против Тырнова. В это же время царь Иван Шишман находился в Никополе.

Тырновоград был осажден с трех сторон османским войском. В отсутствие правителя защитников поддерживал последний в эпоху болгарского средневековья тырновский патриарх Евфимий (род. в нач. 30-х гг. XIV в. – † 1402).

Прорыв произошел на участке между Сеченой скалой и Каябаша.

Первым проникшим в город турком был Адил-баба, но он был убит примерно в 180–200 шагах от Сеченой скалы по направлению к Каябаша. Место, которое указывалось как его могила, находилось у бабукчийской чаршии (рынка), где было железное окно и каменная голова, обозначавшая место, где он был убит.

Репрессии в отношении населения Тырнова, описанные Цамблаком и Иоасафом Бдинским, а также в русских летописях, показывают, что Тырново разделило участь города, взятого силой. Храмы, находившиеся на Царевце, Трапезице и вокруг нее, были либо превращены в мечети, либо разрушены. После падения города переговоры с Баязидом вел патриарх Евфимий.

Об этом событии в «Похвальном слове о патриархе Евфимии» Григорий Цамблак рассказывает следующее:
«Варварский царь Баязид, который возгордился своими победами и завоеванием многих народов, решил — ненавистник добра! — разорить город [Тырново], поскольку слышал, что он очень велик, красив и укреплен стенами, что местоположение его таково, что его трудно было бы завоевать, потому что помимо стен он достаточно защищен природой, а кроме того, что имеет большие богатства и многочисленное население и что он прославлен как церковными, так и царскими [зданиями]. Поэтому, подняв все восточные [войска], начиная с персидских земель, из Ликаонии [в южной части Центральной Малой Азии] и Азии [диоцез в поздней Римской империи, который включал земли в самой западной части Малой Азии и острова в восточной части Эгейского моря], он переправился через Дарданеллы. И собрав все западные войска, как и повелел (чтобы превзойти с ними не только Дария, царя персов и мидян, но даже и [войска] Александра Македонского), неожиданно напал на город [Тырново]. Он осадил его войсками со всех сторон, а не только с одной или двух. И сильно растянулись [вдоль стен города] свирепые. Варвар неистовствовал: он угрожал, что огнем сожжет [обитателей города]; клялся изрубить их на куски и предать иной мучительной смерти, если они будут продолжать быть непокорными. И достиг он своей цели, но не своей силой, а потому что божья воля допустила [это]».

Описание зверств после взятия Тырновограда затрудняет даже такого выдающегося книжника и знатока болгарского языка, как Григорий Цамблак:
«И они [тырновские первенцы], шествуя за злым вестником, как стадо овец, которые идут за теми, кто будет их резать, и спешили довериться убийственным десницам, при этом каждый нес свою кровь [был предоставлен сам себе]. Когда же увидел их в своих руках кровожадный зверь, он изрезал их по[сре]ди церкви [неизвестно, в какой из церквей Царевца разыгралось это злополучное событие] или, лучше сказать, освятил их, не постыдившись их белых [волос], не пощадив юности; их горла он превратил в игрушку для ножа…
О, святое воинство! Не один раньше, а другие позже, но [все], встав перед мучителем, оплевали его и тотчас, представ перед Христом, увенчались [мученическим венцом]. Мучитель оставил их трупы на корм небесным птицам, а владыка причислил их души к кротким ангелам. О, воины, вы сохранили веру [свою] и число свое не уменьшили! А услышьте и число: их было сто десять [тырновских первенцев], чья кровь обагрила церковь!»

Церковный глава сумел временно и частично облегчить положение захваченного города. Но патриарху пришлось покинуть патриарший дворец и храм, и он поселился в самой большой из уцелевших церквей — «Святых Петра и Павла». Город был подвергнут разрушению и разграблению.

Велико-Тырново располагалось на холмах Царевец, Трапезица и Момина крепост.

Царевец и Трапезица в силу своих природных данных являются двумя труднодоступными холмами, а их дополнительное укрепление делало взятие их штурмом исключительно трудным.

