Биографията на Чудомир (Димитър Христов Чорбаджийски) (25 март 1890, с. Турия, Казанлъшко – 26 декември 1967, София) е достатъчно известна и тук няма да Ви занимавам с нея. Въпреки, че никога не съм го срещал на живо, но той присъства в моя живот повече от половин век. Това присъствие е част от моя живот сред книгите и за него искам да Ви разкажа, преди да стане дума и за неговото непознато наследство – архивното.
Било е някъде около 1 май 1961 г., когато току-що бях навършил 12 години. Баща ми донесе в къщи едно томче с избрани произведения от писател със странното и донякъде смешно име Чудомир. Тогава имаше все още хубавата практика на ударниците в завода да се подарява за Празника на труда книга от български писател, и именно такъв беше сегашният случай. Не че не бях гледал сценки в читалищния салон, който беше и училищен, по негови разкази, но това беше първата Чудомирова книга в нашата библиотека. На село тогава трудно пристигаха книги. Ако се получеха те се продаваха в СЕЛКОП-а („кооперацията“), заедно с олиото, каймата, рибата, брашното, сиренето, салама, маслините, солта, захарта, кибрита, леблебиеното кафе, гащи, сутиени, потници, платове, железария, стъклария, чинии, паници, помади и т. н., а на вратата на тази махленска бакалия пишеше “Смесен магазин”, и той наистина беше смесен, защото всичко се беше здравата омесило — нещо като старовремските дрогерии. Намираше се от другата страна на улицата срещу ХОРЕМАГА (кръчмата), където беше любимото място на орешашките пияници, които се събираха на приказки след тежкия работен ден в заводите, които днес ги няма, а и сегашните пияници са обикновени аматьори. А тогава за някои от тях работния ден започваше пак там, за да ударят по едно от крак да оправят вечерния махмурлук, преди да отидат на работа. А орешашките пияници тогава бяха грамотни хора и освен че бистреха политиката, се отбиваха и в „кооперацията“ и носеха в къщи и по някоя книжка. От време на време, пътуващи книжари донасяха през учебната година книги, които разполагаха на маса в коридора на училището и така се получаваше една импровизирана книжарничка, която се задържаше два–три часа. Такива пътуващи книжари идваха и в тогавашните пионерски лагери, където ако имахме късмета можеше ние балканджийските деца да видим и морето. Покрай книгите на Майн Рид, Жул Верн, Роберт Луис Стивенсън, Александър Беляев, с малкото джобни парички, които имахме можеше да се купим и книжки от българските сладкодумници Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Ран Босилек, Асен Босев, а ако случайно книжарят беше донесъл и от малките спретнати книжлета от библиотека “Пчелица” можеше да се сдобием я с разказите на Вазов за Васил Левски или с революционните стихове от неговата епопея, или с разказите на Антон Старшимиров (“Упоритото шопче”), на Йордан Йовков (“Бой до смърт”) или Алеко Константиновото “Пази Боже сляпо да прогледа”. Тогава родните класици се издаваха в едни малки, скромни и много ефтини книжлета, но задължително красиво илюстрирани, които пазя и до днес – Вазовите “Чичовци” и “Немили – недраги”, Любен Каравеловите “Българи от старо време” и “Маминото детенце”, както и Васил Друмевата “Нещастна фамилия”. Като награда за мен беше, ако ме пуснеха родителите ми сам до “далечния” Троян (който отстоеше от Орешака на 6 км) да мина пеш през преките баири по пътечките, която всички наричаха Пречника, тъй като рейса идваше рядко, пък и струваше пари, които можеха да станат на книжки, а не на никому непотребен скъсан билет. А в Троян имаше нещо, което мога да сравня само с нашия Троянски манастир, където богомолци и други добри българи идваха да се поклонят пред църковните и революционните водачи, духът на които витаеше в този заграден с високи дувари двор. Това нещо в Троян бяха няколкото книжарници, които днес ги няма – голямата книжарница в центъра срещу каменния мост, горната или както й казвахме тогава ученическата, която беше на градския площад, срещу КООП и чуждестранната, срещу „Партията“, в която имаше красиви, хубаво отпечатани и с шарени картинки книжки, които можеше поне да разгледаме, докато не ни изгонеше строгата книжарка, която знаеше че не можем да ги четем, а само ще ги опипаме. Та този празник, който понякога си устройвахме ние, орешашките деца, макар и рядко, обогатяваше скромните ни библиотечки. Ако един от нас имаше, това значи, че и другите имат и ще си разменим и после край реката или като отидем да пасем кравите или любимите си козички (както се изразява един пишещ комшия), или когато ни пуснеха през лятото да ловим риба, или да се къпем в Черни Осъм, ако не цакахме картите, основните ни разговори бяха за новата придобита книжка и за това, което ни беше впечатлило. Богати бяха библиотеките на нашето читалище, открито някъде в последните години на Възраждането, както и библиотеките на горното и долното училище, в които съм бил ученик, но такива библиотечки имаше и в махленските училища в махала „Баба Стана“, в Патрешкото и в Хасъмското. Днес ги няма нито училищата, нито библиотечките, а да не говорим, че няма и деца. Във всяка селска фабричка (в „Метал“-а, в „ДИП“-а, в „Родно изкуство“, в ТКЗС-то) имаше и големи библиотеки (за моите тогавашни разбирания), а като си вземехме от там книги за четене се виждаше, че преди нас те са четени безброй пъти, но пазени и чисти, защото и друг трябваше да ги прочете. От богатите домашни библиотеки, пък можеше да прочетем събраните бисери от световната литература, побрани в красивите томове на Игнатовите издания или в различни издания на „Избрани романи“ или „Мозайки от знаменити романи“, но тогава ние все още гледахме от тези библиотеки да прочетем, ако сме спечелили доверието на тези богати за нас комшии, които притежаваха тези красиви, подвързани бисери. А доверието се спечелваше с това, че книгата трябва да се върне такава чиста и ненамачкана, както са ти я дали, и другото, немаловажно, бяха сроковете – тя се даваше надвечер и трябваше да бъде върната следващата вечер, защото и други чакат за нея. А тези скъпоценни книги бяха, издаваните по онова време преди Девети Виктор-Юговите “Клетници” (в която празните дефектни страници бяха запълнени с преписан на ръка текст от затворниците от Ловчански затвор, явно в онова време е имало и грамотни хора в затвора, а не “мутри”), Сервантесовия “Дон Кихот”, Раблевите “Гаргантюа и Пантагрюел”, Джек-Лондоновия “Морски вълк”, огромните томове на Виктор Фалк с “Аферата Драйфус” и “Мъртвите Сибирски полета”, грамадния и труден за държане, а какво остава за четене том на Евгений Сю “Скитникът евреин” и събраните във вързопи подлистници на “Парижките потайности”, каквито бяха и Данаил-Дефовите подлистници с “Робинзон Крузо”, ако не искахме да четем преведения преразказ на Корней Чуковски. Тук намерихме и прочетохме, книжки които вероятно не са били връх в преводаческото изкуство, но там имаше приключения, които Балканът и Осъмът, край които се намира сгушеното ни село не можеше да ни даде. Това бяха красиво илюстрираните “Островът на съкровищата”, “Павильонът сред дюните”, “Стрелците в Мексико”, “Юнгата Вилямс”, “Младите роби”, “Синът на червения пират”, “Капитан Немо”, “Тайнственият остров”, “Граф Монте Кристо” и изпълнените с живот, приключения и динамика книжки на Карл Май за Винету и Поразяващата ръка. От тези домашни библиотеки прочетох за пръв път събраните в един том “Приключения на Том Сойер и Хъкълбери Фин” и вълшебните приказки на “Хиляда и една нощ”, които май не бяха за деца, което по-късно установих след като прочетох и техните преразкази от Светослав Минков. Светът го откривахме чрез книгите, които като ни ги дадяха надвечер (самото даване на книгата не ставаше публично, а имаше известна конспирация, която разбрахме чак след години защо е била), трябваше наистина да се прочетат за едно денонощие, и тогава нощта ставаше ден, защото не върнеш ли книгата загубваш доверието на богаташа с книгите, а след обеда прочетеното се разказваше на реката пред тези, които нямаше да могат да прочетат тази книга, защото бяха вече загубили доверието на махленските библиотекари. За себе си определено мога да кажа, че това доверие запазих до край и когато след години срещнех тези “богаташи”, никога не минах от другата страна на пътя, от срам за неизпълнени условия, въпреки че помислите ми за притежаването на такава богата библиотека са ме съпровождали още откак съм започнал да чета. Днес я имам, но не успявам да прочета дори само това, което е в нея. А както се оказва животът е кратък и освен книгите има и други неща, които се случват и трябва да се случат. Но живот без книги за мен е непонятен!

