На 1 юни 1942 г. се навършиха 70 години от разстрела на бележитият воин и демократ, патриот и родолюбец, генералът от артилерията Владимир Заимов. Той е роден на 8 декември 188г. в будно възрожденско семейство. Баща му Стоян Заимов е известния деец и революционер от епохата на Великото българско възраждане, съмишленик и сподвижник на тримката големи идеолози, организатори и ръководители в подготовката на нашата национална революция; Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев, секретар на Гюргевския централен революционен комитет, апостол във Врачанския революционен окръг по време на Априлското въстание през 1876 г., на два пъти заточеник в отоманските затвори. Непоколебимата и неподкупна любов към Освободителя на България от османско владичество, преживяните паметни априлски дни на 1876 г. и на руско-турската освободителна война, висшето образование, което получава в Русия се предават от бащата на будния син, който от малък заживява с великите възрожденски идеи. Майката на Владимир е рускиня, произхождаща от стар руски род, която ”знае да обича, и да воюва срещу каприза.. ..”. Съгласно източниците, това е основната причина за ориентирането на младия Владимир към военната служба и желанието му да търси развитие във военната кариера. Будният младеж успява да реализира своята мечта и през 1902 година постъпва във военното училище, което завършва през 1907г. Във военното училище той се отличава със способностите си като математик и организатор, така необходими войнски качества, особено при подготовката на офицери артилеристи. Още в детството и под влияние на своите родители Владимир се оформя като ревностен русофил.
След завършаване на военното училище, Владимир Заимов е назначен на служба в 8-ми артилерийския полк в Стара Загора. Като млад офицер взема участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Съгласно източниците, той участва в битките отдавайки „всичките си сили и голямото си сърце”, проявява завидна храброст, честно изпълнява воинския си дълг, многократно рискувайки живота си”. По време на Балканската война, чиято 100 годишнина се отбелязва през настоящата година, младият артилерийски офицер е ранен в главата, без опасност за живота. Като потомък на славните свои предшественици революционери и въстаници от Възраждането, на българите опълченци и руси от битките по време на руско-турската освободителна война, от Съединението на България и Сръбско българската война, закърмен с идеалите на своите родители, Владимир Заимов се бие с голяма всеотдайност при Калиманските възвишения. Артилеристите от батареята командвана от него извършават подвиг, който се разпространява по цялата армия. С голямо войнско умение, храброст и жертвоготовност, офицерът Заимов участва в атаката на Тутракан през септември 1916 в битката за модерно укрепената крепост ”Тет де пон”, строена под ръководството на белгийски и френски военни инженери и специалисти. Това е уникално, мощно и много модерно за времето си военно полево съоръжение за отбрана на Тутракан като предмостова крепост. В тези сражения донесли бойна слава на българската армия, артилерийският офицер Заимов се отличава отново с завидно безстрашие, храброст и жертвоготовност.
Като всеки честен офицер, патриот и родолюбец. Вл.Заимов преживява поражението и националните катастрофи, търсейки причините и виновниците, още повече, че българската армия не е загубила нито една битка, че войниците, сержантите и офицерите са проявили невиждана храброст, всеотдайност и жертвоготовност в боевете. Това е началото на неговата еволюция.
Съобщава се в източниците, че след края на войната Вл.Заимов, не взема пряко участие в политическите борби и се ориентира към групата на неутралните офицери, изпълнявайки воинския си дълг. Като дисциплиниран и строг, но справедлив военачалник, офицерът Заимов печели доверието и уважението на войниците със своите добродетели морални и етични качества, както по време на войната, така и след нея. Но някои по приближени офицери до Фердинанд започват да го гледат с подозрение и да му създават ”трудности, държат го по-далече от столицата”..