Между двумя холмами располагался Новый город, который сегодня называется Асенова махала. Этот квартал также был защищен крепостными стенами. Он отделялся рекой Янтра, при этом мост, вероятно, также был укреплен, как и в период турецкого ига. На холме «Момина крепост» находился третий укрепленный квартал — Девинград. Склоны между Царевцем и Девинградом также представляли собой квартал Тырнова, но он находился за городскими стенами, и там жила беднейшая часть населения.

На участке между Царевцем и излучиной реки Янтра располагался латинский квартал, называемый в период турецкого ига Френкхисар. К северу от Трапезицы также находился неукрепленный еврейский квартал. Согласно преданию, Тырново состоял из 4 укрепленных кварталов: первым была Трапезица и расположенная под холмом Долна махала, вторым был Царевец, третьим — Френкхисар, а четвертый охватывал район вокруг современной церкви «Успение Пресвятой Богородицы». Последний квартал был наименее укреплен, и именно он первым был взят турками.

Иван Шишман не смирился со своим новым положением и обратился за помощью к венгерскому королю Сигизмунду, который начал готовить крестовый поход против турок. Султан предпринял превентивные меры, и Тырново постигла новая волна репрессий: патриарх Евфимий, после того как был выведен на публичную казнь, хотя и был помилован, был сослан в Бачковский монастырь, 110 тырновских первенцев были перебиты, а часть населения города выселена.

Взятие Тырнова 17 июля 1393 г. нанесло сокрушительный удар по Второму Болгарскому царству.

Воспользовавшись ситуацией, в августе 1394 г. амбициозный константинопольский патриарх Антоний поставил митрополита Иеремию управлять Тырновской епархией. Баязид предпринял новый поход против никопольского вассала Мирчи, который завершился победой турок в битве при реке Арджеш. На обратном пути, 3 июня 1395 г., по приказу султана царь Иван Шишман был казнен.

В следующем, 1396 году, турки разбили крестовый поход, организованный для их изгнания, после чего пленили царя Ивана Страцимира и отправили его в Бурсу, а в 1413 г. окончательно завоевали болгарские земли.

Оригинал:

На 17 юли 1393 г. след дълга обсада войските на султан Баязид I завладяват столицата на Втората българска държава Велико Търново.

НИМ припомня, че след битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. султан Баязид I Светкавицата (1389-1402) оставя балканските християнски държави на мира за известно време,

тъй като е зает с покоряването на независимите турски бейлици в Мала Азия. След две години на затишие през 1391 г. османски войски преминават р. Дунав и нанасят поражение на влашкия воевода Мирчо I Стари (1386-1418).

На следващата година османски отряди достигат и опустошават Южна Унгария. Унгарският крал Сигизмунд I Люксембургски (1387-1437), който впрочем по-късно става император на Свещената Римска империя, веднага отвръща на удара и разгромява един техен отряд.

Владетелят на Търновското царство – цар Иван Шишман (1371-1395), който отдавна чакал подходящ момент да отхвърли васалното си положение спрямо Османската империя, обнадежден влиза в преговори със Сигизмунд за създаването на военен съюз срещу османците. След като Баязид, известен с буйния си нрав и избухливост, научава за преговорите през пролетта на 1393 г. потегля с голяма войска срещу Търново. В същото време цар Иван Шишман се намира в Никопол.

Търновград е обсаден от три страни от османската войска. При отсъствието на владетеля, защитниците са подкрепяни от последния за времето на Българското средновековие търновски патриарх Евтимий (р. нач. 30-те години на XIV в. – †ок. 1402).

Пробивът станал в участъка между Сечената скала и Каябаша.

Първият проникнал в града турчин бил Адил баба, но бил убит на около 180-200 крачки от Сечената скала в посока към Каябаша. Мястото, което е било сочено като негов гроб се е намирало при бабукчийската чершия, където имало железен прозорец и каменна глава, обозначаваща мястото, където е бил убит.