Но аз се отклоних от замисленото от мен, но може би то се дължи на това, че годините на четене са едни от най-хубавите в живота на порастващия човек.
В тези богати селски библиотеки не бях виждал книги на Чудомир, а те вероятно са били там и моите съселяни сигурно са ги чели, но не имало кой да ми ги посочи. (Всичките ранни издания на Чудомир днес ги има в моята библиотека.) Та, и в големите троянски книжарници, не бяхме виждали книгите на Чудомир, а както става ясно от библиографиите те наистина са излизали и то в много издания и би трябвало да са стигнали до всяко кътче на малката ни България. А да не говорим, че той все още е бил жив и се е намирал от другата страна на Балкана, като разстоянието между нас по права линия сигурно е било няколко десетки километра, но кой ти е знаел тези подробности.
Но все пак първото ми запознаване с Чудомир повече беше от любопитство, поради чудното му име и поради хубавата графика, която красеше платняната корица на тези избрани съчинения. Книгата беше и богато илюстрирана с черно-бели рисунки на Чудомировите Нашенци. Когато почнах да го чета веднага бях спечелен от познатата атмосфера и герои, макар че най-напред ми заприлича на стила на Елин-Пелиновите разкази, които отскоро бях чел, след като познавах и приказките му. Всеки живял в подбалканските селца и градчета винаги може да открие приликата между Чудомировите герои и комшиите си. Образи като тези на Лъжлив Съби, на Нено Сенегалеца, Пеньо горския, пестеливият Хаджи Койо, хаджи Стойоолу, Кара Кольо, хаджи Дончо, клисарят Петко Петъкът, Сатчо Барабанчикът, поп Миладин, Тана Папучкина, Павел Иванич Качулката, махленски клюкарки и останалите Нашенци, като че ли ги бях срещал. В нашето малко троянско селце също имаше своите зевзеци, тарикати, хитреци, а махленските клюкарки обсъждаха и одумваха всичко живо на махленския припек — мезлича (думата произхожда от турската дума меджлис, т. е. парламент), който беше под прозорците на Пена Слънцето. Кой не помни от съселяните ми Вучко Бръснаря, бай Тотю Обущаря, Кольо Центъра, стария Жильо и малкото Жилче, Тончо Малкия, Кръстьо Фертата, дядо Ристьо Евреина, Барабчето, Пушкин и много, много други отишли си от този свят, неописани истински Чудомирови герои, но и до днес живи в анекдотите, които се разказват за тях.

През лятната ми ваканция от първо за второ отделение, в края на юли и началото на август 1957 г. Чудомир посетил Троян и Троянско, като бил и в Орешак, по времето около големия Орешашки панаир, който се провежда от столетия на “Богородица” и отбелязал в дневника си на 3 август: “Миналата седмица посетих набързо Габрово, Търново, Севлиево, Троян и Троянския манастир… Троян ми хареса. Той не бил нависоко, само 400 м., а какъв въздух, каква прекрасна околност, която ми напомня на родното ми село. Троянският манастир, изписан за 3 години от Захари Зограф, е също с богата околност и Черни Осъм ме приспа веднага. Случайно бях на гости на владиците врачански (Паисий), русенски (Михаил) и търновския – Иларион. Играхме табла и натупах двамата. Търновският не играе. Той позира и често в речта си употребява французки изрази. Смята се за красавец. Паисий казва: “Като бях млад, вървях се бързо като млад човек, а старите владици ме мъмрят: “По-бавно – казват, — по-тежко, като владика трябва да пристъпяш, а не като калугерче.” Най-натурален е калоферецът Михаил. Гостиха ме постно с обикновена скромна вечеря. Каниха ме на своя знаменит курорт “Зелиниковец”, но аз бързах и сега съжалявам, че не можах да погледам летуващи владици. Пътят от Троян през Балкана за Карлово ми много хареса, особено хубавата почивка на “Беклемето”.
Едва ли човек трябва да е Чудомир, за да открие приликата в крайбалканските селца от двете страни на Балкана, макар че и отликите не са малко – от северната му страна Балканът е горист, а от южната – плешив и заслан главно с поляни и храсталаци. Но през есента на по-миналата година, когато минах през Павел баня и Казънлък, на път за Орешака през Шипка имах чувството, че винаги съм бил тук. Толкова познато и близко ми се струваше всичко, включително и красивия Балкан, а селцата са същите като нашите в Троянско, а малката рекичка криволичи като Осъма сред водните ели и върби.
Скоро един Подуенски автомонтьор ми заговори за Чудомировия “Консул на Голо бърдо” и той, който разговаряше като равен с образовани и необразовани ми спомена, че като бил в Турия, родното село на Чудомир не посмял да влезе в селската кръчма, защото, явно под влияние на героите на сладкодумеца и присмехулника, ако заговорел, те не можели да не го подиграят и да го направят за смях. А, аз си мислех, че сигурно Чудомир днес го знаят само литераторите и тези, на които им е любим писател?

Макар, че в училище Чудомир, не “беше въпрос” в литературата (перефразирайки Радой Ралин по друг повод), но още като ученик можах да прочета много от неговите разкази и да се наслаждавам на впечатляващите казанлъчени и турийци от неговите рисунки от цикъла “Нашенци”. Когато вече бях студент скъп подарък за мен от покойната ми съпруга бяха трите тома съчинения (1971 г.), с които никога не се разделям. Дори и да не ги чета винаги, но те постоянно са близо до мен. Тази любов от детските ми години се оказа една от най-трайните. След години моя колежка, днес покойница, която е познавала Чудомир в Казанлък ми подари една прекрасна папка, в която имаше няколко репродукции на прекрасните Чудомирови акварели с “Нашенци” (1985 г.) и може би, според мен най-хубавото досега издание за Чудомир – книгата на Серафим Северняк (1983 г.), които така и не се видяха по книжарниците.