През 1927 г. подполковник Владимир Заимов е назначен за командир на 5-то артилерийско отделение в Шумен. През 1929 г. получава военното звание полковник, а през следващата вече е командир на 4-ти артилерийски полк. В източниците се съобщава за дългите му колебания, но все пак в началото на 1934 г. прави важна и решителна крачка в своето политическа ориентация и развитие като влиза във Военния съюз. Сериозно влиянияе върху него оказва развилата се икономическа криза и съпътстващите я процеси. Той приема за свое верую радикализма, необходимостта от реформи, започва да търси начини, заедно със свои другари и съмишленици, как да се противодейства на безхаберието и курупцията, как да се подобри положението на народа и да се издигне престижа на страната. Той се движи в средите на „средното офицерство”. Търси начини да създаде координация, взаимодействие и съгласуваност между основните фактори определящи развитието на държавата; царя, политическите партии и неотложната и належаща необходимост от реформи, опирайки се на своите идеалистични илюзии, свързани с „общи интереси на цялата нация”. Тези му убеждения го подтикват да вземе учстие в подготовката на „деветнадесето майския преврат” и за целта започва да подготвя личния състав от 4-ти артилерийски полк. След този преврат, поради някои неразбирателства и различия във военния съюз полковник Заимов е изпратен на служба извън столицата на длъжност командир на 4-а Шуменска дивизионна област. На тази длъжност стои до март 1935г. Междувременно получава генералско звание.
На 3 май 1935 г. нелегално в София се провежда конгрес на Военния съюз, на които генерал Владимир Заимов е избран в Централното управление, по–късно става и негов секретар. Започват масови уволнения на офицери от Военния съюз. С цел ликвидиране на съюза от страна на царския дворец и с подкрепата на правителството на Андрей Тошев, групата на Дамян Велчев, стояща на антимонархически позиции е подтикната „към крайни решения и действия”. Намеренията за извършване на държавен преврат не се осъществяват. Започват „масови арести на членове на Военния съюз както от групата на Дамян Велчев, така и от значителната група на „неутралните”, които са против велчевистите и групата на генералите Цанев и Дипчев, лоялна на царя. Арестуван е и генерал Владимир Заимов, като член на „ неутралните”.
По време на съдебния процес ген. Заимов се дуржи достоино, ”твърдо и достойно”, умело и аргументирано защитава своите политически убеждения и намерения, които са насочени към идеята за „славянско братство”, да се ограничат правата при управлението на монарха, и да се потърсят „пътища за спасение на нацията”. През това време назряват условията за нова световна война. Царският дворец се запознава директно с „ пределната добросъвестност, политическия идеализъм, жертвоготовността в името на правотата и реализацията на своите идеи, и вижда в лицето на ген. Заимов сериозен противник, чиито авторитет в армията непрекъснато нараства. Генералското му звание е отнето, макар че „от всички събрани сведения и улики да е ясно, че той не се числи към групата на Дамян Велчев, въпреки че е е доказана, липсата на негова нелегална дейност. Teзи събития се отразяват много силно в политическото еволюиране на генерала-пенсионер, каляват още повече неговия характери и воля за борба, помагат му да усвои „изкуството на политическата борба и да разпознае политическите партии и класовата борба”.
Изпаднал в затруднено материално положение, той опитва различни дейности, и накрая започва да произвежда в собствена работилница книжни торби не случайно наречени ”Славяни”, но средствата които получава са минимални. Като пенсионер следи събитията, които тласкат Европа и света към нова световна война. Със собствени средства посещава Югославия, Чехословакия, Полша. В тези страни той следи тяхното развитие ”изучава стопанската им конюнктура, набира впечатления извън опита на собствената си страна, установява делови и политически познанства”. Среща се с лидери на различни партии. Нерадостното му положение, свързано със борбата за съществуване му позволява да „опознае обстановката, в която се намира масата на народа”. Полицията го наблюдава и и му създава трудности, но той продължава своите активни срещи с интелектуалци, антифашисти, работнически политически дейци..