Репресиите спрямо населението на Търново, описани от Цамблак и Йоасаф Бдински, а също и в руските летописи показват, че Търново е имал участта на превзет със сила град. Храмовете, намиращи се на Царевец, Трапезица и около нея били или превърнати в джамии или разрушени. След падането на града преговорите с Баязид били водени от патриарх Евтимий.

За това събитие в „Похвално слово за патриарх Евтимий“, Григорий Цамблак разказва следното:
„Варварският цар Баязид, който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши – доброненавистникът! – да разори града [Търново], понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени, че местоположението му е такова, че мъчно би се завладял, защото освен със стени достатъчно е защитен природно, а освен това, че има големи богатства и многобройно население и че е прочут както с църковните, така и с царските [сгради]. Затова, като повдигна всички източни [войски], започвайки от персийските земи, от Ликаония [в южната част на Централна Мала Азия] и Азия [диоцез в късната Римска империя, който включва земите в най-западната част на Мала Азия и островите в източната част на Бяло море], премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както беше заповядал (за да надмине с тях не само Дарий, царя на персите и на мидийците, но дори и [тези на] Александър Македонски) неочаквано нападна града [Търново]. Той го обсади отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни. И много се бяха разтегнали [покрай стените на града] свирепите. Варваринът беснееше: той заплашваше, че с огън ще изгори [обитателите на града]; заканваше се на късове да ги насече и на друга мъчителна смърт да ги предаде; ако тъй продължават да са непокорни. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото божията воля допусна [това].“

Описанието на зверствата след превземането на Търновград затрудняват дори забележителен книжовник и познавач на българския език като Григорий Цамблак:
„И те [търновските първенци], вървейки след злия вестител, като стадо овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв [беше оставен сам на себе си]. Когато ги видя в ръцете си кръвожадният звяр ги изкла [на]сред църквата [не е известно в коя от църквите на Царевец се разиграва това злощастно събитие] или, по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите [им] коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка на ножа…
О, свето войнство! Не един по-рано, а други по-после, но [всички], като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха [с мъченически венец]. Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а владиката причисли духовете им към кротките ангели. О, воини, вие опазихте вярата [си] и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет [търновските първенци], чиято кръв обагри църквата!“

Църковният глава успял временно и частично да облекчи положението на завзетия град. Но патриархът трябвало да напусне патриаршеския дворец и храм и се настанил в най-голямата от оцелелите черкви – „Свети Петър и Павел”. Градът бил подложен на рушене и разграбване.
Велико Търново бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица и Момина крепост.

Царевец и Трапезица поради своите природни дадености са два труднодостъпни хълма, а допълнителното им укрепяване правело изключително трудно превземането им с щурм.

Между двата хълма бил разположен Новия град, който днес се нарича Асенова махала. Този квартал също бил защитен с крепостни стени. Той се разделял от река Янтра, като мостът вероятно също е бил укрепен, както в периода на турското робство. На хълма „Момина крепост” се намирал третия укрепен квартал – Девинград. Склоновете между Царевец и Девинград също представлявали квартал на Търново, но той бил извън градските стени и там живеела най-бедната част от населението.

В участъка между Царевец и извивката на река Янтра бил разположен латинския квартал, наричан в периода на турското робство Френкхисар. Северно от Трапезица се намирал също неукрепения еврейски квартал. Според преданието Търново се е състоял от 4 укрепени квартала: първият бил Трапезица и разположената под хълма Долна махала, вторият бил Царевец, третият бил Френкхисар и четвъртия обхващал района около днешната черква „Успение Богородично”. Последният квартал бил най-слабо укрепен и първо той бил превзет от турците.

Иван Шишман не се примирил с новото си положение и потърсил помощта на унгарския крал Сигизмунд, който започнал да подготвя кръстоносен поход срещу турците. Султанът предприел превантивни мерки и Търново било сполетяно от нова вълна от репресии – патриарх Евтимий, след като бил изведен за публична екзекуция, макар и да бил пощаден, бил заточен в Бачковския манастир, 110 търновски първенци били избити, а част от населението на града било изселено.