Сега искам да Ви разкажа за един проблем, свързан с Чудомир, който може не само да обогати неговата биография, но и да хвърли много светлина върху неговото творчество.
Архивното наследство на Чудомир явно, че не е малко, но това което е станало известно досега е хем толкова малко, а и частично, че днес, близо 50 години след неговата смърт все още не разполагаме с издание на неговите писма, с изключение на няколко публикации. Няма информация и какво се съхранява в архива му, запазен в неговата къща–музей в Казанлък, макар че надеждата ми след като излязоха от печат някои негови неща, сред които стотина негови писма, си помислих, че от музея ще се амбицират и четящият свят ще види редица истини, около любимия писател-сатирик, карикатурист и вестникар. Но уви там мълчанието продължава и няма кой да ги размърда в музея. Определено трябва да се каже, че Чудомир и неговото творчество не е собственост на няколко музейни работници, а принадлежи на любимите си земляци и на хилядите си почитатели. Поради тази причина публикуваното досега не дава представа за Чудомир като майстор и на този вид слово. Още в началото на това мое кратко встъпление към някои от неговите бисери, искам да подчертая, че от това, което мина пред очите и през ръцете ми, Чудомир и тук се оказва майстор, както във всяко дело, с което се е заемал. При него писането на писма също е изкуство и неговата кореспонденция можем да наредим редом с най-добрите примери от световната литература. В кореспонденцията си Чудомир е лаконичен, точен и в повечето случаи занимателен разказвач, какъвто е във фейлетоните си, в стихчетата си и в акварелите, и карикатурите си. Както човек, без да иска изпада под влиянието на неговия разказ във фейлетоните му, така също увлечен остава и четейки писмата му. Макар че имаше един принцип по отношение на кореспонденцията, че тя трябва да бъде четена само от този за когото е предназначена, но българската и световната практика отдавна е нарушила тези правила. Още повече, че ако искаме да познаваме един творец е добре да познаваме и кореспонденцията му, тъй като там той в повечето случаи е най-искрен, там той е самия себе си, там няма литературна измислица и доразкрасяване на действителността.
За пръв път се сблъсках с оригиналните ръкописи на Чудомир, когато приех за Централния държавен исторически архив (ЦДИА, а сега ЦДА) от дома на казанлъченина Иван Топузов неговия архив. Сред ценната документация се мъдреха и писмата на Чудомир до Иван Топузов и паметното слово на разказвача за бащата на Иван Топузов, музейния и читалищния колега, па и казанлъшки вестникар и близък приятел на Чудомир бай Петър Топузов. Писмата на Чудомир до бащата, Петър Топузов не се съхраняваха сред тази документация. После, както се установи бай Петър ги беше публикувал във в. “Казанлъшка искра”, като “Писма от Париж”. Това в действителност е една от първите публикации на Чудомирови писма.(1) Засега не е известно къде се пазят оригиналите на тези писма. Вероятно може да са предадени в Чудомировия музей в Казанлък, но един Господ знае; там тайната е строго пазена! Какво беше учудването ми когато сред документите на Ив. Топузов се откри и един препълнен плик с карикатури на Чудомир от вестник “Зора” от 30-те години, където се ражда и узрява истинския Чудомир, такъв какъвто го познаваме. По този повод неговият колега от в. “Зора” Христо Огнянов ще напише: “Зора” без Чудомир и по-нататък щеше да изпълнява културната мисия, но Чудомир без “Зора” и лично без Данаил Крапчев – това е немислимо. Всички книги на Чудомир са създадени в сътрудничество с в. “Зора”, при най-голяма щедрост, дружелюбност и уважение към Чудомир. При явната дружелюбност и на писателя към директора на вестника. Славата на Чудомир е неразривно свързана с в. “Зора” и Данаил Крапчев; в атмосферата на комунистическия тоталитаризъм, в продължение на 23 години Чудомир не е написал нито един разказ! Защо? Крапчев се отнася към Чудомир като към стар приятел, обръща се към него с “Чудо, какво правиш”, пишат си на ти, не му се поставят никакви условия, освен – ако не може да дава често фейлетони – “пращай колкото можеш и както можеш и желаеш”. А властниците подир “двойното освобождение” го захвърлят в забвение, премълчават името му, огорчават го с нелепите си преценки за неговото творчество. На страниците на “Зора” Чудомир създава над 500 незабравими образа, които и до ден–днешен шестват като безсмъртни свидетели на “вълшебните години” е “златния период” в творчеството му.”(2)
Писмата на Чудомир до Иван Топузов ги публикува и колежката ми Недялка Ножарова,(3) за която те освен че имаха висока научна стойност, съществуваше и емоционалната връзка от познанството с бележития разказвач и приятел на семейството й. Сигурно и тя е носела в себе си магията от познанството с Чудомир, както младото журналистче Христо Огнянов, когато вижда Чудомир в редакцията на “Зора”: “Една привечер сред колегите се разчу, че Чудомир е в директорската стая. Изкушението бе голямо – всеки намираше някакъв повод да се упъти към нея, някои влизаха по работа или за измислена справка, само и само да видят Чудомир. И аз не устоях. Влизам малко забързан, казвам “Добър вечер” и веднага питам Николчев, защо е поръчал да ида при него, за някаква телефонограма ли е? Сети се той за какво отивам при него (никой не можеше да го надхитри), прояви доброта и ми каза тихичко: — Ей го там! — На един стол бе седнал Чудомир, стори ми се много едър и величав, като цар между царе, които го гледат от всички маси, радват му се и от време на време избухват в общ заразителен смях. Посуетих се малко, уж бях намерил необходимото клише, и тихомълком се измъкнах от стаята. Чудомир в редакцията на “Зора”! Незабравима гледка!”(4)
Работата ми в ЦДИА ме събра в една стая с колежката Недялка Ножарова, която не само е от семейство близко с Чудомир в Казанлък, но и в едно от писмата си Чудомир ходатайства за нея пред Орлин Василев (на 3 май 1956 г.) и което писмо е вече известно.(5) Гвоздеят в програмата на всяко наше служебно тържество беше писмото в стихове до родителите на Нели в Казанлък – Мария и Костадин Дечкови от Златните пясъци (1960 г.). Тя го четеше от оригинала, но никога не ни даде да си направим препис. То така и остана скъпа реликва в нейното семейство, добре че поне го публикува в краткото си споменче за Чудомир, та така поне имаме великолепния стих на бележития казанлъшки присмехулник.(6) По-долу ще имате възможност да го прочетете и да се убедите в думите ми.
В публикацията, която колежката ми Нели, подготви и отпечати, бяха включени и други писма и документи на Чудомир, съхранявани в ЦДИА. Това са писма до поета Любомир Бобевски, до Никола Балабанов, до художника Ари Калъчев, до Ячо Хлебаров, до журналиста Асен Лещов, до проф. Васил Захариев, до литературния критик Борислав Георгиев, до писателите Димитър Ангелов и Михаил Кремен и до дипломата Дечко Караджов. Стана известна и кореспонденцията на Чудомир с учреждения за уволняването и назначаването на Чудомир като учител по рисуване в Казанлък.(7) Тук е отпечатан и пълният текст на спомена на Чудомир за Петър Топузов.(8)
Втори път се сблъсках с оригинална кореспонденция на Чудомир при приемането на документите на дипломата Дечко Караджов, произхождащ също от известен казанлъшки род. Човек като чете писмото на Д. Караджов до Чудомир, не може да не усети трепета, който е преживял Чудомировия земляк слушайки разказа “Под шарената черга” от неиздадения приживе цикъл разкази “Майка”,(9) за който явно Хр. Огнянов не е знаел.
