— Теди, животът научи ли те на нещо ново напоследък?
— Още ме учи. Учи ме, че театърът е средство за прехрана. Преди започвах всеки спектакал, все едно, че работя за първи път. Втурвах се в приключение с незнаен край. След като ме блъсна кола, се научих да се оглеждам и когато пресичам улица, и когато пресичам театрални пространства. Зазубрих урока да не се нервирам от манталитета на колеги и да прощавам на артистите, когато работят с еднакво удоволствие при други режисьори.
— Това не е ли егоизъм?
— Режисурата е егоизъм, интервюто — също.
— Гледал ли си , чел ли си нещо напоследък, което те впечатли?
— Книгата на Марчело Мастрояни "Аз си спомням, да, спомням си".
За добрите спектакли само чувам, не ги гледам. Чувам, че в Народния театър имало много добър спектакъл — "Сирано".
— Препоръчваш собствения си спектакъл?
— Не, шегувам се! Той мой ли беше? Пак се шегувам! Аз съм убеден както Хемингуей, че от един момент разказът се пише сам. Не се шегувам! Завършеният спектакъл престава да е мой.
— Чета само хвалебствени отзиви за "Сирано". Всички го харесват.
— Не чета отрицателните отзиви. Обичам да си въобразявам, че съм направил нещо добро. Също като онзи певец, който пее фалшиво, но се харесва. Никой не може да му забрани радостта от пеенето.
— Ходиш ли на театър?
— Много рядко. Ако си излеза посред представлението, веднага ще докладват.
Напоследък съм толкова невротичен, че дори песен не мога да слушам до края
Откакто снимах филм, като гледам екрана, си представям къде е стоял тонрежисьорът, как се е движил операторът, къде са били прожекторите. Същото е и когато гледам театър — трикове, които разчитам веднага. Знам „как е направен фокусът". Постепенно ме обзема мисълта да сменя професията си.
— За какво друго те бива?
— Бих потънал за една година в подготовката на филм. Влизаш в духовно убежище, подаваш си носа само за провокации. Сега ми е интересно да работим с Мая моноспектакъл, който има работно заглавие "Едно малко радио" по песен на баща ми. Продуцент е Мирослав Боршош. Много лични неща ще има в него.
— Теб ли са те вълнували?
— Най-вече нея. Аз ще изпълнявам това, което тя ми казва.
— Е, ще ти бъде за първи път.
— За втори. Първият път беше, когато правехме детето. Сега се надявам на репетициите не аз, а тя да вика.
— Ти даде думата на слугите ("Комедия на слугите" в Армията — бел.ред.). Ще я дадеш ли и на началниците?
— Аз живях във време, когато слугите станаха началници, а началниците слуги.
Не мога да се сетя пиеса на Шекспир без слуга или шут. Началниците не ме провокират.
— Прости ли на своите актьори, като Лафазанов и Гърбов, че участват и в шоу?
— Не съм се карал с тях, това са вражди, които се измислят и раздухват нарочно. Обмислям постановка с Христо Гърбов. Искам да работя с Лафазанов, но той има тежък договор с bTV. Но си признавам, че не ми е приятно да гледам как огромни актьори импровизатори четат аутокюто.
— Убеден съм, че хората, които те обичат, са повече от онези, на които вадиш очите с вида си на щастлив човек.
— Нямам намерение да ги слагам на теглилка. Тези, които не ме обичат, винаги са по-дебели от другите. Натежават! Приятно ми е да надявам физиономия на нещастен. Не искам да дразня съдбата.
Имам възможност да работя в посока, която желая, и не се оплаквам
"Сирано" беше съобразена с господстващия в средите ни театрален вкус само с една-две задявки. За първи път следвах текста на пиеса, не го измислях по време на репетиции и не правих всеки ден нов монтаж. Никой не знае колко ужасно е да измисляш текстове и всеки път да караш актьорите да ги запомнят. В "Сирано" ми беше лесно и заради чудесните костюми, декор и музика. Изглежда, големите носове ме привличат — това ми е трети Бержерак след Сатирата и Хамбург. Поставял съм два пъти и Пинокио. Сега остава да поставя Буратино.
— Има приказка, че големият нос означава голяма мъжка надареност.
— Мисля, че асоциацията е елементарна. Елементарно е в "Пинокио" жените да съжаляват, че му расте само носът.
— Режисьорите правят ли автопортрет в спектаклите си?
— Фелини, когото много обичам, твърди, че разказва само за себе си. Но Фелини е различен във всеки свой филм. Обратното е при Бергман и Тарковски. И актьорите са два вида. Едните са като Кларк Гейбъл, който внася своята персона в ролите си. Другите са като празен кашон, който режисьорите пълнят. Аз съм разглезен от работата си с актьори, които идват с вече напълнен кашон. Мая Новоселска, Лафазанов, Деян Донков, Санчо Финци налагат себе си в ролите. Режисурата е само да им вадиш излишното от кашоните.
— Деян Донков уникат ли е?
— Има актьорски инстинкт на котка — колкото и подло да го бутнеш, винаги пада на краката си. Не искам да го хваля много, защото ми предстои работа с него.
— Къде ти се живее?
— Аз паля колата и ходя там, където ме свързват спомени от детството, или където съм работил. Живея в колата си.
Няма да си купя кемпер, в който да се прибирам привечер. Искам там, където стигна, да търся подходящото за момента легло.
— Във Варна кинаджиите бойкотират фестивала "Златна роза". Искат си парите. Докъде ще стигне този конфликт?
— Не знам държава по света, която отговаря пряко за киното си. Има си продуцентски фирми, те движатнещата. Смешно ми е, когато на някой си Драган не му дадат пари и той казва — "Не дават пари на българското кино!" Не съществува абстрактното понятие "българско кино". Съществуват идеи и хора, които се борят за тях. Но съм съгласен, че гласуваният български закон за киното не бива да се потъпква.
ВИЗИТКА
Стефан (Теди) Москов завършва куклена режисура във ВИТИЗ през 1985 г. и специализира драматична режисура в „Академия д'арте драматика" в Рим. Основател и режисьор на театър "Ла Страда". Между 1993 и 1996 г. снима тв шоуто „Улицата“, отличено със „Златна роза на критиката" в Монтрьо през 1996 г.
През 1995 г. започва да поставя пиеси в немски театри. Заснел е игралния филм "Рапсодия в бяло" и документалния „Преводачката на черно-бели филми". В момента се въртят постановките му "Сирано дьо Бержерак" в Народния театър, "Животно на трона" и "Красотата спи" в МГТ "Зад канала".
Съпруг е на актрисата Мая Новоселска, имат син Иван.