Превземането на Търново на 17 юли 1393 г. нанесло съкрушителен удар на Второто българско царство.

Възползвайки се от ситуацията през месец август 1394 г. амбициозният цариградския патриарх Антоний поставил митрополит Йеремия да управлява Търновска епархия. Баязид предприел нов поход срещу Никополския васал Мирчо, който завършил с победа на турците в битката при река Арджеш. На връщане на 3 юни 1395 г . по нареждане на султана цар Иван Шишман бил екзекутиран.

На следващата 1396 година турците разбили кръстоносния поход организиран за тяхното прогонване, след което пленили цар Иван Страцимир и го изпратили в Бурса, а през 1413 г. окончателно завладели българските земи.

fakti.bg/bulgaria/897063-17-uli-1393-g-lichno-sultan-baazid-i-prevzema-veliko-tarnovo

17 июля 1393 года после трехмесячной осады турки взяли болгарскую столицу Тырновград. С её падением Тырновское царство фактически перестало существовать, и от него остались свободными лишь несколько крепостей по Дунаю, важнейшей из которых был Никополь.

За последние 15 лет царь Иван Шишман дважды клялся султану Мураду в вассальной верности, но при первом же удобном случае нарушал клятву. Во время похода турок в Добруджу в 1388 году царь Шишман покинул Тырново и бежал в мощную крепость Никополь.

Новый султан Баязид решил покончить с Болгарией раз и навсегда. Стратегически верно он направил главный удар в объединяющий центр государства — Тырново, поскольку после этого овладение разрозненной периферией было бы делом короткого времени.

Весной 1393 года Баязид собрал свои войска в Малой Азии, и через Геллеспонт (Дарданеллы) анатолийский корпус соединился с западной (европейской) армией, причем, вероятно, последняя включала в себя и силы некоторых христианских васалов, преимущественно из Македонии (в первую очередь Константина Драгаша, Стефана Лазаревича и Константина Балшича).

Баязид поручил главное командование походом на Тырновград своему сыну Сулейману Челеби и приказал ему взять город любой ценой.

Поход застиг царя Ивана Шишмана врасплох. Он вновь покинул Тырново и снова укрылся в Никополе, где в течение двух лет надеялся на начало крестового похода Сигизмунда Люксембургского (короля Венгрии и Священной Римской империи). Однако он дождался не крестоносцев, а турок, и 3 июня 1395 года был убит ими.

В Тырнове, вероятно, не осталось видных военачальников, поэтому руководство обороной взял на себя патриарх Евфимий. Столица была осаждена со всех сторон. Согласно исламским канонам, османы предложили жителям сдаться добровольно, в противном случае их ждала резня.

Население храбро и отчаянно сопротивлялось, но в итоге, после трехмесячной осады, город был взят в результате атаки на самую слабую и уязвимую Френкхисарские ворота у башни Бодуэна.

Существует множество взаимоисключающих версий о событиях, связанных с падением Тырнова. Согласно основной версии, после трехмесячной осады патриарх Евфимий, опасаясь эпидемии или голодных бунтов среди населения, договорился о сдаче города на выгодных условиях, но османы не сдержали своего обещания.

Другая, не менее популярная и более романтичная версия гласит, что столица пала жертвой предательства, дела рук еврея (в оригинале — жида). Это предположение основывается главным образом на средневековой легенде о «Жидовой могиле», которая нашла отражение в одноименном стихотворении Ивана Вазова. По этой теме существует разнообразная литература, но, как и во всех легендах, вероятно, и в этом широко популярном мифе заложено зерно истины, поскольку последняя тырновская царица Сара была еврейского происхождения.