Но най-голямата находка за мен, както и за ЦДА беше през пролетта на 1997 г. когато приех дарението на дъщерята на големия български художник Константин Щъркелов Богдана Щъркелова, което беше изпълнено от нейния съпруг Георги Антов, тъй като тя наскоро беше починала. В архива на художника и един от най-добрите приятели на Чудомир се съхранява богата кореспонденция между двамата творци още от студентските им години в Рисувалното училище в София. Тази кореспонденция, макар и не напълно запазена, както личи от дневника на Чудомир, е водена в продължение на повече от половин век. Съкровените чувства и мисли, които се съдържат в тази кореспонденция могат да бъдат изречени само между духовно свързани люде. В този богат и ценен архив са запазени и снимки на двамата от различни години (от 1911 до 1956 г.), включително и от първата изложба на Щъркелов в бюфета на Художествената академия (1911 г.), както и снимки на двамата с проф. Янко Павлов, акад. Александър Божинов, Иван Карагьозов, Пилигрим (Йордан Сливополски), Борис Стефков и др. Една от последните работи на Щъркелов, запазена в неговия личен архив е недовършен голям маслен портрет на Чудомир, която художникът е работил до края на живота си. Кореспонденцията между двамата публикувахме с Ива Бурилкова в сп. “Език и литература”,(10) а писмата на Щъркелов до Чудомир в книгата К. Щъркелев “Животоописание”.(11)

В Централния държавен архив, в Научния архив на БАН и в Литературния музей се съхраняват също редица документи и писма на Чудомир, голяма част от които досега са били неизползвани и непубликувани. Това са писма до поета Никола Фурнаджиев, до литературните критици Стефан Попвасилев и Малчо Николов, до художника Спас Загоров, до Генчо Копеланов и др.
Най-значителната публикация на Чудомирови писма е тази, която е поместена в том 3 от неговите съчинения. Тук са включени писма до Буко Давидов, Орлин Василев, Светослав Минков, Петър Пондев, Борис Делчев, Константин Колев, Вела и Ангел Каралийчеви, Селсъветите в с. Павел Баня и Турия и до Музея в Казанлък.(12)
От архива на Чудомир, съхраняван в неговата къща–музей в Казанлък са двете писма на историка проф. Петър Бицили до Чудомир, публикувани от Христо Манолакев заедно с негова статия за отношенията между двамата, както и статията на проф. П. Бицили “Творчеството на Чудомир и българският хумор”, публикувани в сп. “Летописи”.(13)
Неуморимият Стефан Памуков публикува три открити от него писма на Чудомир до писателя Петко Росен и до редакцията на сп. “България днес”.(14)
Две съхранявани писма на Елин Пелин до Чудомир от 1949 г. в Музей “Искра” – Казанлък са публикувани в Литературен архив “Елин Пелин”.(15)
В Къщата–музей “Чудомир” в Казанлък се пази и ценната му кореспонденция с големия български социолог, троянчанина Иван Хаджийски, която беше публикувана от дъщерята на Хаджийски в отделен том с неизвестни и малко известни произведения на прочутия й баща.(16) Писмата от кореспонденцията между двамата, духовно свързани приятели, разделени само от Балкана отново ще имате възможност да прочетете по-долу.
От всичко досега публикувано с най-голяма научна стойност са литературните анкети на племенницата на Чудомир, поетесата Лилия Димитрова. В тях тя за първи път прави известни редица важни писма на Чудомир с най-близките му хора от неговия род и от съселяни и казанлъчени. За съжаление някои от писмата не се публикуват цялостно поради неизвестни съображения на авторката. Но макар и така, те дават ценна информация за Чудомир за един период от 60 години. Особено важни за биографията на Чудомир са спомените на неговия брат Георги Чорбаджийски, бащата на Лилия, и откъсите от бележките и дневниците на авторката и на Чудомирови съвременници. Тук са поместени и разговорите и анкетите на Л. Димитрова, както с Чудомир, така и с прототиповете на неговите литературни герои.(17)
Писма и откъси от писма са включени в събраните и публикуваните спомени от изследователката на Чудомировото творчество Галина Минчева. След уводните бележки на съставителката са поместени спомените на редица от Чудомировите “Нашенци” – Данаил Аврамов, Александър Андонов, Борис Атанасов, Славка Атанасова, Стефана Балабанова, Денчо Баров, Мария Гайдарджиева, Паун Генов, Владимир Голев, Тодорка Гудева, Иван Донев, Стефка Дончева, Светлозар Караджов, Йовко Киров, Никола Кисьов, Михаил Михайлов, Иванка Мартинова, Нели Ножарова, Емил Пенчев, Пенчо Подскочиев, Стойко Стойков, Христо Форев, Иван Хаджийски и Емил Цанов.(18)
През 1994 г. излезе от печат и дневникът на Чудомир, писан в продължение на двадесет години от 1947 до 1967 г., в който той е включил и някои кратки свои писма, включително и в стихотворна форма.(19)
Като издание на Окръжната библиотека “Захарий Княжески” в Стара Загора и Читалищната библиотека “Искра” в Казанлък беше отпечатана препоръчителна био-библиография за Чудомир по случай 110 години от рождението му. В нея бяха отпечатани приветственото писмо от Тодор Живков до Чудомир по случай неговата 75 годишнина, кратка Чудомирова автобиография и посветеното на Чудомир стихотворение от неговия ученик Владимир Голев.(20)
Чудомир е известен и като шеговит стихоплетец и автор на редица пародии по стихотворения на известни български поети, печатани главно сп. “Барабан”.(21) Известно е че една такава пародия му създава неприятности с приятеля му Димчо Дебелянов, който също е и известен шегобиец, но сам не понасящ да се шегуват, макар и добронамерено с неговото творчество.
Макар, че нямат нищо общо с архивното наследство на Чудомир, но понеже са важни издания с негово творчество искам да спомена за издадената папка, с 11 репродукции на прекрасните Чудомирови акварели с неговите “Нашенци”, подбрани от Теню Пиндарев и Методи Ташев(22) и може би, според мен най-хубавото досега издание за Чудомир – книгата на Серафим Северняк(23), които така и не се видяха по книжарниците, защото бяха разграбени за изключително кратко време.
В книгата „Писма от Голо бърдо“, която отпечатах през 2005 г., представляваща по-цялостно издание на документалното наследство на Чудомир бяха включени публикуваните досега Чудомирови писма, стихчета и закачки, както и тези, които са му изпращани, посочени в по-горните редове, общо 203 на брой. Голяма част от поместените писма, документи и карикатури се печатаха за пръв път в книга. Отново искам да повторя, че с нея смятах, че ще се подтикнат и сътрудниците от Къщата–музей “Чудомир в Казанлък да публикуват останалата част от неговата кореспонденция и останалите му неотпечатани ръкописи, включително и голямото му изследване за Казанлъшките родове(24), което би било естествено продължение на сборниците „Казанлък в миналото“.