Главният проблем, който възниква и се изостря с всеки изминат ден е въпросът за „мира и войната”. В резултат се заражда идеята за ”широк фронт на антифашистките сили”. За кратко време с неспокойния дух на пенсионирания генерал, той издава вестник „Воля”, който има за цел да изпълнява ролята на организатор и пропагандатор на неговите идеи, да привлича привърженици на антифашистката борба. Вестникът спира своето издаване, поради материални финансови причини. В източниците се съобщава, че една нощ пратеници на БКП, един от които бил „23 годишният партиен функциондер, работникът график Тодор Живков” поканват Заимов да се кандидатира за изборите през 1938 г. като представител на Народния фронт, в един от работническите квартали на столицата. Той се съгласява и започва предизборната борба, която придобива ”ожесточен характер”. Полицията преследва кандидатите на Народния фронт, включващ БКП, Социалдемократическата пртия, БЗНС, „Звено”, и други групи с антифашистка ориентация. Участието на Владимир Заимов в предизборната борба му спечелва нови приятели, съмишленици и последователи. Популярността му расте. Еволюцията във възгледите му прогресивно се задълбочава. Заимов се сближава с „революционното работническо движение”. Това е забелязано от полицията, която го наблюдава все по-отблизо. В източниците се съобщава, че народнопрогресивното, славянофилското и антифашисткото в политическите му възгледи и убеждения „ постепенно го приближава до революционните сили”
Когато Втората световна война избухва, генералът застава категорично и непоколебимо на страната на Народния фронт и води борба срещу фашизма. Още през 1935 г. като последователен и неподкупен русофил установява връзки със съветски представители в страната. В източниците се съобщава, че до 1939 г. контактите са били само на чисто приятелска основа. Но Заимов не иска да стои настрани от събитията и през 1939 г. сам предлага да сътрудничи като воин и русофил на Съветския съюз ”в борбата срещу хитлерофашистка Германия и нейната агресивна политика. Полковник Бенедиков докладва неговата декларация до Москва, от където го удобряват и се съгласяват той да бъде „вербуван като резидент на съветското военно разузнаване не само в България, но и за редица други страни”. Владимир Заимов спечелва доверието на Съветското разузнаване, което се опира както на неговия натрупан рутинен опит като бивш висш офицер от българската армия, така и на политическите му убеждения
И така получава първата поставена задача, която има организационен характер; „да сформира група от надеждни помощници, да уточни задачите им, методите на действие, сферите на влияние, информация и работа”. Заимов получава големи права от полковник Бенедиков, който само го съветва и направлява. Заимов се заема много сериозно и всеотдайно на работа по изпълнение на поставената задача. Създава „силна, добре подбрана група от верни и искрени борци, проникнати от важността на мисията, която предстои да изпълняват”.
Започва активната разузнавателна дейност. Групата събира военна информация вътре в България, проучва процесите и събитията, които се извършват и развиват в страната, след като тя влиза във войната. Получава задача, групата да събира и изпраща информация от Германия, чрез създаване на контакти с висши среди в Берлин. За целта се привличат нови хора, които трябва да решат новопоставената задача. През 1939 г. Владимир Заимов и сътрудници от неговата група заминават за Берлин, прикривайки се като търговци на грозде. Полицията е по петите на разузнавачите водени от Заимов, но ”не може да се добере до истинските му цели и задачи”.