Сулейман Челеби снял осаду, оставив в городе османский гарнизон. Григорий Цамблак передает, что османский управитель собрал обманом всех видных тырновских горожан и бояр в одной из столичных церквей под предлогом совещания по вопросам управления, и перебил их всех до единого, таким образом обезглавив христианскую элиту средневековой болгарской столицы. По преданиям, многие тырновские купцы и бояре ради сохранения своего общественного положения приняли ислам. Остальные выжившие видные горожане были отправлены в ссылку в Малую Азию, где и затерялись их следы.

Согласно Цамблаку, патриарх Евфимий был приговорен к смертной казни, но в последнюю минуту спасен чудом. Легенда гласит, что когда палач поднял свой ятаган, чтобы отсечь патриаршую голову, его рука окаменела. Ужаснувшиеся случившемуся османы решили отправить духовника в ссылку вместо того, чтобы убивать его. Евфимий был сослан в Бачковский монастырь, где и скончался, а впоследствии был канонизирован как болгарский святой.

Очевидцы свидетельствуют о «полном опустошении города». Патриаршая церковь «Вознесение Христово» была превращена в мечеть, а остальные церкви на холме Трапезица сожжены и срыты до основания. Та же участь постигла и царские дворцы на Царевце. Самая известная тырновская церковь «Сорока мучеников», построенная царем Иваном Асеном II, была обращена в храм новой веры. Крепость Царевец получила турецкое название Хисар.

Ученики Евфимия рассеялись и направились в соседние еще свободные земли, а переправившись через Дунай, перешли в Валахию и Молдавию, а оттуда — в древнерусские земли, где продолжили свою литературную и просветительскую деятельность на среднеболгарском языке, проповедуя и распространяя слово Божье на этих земях на церковнославянском.

Падение Тырнова и ссылка патриарха Евфимия ознаменовали конец средневековой болгарской государственности и независимой культуры. В следующем году после взятия города османами — в августе 1394 года — константинопольский патриарх поручил молдавскому митрополиту доставить в Тырново епископские регалии, и с 1395 года Тырново вместо пятой в мире патриаршей резиденции (после Константинополя, Александрии, Антиохии и Иерусалима) превратилось в обычный епископский центр.

В 1402 году, после проигранной османами битки при Анкаре, новая Тырновская епископия, подчиненная в последние годы Ясскому митрополиту (где до сих пор хранятся мощи христианской покровительницы Второго болгарского царства и Тырнова — Петки Болгарской), была возведена в ранг митрополии, подчиненной Константинопольскому патриархату.

В результате взятия Тырновграда османами государственный, духовный и просветительский центр болгарских земель оказался под светской властью иноверцев, а независимая болгарская церковь, по старой византийской традиции и обычаю, была поставлена под духовное попечение Вселенского патриархата.

Оригинал:
На 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада турците превземат българската столица Търновград. С нейното падане Търновското царство фактически престава да съществува, а от него остават свободни само няколко крепости по Дунав, най-важна от които е Никопол.

През последните 15 г. цар Иван Шишман на два пъти се кълне на султан Мурад, че ще му е верен васал, но при първия удобен случай се отмята. При похода на турците в Добруджа през 1388 г. цар Шишман изоставя Търново и бяга в силната крепост Никопол.

Новият султан Баязид решава да се справи с България по категоричен начин. Той стратегически правилно насочва удара към обединяващия център на държавата Търново, тъй като после овладяването на разпокъсаната периферия е въпрос на непродължително време.

През пролетта на 1393 г. Баязид събира войските си от Мала Азия и през Хелеспонт (Дарданелите) се съединява анадолския корпус със западната (европейска) армия, като вероятно последната е включвала и силите на някои християнски васали предимно от Македония (Константин Драгаш, Стефан Лазаревич най-вече и Константин Балшич).

Баязид поверява главното командване на похода срещу Търновград на сина си Сюлейман Челеби и му заповядва да превземе града на всяка цена.

Походът изненадва цар Иван Шишман. Той повторно изоставя Търново и отново се крие в Никопол, където в продължение на две години се надява да потегли кръстоносния поход на Сигизмунд Люксембургски (крал на Унгария и на Свещената Римска империя). Дочаква обаче турците и на 3 юни 1395 г. е убит от тях.