Тук включих и запазените от Иван Топузов Чудомирови карикатури, печатани през 30-те години на миналия век във в. “Зора”, тъй като по мое мнение те дообогатяваха представата ни за Чудомир. В тях той пак си е останал познатият ни Чудомир от фейлетоните му. Всяка карикатура е един рисуван анекдот, един остроумен виц, направен така, както само Чудомир умее. (с. 197-254.)
След като беше публикувана моята книга, междувременно през 2010 г. излезе от печат том първи от събраните съчинения на Чудомир, в който са включени негови стихотворения, разкази и фейлетони, придружени с негови рисунки и портрети.(25) През същата година Василена Билярска също отпечата някои новооткрити документи на Чудомир, както и публикувани в редки издания негови писма, които обогатиха публикуваното документално наследство на големия български сатирик.(26)
Същевременно аз успях да вляза във връзка с племенницата на Чудомир, прекрасния човек и творец — Лилия Димитрова, която ми изпрати някои от своите книги, от които с радост открих, че е наследила блестящото и отстроумо перо на бележития си чичо, нищо че той често се шегува с нейното стихоплетство.
Наскоро излезе и една книга от турски автор (Хюсеин Мевсин) за едно пътуване на Чудомир с група български интелектуалци и учени в Турция („Пътуването на Чудомир в Турция“), която единственото което показа, беше литературната неосведоменост на своя автор, за това. Или както казва Шекспир „много шум за нищо“, а ние тук на Балканите казваме „Язък за барута“! Но в случая не само авторът е виновен, че не знае, а редакторите на издателството къде са били; къде са били и тези от музея на Чудомир, както и нашите видни Чудомироведи?
В приложенията Ви предлагам да прочетете кратката автобиография на Чудомир, две интервюта с него от Петко Тихолов и Христо Бръзицов, веселото му стихотворение „Златни пясъци“, за което споменах по-горе, както писмата с големия български социолог и народовед троянеца Иван Хаджийски. Прилагам и тъжното сбогуване на Чудомир с актрисата Мара Пенкова, един от най-вдъхновените негови рецитатори.
Цочо В. Билярски
БЕЛЕЖКИ:
(1) До бай Петра Топузов. І–ІV, в. “Казанлъшка Искра”, Казанлък, VІІ, бр. 138, 15 април 1930 г.; бр. 139, 30 април 1930 г., бр. 140, 15 май 1930 г.; бр. 143, 30 юни 1930 г. Вж. и Чудомир, Съчинения в три тома. Т. 3. Спомени, пътеписи, статии и бележки, С., 1971, с. 108–112.
(2) Хр. Огнянов, Срещи през годините. Спомени и разговори, С., 2002, с. 66.
(3) ЦДА, ф. 1820 к, оп. 1. и Н. Ножарова, Из архивното наследство на Чудомир, съхранено в Централния държавен исторически архив, Известия на държавните архиви (ИДА), кн. 62, 1991, с. 43-66.
(4) Хр. Огнянов, Срещи през годините, с. 66-67.
(5) Вж. и Чудомир, Съчинения в три тома. Т. 3, с. 585–586.
(6) Г. Минчева, “Нашенци” за Чудомир. Спомени. Пловдив, 1996, с. 96–97.
(7) Н. Ножарова, Из архивното наследство на Чудомир, с. 43-66.
(8) Пак там, с. 61-63.
(9) ЦДА, ф. 1503 к, оп. 1, а. е. 84, л. 1–3.
(10) И. Бурилкова, Ц. Билярски, Кореспонденцията между Чудомир и Константин Щъркелов, сп. “Език и литература”, кн. 3–4, 1997, с. 132-158.
(11) К. Щъркелов, Животоописание. Дневници, спомени, отзиви, есета, стихове, писма. Съставители И. Бурилкова, Ц. Билярски, С., 1999, с. 205–206.
(12) Чудомир, Съчинения в три тома. Т. 3, с. 579 – 615. Предишни публикации на някои от тези писма до К. Колев, П. Пондев и Св. Минков вж. в К. Колев, Като жив…, в. “Септември”, Стара Загора, № 154, 26 декември 1968 г.; Две писма на Чудомир, в. “Септември”, Стара Загора, № 12, 19 февруари 1971 г.
(13) Хр. Манолакев, Из историята на руската емиграция в България (Проф. Петър М. Бицили и Чудомир), сп. “Летописи”, Отделен отпечатък, с. 45–62. Статията на проф. Бицили вж. и в П. Бицили, Малки творби, С., 2003, с. 403–411. за първи път тази статия е публикувана в Пражкото списание “Slavische Rundschau”, г. Х, 1938, бр. 3, с. 167–176.
(14) Сто неизвестни писма, представени от Стефан Памуков. Пловдив, 1981, с. 231–236.
(15) Литературен архив. Т. ІV. Елин Пелин. С., 1972, с. 81–83.
(16) Ив. Хаджийски. Неизвестно от него, неизвестно за него. С., 1989, с. 348–359. Вж. и Ив. Хаджийски, Из едно писмо, “Искра”, Казанлък, № 450, 1 февруари 1948 г.
(17) Л. Димитрова, Чудомир. Литературни анкети, С., 1980, 151 с. Вж. и Л. Димитрова, За едно писмо на Чудомир, в. “Септември”, Стара Загора, № 33, 22 март 1975 г. (Става дума за Чудомировото писмо до племенницата му от 12 април 1964 г.)
(18) Г. Минчева, “Нашенци” за Чудомир. Спомени. Пловдив, 1996, 143 с. Макар, че няма нищо общо с това издание, тук искам да отбележа и спомена на Жана Гълъбова за Чудомир във в. “Литературен фронт”, бр. 12, 20–26 март 1996 г., с. 6.
(19) Чудомир, Дневник 1947 – 1967. Казанлък, 1994, 296 с.
(20) Димитър Чорбаджийски – Чудомир (1890–1967). Препоръчителна био–библиография, Стара Загора, 1980, с. 3, 8, 51.
(21) 100 български пародии от първата четвърт на ХХ век. Съставител С. Янев. С., 1988, с. 56–57, 89–90, 128–129, 204.
(22) Чудомир, Нашенци. Десет акварелни рисунки. С., 1985 г.
(23) С. Северняк, Чудомир. С., 1983, 119 с.
(24) Вж. М. Ташев, Чудомир за казанлъшките родове, в. “Отечествен фронт”, бр. 11943, 16 август 1984 г. и П. Пенчев, Казанлъшкият край през Възраждането, С., 2005, 335 с.
(25) Чудомир, Събрани съчинения в шест тома. Т. I. Стихотворения. Разкази. Фейлетони. Подбор и редакция П. Терзиев. Ред. колегия проф. д-р Н. Георгиев, проф. д-р З. Чолаков, проф. д-р О. Сапарев, проф. д-р Я. Милчаков, ст.н.с. д-р М. Георгиева, доц. д-р М. Добрев, А. Кожухаров, Т. Гечева. Пловдив, 2010, 447 с.
(26) В. Билярска, Документи за живота и творчеството на Чудомир, ИДА, 2010, кн. 99, с. 58-72.