В източниците се съобщава за два етапа от дейността на разузнавателната група на Вл. Заимов. Първият обхваща периода „от 1939 година до 22 юни 1941 година, а вторият –от 22 юни, когато Хитлерова Германияп вероломно напада СССР до март 1942 г”. Посочва се, че през първият етап главната задача е била „събирането на сведения и информаци и оказване на влияние върху определени среди„. През вторият етап допълнително се прибавя и „подготовката на съботажи и диверсионни актове”. За да може да изпълни точно поставените задачи Вл.Заимов започва предпазливо да вербува широк кръг „уволнени офицери и други сподвижници”. Полицията има точни сведения за дейността на Заимов и групата му, но чрез своите агенти тя само „установява кръга на неговите приятели”. С помощта на сътрудниците си Заимов събира най-различна и ценна информация, която по съответните канали е изпращана до Центъра в Москва. За да се добере до същността на конкретно извършваната от Заимов и групата дейност; полицията „използва провокатори и свои сътрудници” като шпиони, и успява да натрупа информация за „връзките, пътуванияата и проявите му”. Съобщава се в източниците, че агентите на полицията успяват да установят легалните прояви, но „не успяват да разберат истинския характер на разузнавателната му работа”. Опитният воин и разузнавач знае, че е следен откъсо от полицията и се старае да вземе необходимите предпазни мерки, но събията и обстоятелствата не позволяват да прекрати дейността си. Борбата се изостря и придобива характер „на живот и смърт, тя налага скованост, предпазливост и ловкост, но не и страх„ Групата продължава своята активна и безотказна разузнавателна дейност; свързва се други разузнавателни групи в страната, с ”обслужващия персонал на експресния влак София-Варна. Установява контакти и със съветското разузнаване в Букурещ”. Обобщените сведения са свързани с подпомагане на борбата срещу хитлерофашистка Германия, като агресор, и нямат нищо, което да засяга националния престиж и суверенитет на България. ”Заимов и неговите помощници се борят за спасението на Родината си. Затова дейността постепенно обхваща цялата страна. Събират и предават сведения „за дислокацията на българските и германските части. Следят тяхното придвижване , промените в състава и въоръжениеето им. Заимов обработва информацията и я предава лично на съветски военни разузнавачи. Същевремено „без да се разкрива като разузнавач” големият родолюбец и интернационалист подържа връзки с приятели и познати от Унгария, Чехословакия, Югославия, Унгария и Полша. Съобщава се в източниците, че тази му дейност се определя от факта, че „София е една от трите страни в Европа и Стокхолм”, където по това време има действаща съветска легация и поради факта, че „Българският народ не позволи да бъдат прекъснати дипломатическите отношения със Съветския съюз”.
Заимов и неговата група редовно представят на Центъра в Москва информация по военни и политически въпроси свързани с България, Германия, Турция, Гърция и др. държави. Представя сведения за числеността и въоръжението на навлизащите в България немски военни части, за външната политиката на Българското правителство спрямо СССР и други страни, а след нападениедто над СССР предава информация за ”придвижването и числеността на румънските и унгарски части”. За периода в който работи (1939-1942г), дейността на Заимов и неговата група получава висока оценка от централното съветско разузнаване и от командването на Съветската армия.
Съгласно източниците, разкритията в Чехословакия, през февруари 1942 г. стават причина за ”предаване за нелегалните връзки на Заимов със словашки разунавателен-куриер”. В резултат Гестапо се сдобива с адреса на Заимов и паролата за среща с този куриер и на 22 март 1942 г. той е арестуван. Следва следствие, съпроводено с” морален и физически тормоз”.
На 20 май 1942 г. военно полевият съд започва процеса срещу генерала, по време на който той се държи „скромно, твърдо”,поемайки отговорността изцяло върху себе си, защитавайки сътрудниците си с думите „Пощадете невинните”!
Родолюбивият патриот и професионален войн разузнавач, смело защитава своите идеи, произлизащи от „висши патриотични подбуди”. В писмо до близките си Заимов пише; ”обвиняват ме в издайнечество…. Аз съм преценявал всяка своя дума, дали ще произнеса зло, пряко или косвено….. Но това само вие можете да разберете и вас моля да ме разберете”. Пред съда заявява; ”Не съм вършил шпионаж, не съм издавал никакви военни и държавни тайни, в цялата си деятелност съм мислил, че правя само добро на България.”.
Файл:Plaque of Vladimir Zaimov.JPG .