В Търново вероятно не остават видни военноначалници, защото ръководството на отбраната е поето от Патриарх Евтимий. Столицата е обсадена от всички страни. Османците според ислямските канони предлагат на жителите да се предадат доброволно, в противен случай ще бъдат избити.

Населението съпротивлява храбро и отчаяно, но накрая след тримесечна обсада градът е завладян след атака на най-слабата и достъпна френкхисарската порта до Балдуиновата кула.

Съществуват многобройни взаимноизключващи се версии за разигралите се събития около превземането на Търново. Според водещата версия след тримесечната обсада патриарх Евтимий пред опасността да избухне епидемия или гладни бунтове сред населението, договорил предаването на града при добри условия, но османците не спазили обещанията си.

Другата водеща и романтична версия гласи, че столицата станала жертва на предателство, дело на жид (евреин), което предположение се гради главно на една средновековна легенда за Жидов гроб, която е отразена в едноименно стихотворение на Иван Вазов. По темата съществува разнообразна литература, но както при всички легенди вероятно и в този широко популярен мит е вградено зрънце истина, понеже последната търновска царица Сара е от еврейско потекло.

Сюлейман Челеби снел обсадата, като оставил за охрана на града османски гарнизон. Григорий Цамблак предава, че османският управител събрал всички видни търновски граждани и боляри чрез лъжа в една от столичните църкви под претекст, че ще се съвещава с тях по управленски въпроси и ги избил всички до един, обезглавявайки по този начин християнския елит на средновековната българска престолнина. Според преданията много от търновските търговци и боляри, с цел да запазят общественото си положение, преминават към исляма. Останалите оцелели по-видни търновски граждани са изпратени в Мала Азия на заточение и там техните следи се губят.

Според Цамблак, патриарх Евтимий е осъден на смърт, но е спасен в последната минута от чудо. Легендата разказва, че когато палачът вдигнал ятагана си, за да отсече патриаршеската глава, ръката му се вкаменила. Уплашени от случилото се, османците решили да заточат духовника вместо да го убиват. Евтимий е заточен в Бачковския манастир, където умира, след което е канонизиран за български светец.

Очевидци свидетелстват за «пълно опустошение на града». Патриаршеската църква «Възнесение Христово» е превърната в джамия, а останалите църкви на Трапезица са изгорени и сринати до основи. Същата съдба сполетява и царските дворци на Царевец. Най-известната търновска църква «Свети четиридесет мъченици», построена от цар Иван Асен II, е обърната в храм на новата вяра. Твърдината Царевец получава турското название Хисар.

Учениците на Евтимий се разпиляват и запътват по съседните все още свободни земи, а през Дунава преминават във Влашко и Молдавия, а оттам в древноруските земи, където продължават книжовната си и просветителска дейност на среднобългарски език, проповядвайки и разпространявайки божието слово по тези земи на църковнославянски.

Падането на Търново и заточението на патриарх Евтимий бележат края на средновековната българска държавност и самостоятелна култура. На следващата година след превземането на града от османците — през месец август 1394 г., патриархът на Константинопол определя молдовския митрополит да пренесе епископски знаци в Търново, като от 1395 г. Търново вместо пета патриаршеска резиденция в света (след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) се превръща в обикновен епископски център.

През 1402 г., след злополучната за османците битка при Ангора, новата Търновската епископия, подчинена през последните години на Яшкия митрополит (където до днес се пазят мощите на християнската покровителка на Втората българска държава и Търново — Петка Българска), е издигната в митрополия, подчинена на Константинополския патриарх.

Посредством превземането на Търновград от османците, държавният, духовен и просветителски център на българските земи попада под светската власт на друговерци, а самостоятелната българска църква по стар византийски маниер и обичай е поставена под духовната опека на Вселенската патриаршия.

blitz.bg/obshtestvo/1771393-g-predi-620-g-turcite-prevzemat-stolicata-tarnovgrad_news210990.html