Легендарният шведски сценарист и кинорежисьор Ингмар Бергман почина на 89 години в дома си на малкия остров Фарьо, летен курорт в Балтийско море, особено популярен сред политиците в Швеция.
Името му ще остане в историята на киното редом до най-големите гении на това изкуство — Федерико Фелини, Акира Куросава, Луис Бунюел, Микеланджело Антониони.
Кариерата на Бергман започва през 1942 г. в театъра, който остава негова голяма страст.
От 1943 г. работи в киното — първоначално като сценарист, а след това като режисьор. През 1945 г. решава, че най-добри изразни средства му предлага киното.
«Да правя филми за мен е инстинкт, необходимост, като да се храня, да пия или да обичам», казва той.
Киното за Бергман се превръща в религия
Неговата първа работа за седмото изкуство е сценарият за филма «Ярост» (1945). Той му донася международно признание. В следващия филм, по който работи — «Криза» (1946), вече е и режисьор.
Творческото му наследство е огромно. По сцените на Швеция и по света е поставил над 70 спектакли по произведения на класическата и съвременна драматургия, реализирал е редица постановки за радиото и телевизията.
След 1946-а е заснел като режисьор 46 филма, главно по собствени сценарии.
Получава международен успех още през 50-те години на миналия век («Усмивки от една лятна нощ», «Седмият печат», «Поляната с дивите ягоди»), но е признат за велик от съотечествениците си едва в края на живота си.
Спечелил е много фестивални отличия, включително Европейската филмова награда «Феликс» (1988) и «Палмата на палмите» на 50-ия юбилеен кинофестивал в Кан (1997).
Много от най-известните му филми ще останат в историята на киното като образци на съвършено владеене на психологизма и режисьорското майсторство.
Такива са «Седмият печат» (1956), получил специална награда на журито в Кан, «Лице» (1958), отличен на фестивала във Венеция през 1959-а, «Причастие» (1962), «Персона» (1965), «Шепоти и викове» (1971).
Трилогията «Като в огледало» (1961 г., «Оскар» за чуждоезичен филм), «Зимна светлина» (1962) и «Мълчанието» (1963) е смятана от мнозина за връх в кариерата му.
През 70-те години излизат филмите «Сцени от един семеен живот» (1972) и «Есенна соната» (1977).
Наричан женски режисьор,
той дава най-хубавите роли в кариерата на актриси като Брит Нилсон, Биби Андершон, Ингрид Тулин, Ула Якобсон, Лив Улман.
През 1982 г., след продължителен престой в Германия заради проблеми с шведските данъчни власти, Бергман снима «Фани и Александър» (1982), който получава четири награди «Оскар».
След този филм той обявява, че е приключил с киното.
След пауза от 20 години обаче отново застава зад камерата и снима «Сарабанда» за телевизията.
Бергман е роден на 14 юли 1918 г. в Упсала в семейството на лутерански пастор.
Получава строго възпитание, от което дълго се опитва да се освободи. Детството си описва като «мъчително и сложно». То оставя следи във всичките му творби, в които описва кризисни моменти в отношенията между хората.
През 1944 г. завършва факултета по литература и изкуства на Стокхолмския университет, след което започва да работи като театрален режисьор в Хелсингборг (1944), Гьотеборг (1946-1949) и Малмьо (1952-1958).
От началото на 60-те години става режисьор в Стокхолмския кралски театър «Драматен», а в периода 1963-1966 е негов директор.
Бергман е възприеман като един от
най-некомуникативните режисьори
в света на голямото кино. Доброволното отшелничество на Фарьо и редките му появявания в шведската столица са част от образа му на загадъчен, избухлив и непредсказуем гений.
На 80-годишна възраст той оправдава завръщането си в театъра и киното с думите: «Физически се уморих, но пък пустото любопитство не ме напуска.»
След смъртта на последната си съпруга през 1995 г. Бергман още повече се изолира от света. На остров Фарьо, който е декор на много от филмите му, за него се грижат личен лекар, гувернантка и шофьор.
Ингмар Бергман се е женил пет пъти и има девет деца.
За живота си е казвал, че е «непоносим ад», а за щастието — че е «добро здраве и лоша памет».
«Той рядко вижда и децата си», коментира една от любимите му актриси и бивша спътница Лив Улман. Плод на неколкогодишната им връзка е дъщеря им Лин, която получи в Кан преди няколко години заедно с Улман почетна «Златна палма» за цялостното творчество на именития си баща.
Наградите са важни за тези, които се интересуват от успеха,
каза още през 70-те години Бергман. Той почти винаги отказва в последния момент да участва в журита и дори да се появява при награждаване на филмите му.
Мразя самолети, купища хора, скъпи костюми и светска суета, обяснява той. Животът му продължава да тече с книги на прочути философи и със стари грамофонни плочи с класическа музика.
Дори когато млади кинематографисти от Стокхолм публично го обявиха за пълен монополист, който жестоко и цинично налага свои проекти и протежета, той отказа да коментира.
«Като млад панически се страхувах от смъртта — признава Бергман. — Криех се в тоалетната и се молех тя да подмине нашия дом. По-късно се стрясках от ужас, че умирам аз или жената, която обичам. Едва днес се отървах от този страх…»