Паметна плоча на дома на генерал Владимир Заимов в Шумен
На 1-ви юни съдът произнася присъдата „смърт, чрез разстрелване”. Същият ден радио Москва съобщава; ”Българи, на колене! През тази нощ бе разстрелян великият син на България и на цялотго славянство-генералът от артилерията Владимир Заимов…”. По късно ген. Владимир Заимов е удостоен посмъртно със званието Герой на Съветския съюз с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1972 г. за проявена смелост и героизъм в борбата срещу фашизма през Втората световна война,
Коментар на автора, от сайта http://bogomil.blog.bg/history/2012/07/30/70-godini-ot-razstrela-na-edin-belejit-bylgarski-voin-i-veli.984204
Уважаеми Блогери,
Благодаря ви за изказаното мнение. Виждам, че има крайни и противоречиви мнения. Всеки има право на собственo мнение. Много от блогерите изказват отрицателно мнение за генерал Владимир Заимов.
Когато се мъчим да проникнем във величието на даден човек, ние би трябвало да отсеем от пясъка от дребното и елементарното златното зрънце. Златното зрънце в живота и дейността на Ген. Заимов е в големият професионализъм, който проявява като разузнавач. И днес има разузнавачи. Някои ги наричат шпиони. Един голям разузнавач може да извърши подвиг по-голям от този на цяла армия., а може да стане причина за сериозни загуби и поражения. Нима бихме могли да опишем с негативни краски легендарния разузнавач д-р Зорге!?.
Големите велики разузнавачи са героите на тихия фронт. Уважаваният от мен Germantiger си противоречи, като половин германец и аз оправдавам неговите възгледи. Ами и генерал Владимир Заимов е бил половин руснак и е нормално да служи на съветската армия , за да бъде ликвидиран т.н. кафява чума, т.е фашизма на хитлерова Германия. Разузнавателни групи, създадени от него е имало в цяла България и трези групи са били от чистокръвни българи. Днес настроенията срещу Русия се дължат на обърната ни политика и на пропагандата, целта на която е да промива мозъците, особено на по младите, които не познават времето на Втората световна война и на т.н.» тоталитаризъм и студена война». Срещу хитлерофашизма са воювали и други велики сили; САЩ,Англия, Франция. И те са ползвали услугите на свои разузнавачи.
«Победителите никой не ги съди». Хитлерофашизма беше победен с усилията на много и големи разузнавачи, рускуващи живота си в името на една кауза. Там няма лични комерсиални интереси!.
Ще се опитам да дам пример, колко важна е ролята на разузнавача. Знаете за д-р Зорге, който предупреждава Сталин за подготвяне на война срещу СССР, макар че Сталин твърде не му е вярвал, тъй като имал подписан мирен договор с Хитлерова Германия.
Ако беше приел предупрежденията на д-р Зорге, е можело да да се подготви по отрано и да даде по-голям отпор на Хитлер още на границата…..Не се знае как щеше да се развие войната и дали тя щеше да бъде съпроводена с такива колосални разрушения и жертви .
Каквото и да е настроението на някои хора днес към Русия, безспорната истина е, че Хитлер Вероломно напада СССР, като агресор, който не спазва никакакви споразумения.
Ако ние имахме добро разузнаване, щяхме да предотвратим терористичния акт в Бургас. (Това не е никак лесна работа). Този случай налага неотложната необходимост от разузнавачи готови да се жертват в името на спокойствието и сигурността на народ и отечество.
Ще се опитам дадам един пример пак свързан с Русия — с руско-турската освободителна война, 135 годишнината от началото на която отбелязваме тази година.Аз съм голям поклонник на епохата на Великотго българско възраждане, което може и днес да ни служи за пример..
След паметните боеве при Нова и Стара Загора и с. Джуранлии (днес Калитиново) през месец юли 1877г. Сюлейман паша не настъпва към стратегически важния Шипченски проход, а остава в Стара Загора. Според някои сведения ”се занимавал с избиване на старозагорци и унищожаване на града им”. Запитан по-късно от председателя на съда по време на съдебния процес, защо не е тръгнал веднага за Шипка, след като е завзел град Стара Загора с 45 хилядната си армия, той дава следния отговор; „Сега след войната, когато разполагаме с всички сведения за положението на двете противни страни, аз намирам, че е трябвало веднага да се настъпи и завземе Шипка”. Ако е имал добро разузнаване , това се признава от специалистите, и ако е бил веднага тръгнал за Шипка не се знае дали там битката щеше да завърши в полза на руските войски и техните помагачи, героичните български опълченци.