ПРИЛОЖЕНИЯ:
№ 1
МАЛКО БИОГРАФИЯ
Роден съм в едно малко селце в Долината на розите, но по-малко съм изпитвал аромата на тия рози, а повече тръните им. Понеже селото ми се пада в центъра на държавата, би трябвало да се развива и стане столица, а то всяка година все по-малко и по-малко става. Като завърших основното си образование, баща ми искаше да се уча за офицер или свещеник, защото по онова време те бяха най-почетните и най-доходни професии. Във Военното училище приемаха само синове на богатите и въпреки, че в село имахме голям двор, не ме признаха за дворянин и отказаха да ме приемат. За свещеник също не ме харесаха, въпреки че ядях блажно през пости и вече нарушавах някои от десетте божи заповеди. Тогава той реши да ме направи бакалин, но като се увери, че съм раздавал стоки повече на вересия и везните се наклонявали все в полза на клиента, отчаял се съвсем. Тогава реших да постъпя в Рисувалното училище:
— Ти си луд, бе сине, думаше ми той, това занаят ли е? Не виждаш ли колко социалисти се навъдиха у нас? Кой ще ти строи вече църкви и кой ще ти поръчва икони да изписваш. Ти от глад ще умреш бре!
Не го послушах, завърших училището, след това Художествената академия и той почина млад, с впечатление, че от мене човек няма да стане.
Завърших аз, назначиха ме за учител в гимназията на близкия град, построих си малка къщърка, един ден майка ми дойде на гости и като разгледа всичко рече:
— Майка, като умра и отида на онзи свят, ще намеря татка ти и ще му кажа, че вече си станал човек.
Наскоро почина и тя, но не ми се е обадила още дали са се срещнали някъде из Космоса. Учителствувах малко време, след това станах директор на местния музей, влязох в управата на читалището, редактирах вестник, рисувах декори, дегизирах артистите самодейци, завеждах литкръжок, бях експерт в съда по фалшиви документи и станах не само общественик, а въобщественик.
Сега на стари години съм пенсионер, но еднакво ме интересува история, археология, белетристика и живопис, а една наша народна пословица казва: “Който гони два заека, не улавя нито един.” Аз обаче гоня не два, а четири, затова не можах да уловя нито един досега, но живея с надеждата, че през следващите седемдесет и пет години, ако не заек, то поне заешка опашка ще хвана.
Чудомир.
Публ. във в. “Стършел”, бр. 737, 25 март 1960 г. и в Димитър Чорбаджийски – Чудомир (1890–1967). Препоръчителна био–библиография, Стара Загора, 1980, с. 8.
№ 2
Разговор на Петко Тихолов с Чудомир
15 юли 1942 г.
КАКВО НИ КАЗА ЧУДОМИР
От десетина години в живота на българската литература се появи един нов сеяч – хуморист
Чудомир.
Той не чиракува в литературата, а отведнъж изскочи като майстор. И се наложи като един от първите познавачи и разказвачи на нашия народен бит.
Но, макар и да е издал вече толкова книги, за широката публика, Чудомир, като личност, остава все още непознат. Какво е истинското му име? Как изглежда той? Как твори своите прекрасни разкази?… За да отговори на тия и други въпроси, редакцията ни използва случая да интервюира самия писател.
Но, преди да дадем думата на Чудомир, нека ви го представим със следната
Биографична бележка:
Чудомир Чорбаджийски е роден през 1890 год. в с. Турия, Казанлъшко. Завършил е Художествената академия в София и след това е учителствувал в Педагогическото училище в Казанлък. От дълги години е член на настоятелството на Читалище “Искра” и е уредник на музея – създал е най-хубавата картинна галерия в провинцията. Редактор е на читалищния в[естни]к “Казанлъшка искра”, рисува декори, скита из околията да събира исторически и фолклорни материали и др. От два месеца е на служба в София – инспектор при Министерството на просветата.
На много от нашите въпроси
Чудомир, от скромност, не отговори.
Верен на своя маниер на писане, и тук, писателят е цял целеничък Чудомир, какъвто го знаем от неговите книги.
— От въпросите ви, г-н редакторе, личи ясно, че вие, просто на просто, искате да ме обвините в писателство. Вярно е, че има доста, но трябва, чини ми се, да се потърсят отекчающи вината ми обстоятелства, и причините за това.
— Кой друг може да бъде виновен, освен вие самият.
— Не е вярно. Най-напред трябваше да хванете един бивш министър на просветата, загдето ме уволни и останах без работа. Ама той излезе хитър и умря, Бог да го прости. След това, дръжте Данаил Крапчев, книгоиздателя Хаджиев и пр.
Дип добре си живеех аз в провинцията, мирно и тихо. Денем на работа, вечер си купех вестника, прибирах се рано – рано в къщи, вечеряхме и лягахме. И кокошки си бях развъдил и магданоз си посях, и яйца на очи се бях научил да готвя. Изведнъж:
Пиши, та пиши!
Какво да правя? Помолих жената да ме осинови и поеме издръжката ми изцяло, като съм останал без работа, а тя:
— Стар си, кай, вече и помниш майка си.
Потърсих помощ от инспекцията на труда, не ми дадоха.
— Тебе, викат, презимето ти е Чорбаджийски, какви пари искаш?
— Абе, хора, думам, тъй се е наричал прапрадядо ми и от него насам във фамилията ни е настъпило прогресивно осиромашаване, на което аз съм завършекът.
— Йок! Не може!
И аз, насам – натам, и почнах да пиша. Пишех и не се подписвах, или пишех и слагах отдолу разни имена.
— И това не може, казват от редакцията. Едно име ще си избереш и то ще бъде постоянно.
— Ами половина име не може ли, питам.
— По-добре цяло, ама като си толкова инат.
Тогава се появи “Чуд.”
— Ами Дели – Димо?
— Като ме научиха кой съм, рекох да се скрия зад един нашенец, но и то не хвана ръб. Тръгнах по наклонената плоскост, загазих здравата, значи, и просто се пропи…сах.
Не щеш ли, след време ме среща чичо “Хемус”.
— Да ти издадем едно томче, кай, а? Какво ще кажеш?
— Ха, наредихме я, си рекох. Сега пък томче.
— Ще ти платя, кай, толкова и толкова. Щом излезе книгата, едната третинка ще получиш, след два месеца другата и още след два – третата.
И ти да си на мое място, в тия тежки времена, ще си увеличиш прегрешенията и ще се съгласиш.
Живи ли са героите ви,
или сте ги измислили?
— Живички са, г-н редакторе, живи са до един. Ако имам някаква вина, тя е, че са много по-интересни и духовити, отколкото съм ги дал. Някои даже са със собствените си имена и много тръни се вършаха по главата ми по този случай. Само оная, клюкарката от “Не съм от тях”, е общо взета.
Когато написах първия фейлетон за нея, среща ме бившия директор на гимназията в града ни, хили се насреща ми и дума:
— Хубаво си я наредил. Отлично! Бравос!
— Коя бе?
— Нашата съседка, коя? Какво се правиш на занесен? Същинската, права и здрава – Тота Цанковчина.
— ??…
След малко ме среща една дама, също ухилена.
— Ееее, дума, ее!… ама как сте я нагласили! Нека! Пада й се като си не знае езика.
— Ама коя, бе госпожа?
— Ии… Стига сте се престрували. Коя? Свекървата,разбира се.
— Коя е вашата свекърва?