Подобна грешка има и в руското разузнаване. По вина на един руски генерал, руските войски на насочват в противоположната посока на изток към Tвърдишки и Хаинския проход, където се извършва трескава подготовка за укрепване на позициите. след няколкодневното престояване в Стара Загора Сюлейман паша съсредоточава главните си сили между селата Шипка и Шейново. Първите известия за раздвижването на турския лагер не успяват да променят становището на ген. Радецки. Той все още счита, че главният удар на турците ще бъде ориентиран по направление на Осман пазар (Търговище) и продължава да тълкува движението на противника като демонстративно заблуждаващо действие по време на война, както Русите заблуждават турците че ще форсират Дунава на север при Галац и Браила от частите на генерал Цимерман. Това са приоми каквото се използват по време на война.
За формирането на подобно, такова мнение в руския щаб допринасят тревожните известия на генерал-майор Борейша, който от района на Твърдица съобщава за приближаването на «големи турски сили». Отзован по-късно от действащата армия заради препращане на неверни даннина гара Кишинев ген. Борейша си слага край на живота.Към Елена и Златарица е насочен почти целият руски резерв от Търново.. Затова на Шипка настъпват критични моменти, докато оачкват помощ, докато се придвижат и притекат на помощ частите на ген. Радецки. Ген. Столетов тревожно съобщава на 20 август на ген.Радецки.
«Донасям безпогрешно, че срещу нас се движат грамадни турски сили, без преувеличение целият корпус на Сюлеиман паша се разгръща срещу нас. Ще се борим до край, но е крайно необходимо подкрепление».
Така че разузнавателната дейност е велика , много отговорна и съществена дейност. Добрите разузнавачи не се раждат всеки ден. Пропагандата е такава, че нашите герои ги наричаме разузнавачи, а на противника ги наричат шпиони!». Зависи от каква позиция се гледа на нещата. от какъв ъгъл!?
Заслугите на ген. Заимов са, че той има приноси за предотвратяването на война с България , когато съветските войски навлизат в нашата територия Има определени заслуги за победата над хитлерофашизма и това историята не може и няма да му отнеме. Той остава в аналите на великите и бележити българи.
Що се отнася до бащата, той е повлиял върху оформянето на мирогледа на сина си- Все пак той е бил революционер, патриот. Наистина поради ред причини във Врачански окръг , за разлика от четвърти революционен окръг въстание не избухва. Истина е, че Ботев достигнал с легендасрната си чета близо до Враца , когато води неравни сражения с редовната турска войска и башибозука не получава помощта, която му е била обещана и нарича Стоян Заимов «Онова псе Заимов», което го е излъгало. Същият този Заимов се е криел облечен в женски дрехи, твърди, че видял главата на Ботев набита на кол и т.н. Независимо от това заради своята революционна дейност бащата Стоян Заимов на два пъти е лежал в затвор и е бил част от ония будни българи възрожденци, борещи за свободата на своя народ и отечество..
Завършвайки, бих искал да убедя блогерите, че разузнавачите са велики хора, те работят тихо , не са известни, покрай тях не се шуми по медиите, тези хора са преди всичко големи родолюбци, интернационалисти. За тях се научава много късно. Много от тях не умират от естествена смърт. Те са готови да се жертват в името на една кауза, нещо което е извършил и ген. Владимир Заимов. Той е знаел какво го очаква, когато се е захванал с тази дейност и се жертва за нея, за своя народ и отечество, помагайки на съветското разузнаване и командване на съветската армията, и не случайно той е удостоен посмъртно към 70-те години на 20 век със званието «Герой на съветския съюз».
Така че независимо от политическите, идеологическите, етническите и националистически убеждения, ние потомците би трябвало да почитаме паметта на такива герои с дълбок поклон и да падаме на колене.
с поздрав, искрено уважение и най-добри пожелания към всички блогери взели отношение с коментари по постинга
www.bogomil.blog.bg