— Уж де! Уж не знаете. Целият град познава на Тотя Папукът жена му, Васила, а вие… Ама нека, нека, нека! Тъй трябва! Да се научи, чемата с чума.
На другия ден ден отивам да се бръсна. Сядам на стола, увива ме Коста с пешкирите, започна да ме сапунисва и ми шепне:
— Снощи, след вечеря, седнах на миндеря и чета твоята “Не съм от тях”. Още в началото жената ме пресече и цъкна:
— Ее, е, е, — леля Гена. Цяла леля Гена. Е, Боже, кога ли я е подслушвал, тоя пусти Чудомир?
Та само тя е измислена, значи, и, както знаеш, е безименна. Можеш да й сложиш, без да сбъркаш, каквото си щеш българско женско име.
Другите, питай който щеш нашенец, са си чисти и натурални нашенци. Какво съм виновен затова? Толкоз.
Петко Тихолов
Публ. във в. ”Щука”, № 31, 15 юли 1942 г.
№ 3
Разговор на Христо Бръзицов с Чудомир
[Казанлък, 1960 г.]
ЧУДАТ РАЗГОВОР С ЧУДОМИР
Чудомир Чорбаджийски е познат на административните власти, а само Чудомир – на цял свят! И добре че не го знаят и като Чорбаджийски, защото какъв ми ти чорбаджия беше той? Пази Боже! Самото му презиме имаше хумор и сарказъм – и ето го хумориста и сатирика Чудомир!
— В сладкарница седим и сладки гледки наблюдаваме … — казваше ми, когато “пребивавахме” в оная голяма сладкарница срещу Народното събрание. – Гледай какви сладки момиченца …
— А ти ми се оплакваше, че си бил имал перде на очите …
— То добре, че дядо Боже си знае работата, та на стари години ни спуска перде на очите, за да мирясаме …
— Абе, Чудо, с тебе човек две сериозни думи не може да размени – все на майтап го обръщаш. Кажи защо не се заселиш в София, та да се нагледаш – макар и през перде – на хубосии?
— Не мърдам от Казанлък. Като ми гостуваш, ще видиш: слънцето изгрява на прозореца ми и залязва пак на него. Градинка, аромати на цветя, благина и за носа, и за очите, тишина, и близко до селото ми Турия – където си е моят народ!
— Поне да бе избрал село с по-свясно име! Да би било Туршия, разбирам …
— Тогава ще ти се припие ракийца! Слушай, във вашите софийски апартаменти не ми се живее.
Разговорът ни се пренесе в Руския клуб на улица “Добруджа”.
— Помниш ли едно време … Като кажехме “Хай да пийнем по едно…”, подразбираше се “по едно литро”, а сега – по едно напръстниче. Да сме били пазели бъбреците, черния дроб, белия дроб, далаците, язвата, очите, сърцето … Цялата карантия!
— Па после те питам защо не пишеш по-често …
— Много – много съм зает, за да пиша често … Който дойде в Казанлък, всеки ме търси за чичероне. Пък и читалищната дейност. Не се оплаквам, но не ми остава време. Знам, че ще ме закачиш и за таблата – и без нея не мога!
Попаднах в Казанлък точно когато телевизията щеше да представи творческия портрет на Чудомир. Домът му се напълни със съседи. Но не щеш ли, за беда тъкмо тая вечер токът спря и творческият портрет се отложи.
— Нашият разговор обаче няма да отложим! И никакви хотели – ще преспиш в моя дом! – просто заповяда Чудомир. – В моята спалня. Ние с жената – на горния етаж.
— Не си разваляй реда – аз ще преспя хей на тоя миндер в кухнята.
— Що си дявол!… – засмя се чистосърдечно Чудомир. – До бюфета с мезетата, а?
На светлината на свещта – по липсата на електрически ток – цигарите на Чудомир по-силно пламтяха. Една подир друга, една след друга!
— Много попушваш, Чудомире!
— Какво да ти кажа: лекарите ми забраняват, но Мончо от моето село цял живот не пуши и не пи, а пукяса на средна възраст, пък аз карам вече над седемдесетте … Пък и да ти река ли? Ако имаш склероза и отгоре на това и не пушиш, всичко забравяш!
— Да ти кажа ли, Чудомире, комай добре е да позабравя някои неща. Дори паметник заслужава склерозата.
— Ех – въздъхна Чудомир, — защо дядо Боже не ни е дал две сърца, та да има едно за хабене, друго – за резерва …
Преди да се помине, имахме кратък разговор. Последните думи, които чух от Чудомир, бяха:
— Не било всичко хумор и майтап – наближава моята трагедия!
Публ. в Хр. Бръзицов, При големи хора по халат и чехли, Пловдив, 1976, с. 127–129.
№ 4
ЗЛАТНИ ПЯСЪЦИ
И вълни приспивни,
и бурни морски плясъци,
Дъждове проливни
и слънчеви блясъци.
Бани
с дъждобрани.
Гащи опестени,
четвърт сутиени,
голи дупетии
и разни срамотии.
Приказни хотели
изплели дантели.
Сред паркове безкрайни
пани, фройлайни,
Марженки и Райни,
дами, мадмоазели (печени франзели).
И до Йохан – Герги,
със торба и черги,
с гумени опинци
и дамаджана с винце.
И той като хората
довел кикимората.
До слона – мъник,
ваза до ибрик,
грозота до шик
карма – карашик.
Тъй в райско блаженство
и строго многоженство
живеят двукраките,
батювци и каките,
по плажа и из драките
сред слънчеви блясъци
на Златните пясъци.
Публ. в Г. Минчева, “Нашенци” за Чудомир. Спомени, Пловдив, 1996, с.96–97.
№ 5
ПИСМА МЕЖДУ ЧУДОМИР И ИВАН ХАДЖИЙСКИ
Писмо от Иван Хаджийски до Чудомир за намерението му да поговорят за проблеми около творчеството и за необходими му материали за историята на Казанлък за новата му студия.
София, 3 ноември 1938 г.
Драги Чорбаджийски,
Не ви се обадих, за да ви благодаря за сърдечното и полезно гостоприемство, което намерих във вашето семейство.
Причините за това са важни за мене, но не и за вас.
Аз се каних да ти пиша по повод на няколкото твои последни работи, които се появиха в „Зора”, но оставих това за когато се видим тук, за да мога конкретно, с молив в ръка, да разгледаме отново въпроса за фабулата, за композиционното и езиково единство, за равновесието на материала и за правото на автора да се намесва в разказа, и най-главното, за формата на това намесване и прочее.
Сега имам към тебе една голяма молба. Понеже почнах да пиша вече своята студия „Моралната карта на България”, трябват ми томовете на вашата история (историята на Казанлък). Моля те да направиш всичко каквото може, за да мога да имам тези томове, и особено тома с историята на Груьолу, до 10 ноемврий, защото на 15. XI. трябва да съм предал работата за печат.
Изказвам ти отново на тебе и на госпожата ти своята признателност за благосклонността ви към моята личност.
Какво прави г. Бозвелиев. Ще мога ли догодина да го сваря жив и здрав.
Обади ми се с писмо, кога ще дойдеш в София.
Чакам бързо пращането на томовете или съобщение по този въпрос.
С поздрав: твой Ив. Хаджийски
* * *
Писмо от Чудомир до Иван Хаджийски с информация за необходимата на Хаджийски история на Казанлък и за намерението му при обиколката из страната да прескочи и до Троян.
Казанлък, 4 ноември 1938 г.
Драги картографе,
Въпросът с книгите, които ми искаш, може да се нареди най-лесно там, в София. Ще потърсиш адвоката Матей Георгиев, ул. Дукатска планина. № 9, който е редактирал и трите тома и той, вярвам, ще ти услужи с радост. Те са издание на „Казанлъшка дружба” в София, а не наши и тук ний разполагаме с малко екземпляри, за които ще се отчитам пред тях. Като му кажеш, че аз те пращам, ще ти услужи. Относно моите последни работи, по-добре е хич и да не говорим за тях. Аз както може би забелязваш, намалявам вече това „производство” и съм на път да спра съвсем, за да се опитам спокойно и без ангажимент да направя нещо, за което след това ще поприказваме.
А може и нищо да не излезе и от него. Орлиновата работа във „Философски преглед” е интересна, нали? Ти как я намираш?
Чудомир
И аз мисля да предприема едно турне из някои селища, но не да събирам материали за някаква студия — Боже пази!, а за да ги послушам и погледам само нашенците и да си почина от… хумора, който се превърна в умор, че може би и на тумор. Не е чудно да прескоча и до Троян. Ще се обадя тогава.
* * *
І тетрадка – писмо от Иван Хаджийски (Настрадин Ходжа) до Чудомир (Хитър Петър) по проблемите на тврочеството.
21 декември 1938 г.
С голяма радост Настрадин Ходжа прие от ръцете на раздавача писмото, върху което позна почерка на своя приятел Хитър Петра, с необичайно вълнение разкъса плика и с рядко удоволствие прочете написаното.
Изпълнен с най-хубави чувства, той обу новите си еминии, прекоси по ни едно време чаршията, влезе в джамията, изу еминиите, коленичи на рогозката, дигна ръце и очи към тавана и прошепна с цялата си душа: — Слава на Аллаха, че е наредил умните хора да се разбират с малко приказки.
След това стана, обу отново еминиите, излезе на двора, седна под старата смоковница, натопи краката си в студената вода на вадичката от шадравана, поклати глава и рече:
— …и все пак не по всички точки.
Заприказва си сам Настрадин Ходжа:
— Да бе прескочил насам Хитър Петър с някоя едногърба камила, щях да му кажа:
— Слушай, Хитър Петре! – хитър си, умен си, на цял град книгите пазиш, на цяла околия майка си, на цяла държава акъл даваш, едно ти само кусурът: малко си гламав, зер разбираш:
Кога съм те аз за „прост” смятал? Кога съм искал с тебе мегдан да деля, насреща ти да стоя? Кога съм искал „урсузлък” да ти продавам; във всяка ръка маждрак да въртя, пишман да ставам? Кога съм искал да те карам да речеш:
„Бря, бря, бря” този Ходжа – голям улем, дълбока наука, двойно дъно” — та да ми сереш на мерака и на науката?…
— Не, няма да му кажа такива думи — сепна се Настрадин Ходжа. — Де да го зная какво е мислил, какво е писал, какво се чете?
На малко ли места той едно смята, че пише, а хората друго разбират?… Ще му кажа:
— Слушай, Хитър Петре! И ти си прав, и аз съм прав! Но и двама не сме прави, защото не се разбираме. Ти си ми приятел, хляб съм ти ял — може ли зло да ти мисля? Но ти си ми приятел – може ли хатър да ти гледам?
— Ти пишеш, аз чета.
— Ти знаеш и това, което не пишеш и мислиш, че и аз го зная. Ама аз откъде да го зная?
— Аз чета само това, което си написал и разбирам само това, което може да се разбере от написаното.
— Ех да си при мене, Хитър Петре, никога няма да се скараме, всичко с пръст ще ми обясняваш и за всичко ще сме съгласни…
… но не си.
Седиш си ти при булчицата, а аз при моята. Дойдеш в София само за едно „здрасте”.
— Та ти казвам, мой драги приятелю, и ти си прав и аз съм прав. Ако е за това, че писаното за тебе е вярно, прав си; а ако е пък за това, че четеното от мене не е вярно, аз съм прав.
Ти си в кълбото и викаш на мене, който съм вън от кълбото:
— Стените на кълбото са вдлъбнати.
Как ти ги виждаш, мене не ме интересува, защото в кълбото, като читател, аз никога няма да вляза и за да се разбираме, ти трябва да кажеш:
— Стените са изпъкнали.
Нали затова си Хитър Петър?
— Та на думата:
1. Когато се предават не в пряка или в косвена реч думите на един герой, тогава авторът, който говори от името и за сметка на героя си, е длъжен да усвои неговия език и неговото виждане.
— Ами ако героят не може да каже „р”, или ако казва „вудъ” вместо „вода”, „къту” вместо „като”, „уфсъ” вместо „овца”, как ще я оправим? – питаш ти.
Ще я оправим по общото досегашно правило: средата. Няма да стигаме до абсурда да предаваме дословно фонетиката и неправилността на обикновения говор, но няма да вкарваме в устата на героя думи и фрази, които той никога не би казал.
Това важи за пряката и непряка реч. В случай на пряка реч ние повече можем да се приближаваме до фонетиката – самородността, и да кажем „л” вместо „р”. Но минем ли към непряка реч, отдалечаваме ли се от героя, приближаваме ли се към автора, границата на търпимостта съответно се премества: тук авторът говори (затова не може да се каже „л” вместо „р”), но той говори за чужда сметка, в чужда валута, и следователно, няма да продава своя.
Ти не си „дети” (дете) при непряка реч.
Ти ни даваш детските си спомени, детските си преживявания такива, каквито си ги преживял тогава. Ти можеш да ги разкажеш по два начина: с езика, логиката, разбора, оценката, виждането на големия (първо) или (второ) на … малкия.
Избереш ли единия път, не можеш да го месиш с другия, трябва единство на виждането, изложението, езика. Виж детското виждане у Горки в „Тома Гордеев”, виж дори днешния разказ в „Зора”.
Така че в случая се има предвид, че говори авторът, но от чуждо становище, чуждо положение и затова се търси една граница, която в различните случаи повече или по-малко се приближава или отдалечава от самородността на героя, но никога не го украсява с чужди пера.
2. По въпроса за „концертното рисуване”. Не ми сереш на логиката, а си сереш в гащите.
Къде би стигнал един автор, ако пише така, „както нему му е удобно и интересно”, и както е в „народния говор”? Та ти за мене, за читателя, а не за себе си пишеш. Народният говор е суров материал, той не е художествено организиран. Дословно той се записва само на грамофонни плочи и в диалектичните и фолклорни изследвания. Та дори в театъра няма „народен”, а има художествен говор.
Затова ще слушаш мене, моята жена, читателя въобще, как възприема той твоите писания, как те нему се разкриват. Тук само ние имаме думата. Земи си назад лайната!
3. Казваш „6-годишен селски гений” бил виждал „розоварна” – знаел що е „търговец на розово масло”. Но от това няма помен в разказа – ти сега казваш това.
Когато селски хлапак казва направо „търговец на розово масло”, това може да е вярно за автора, но не е убедително за читателя, за когото това не е типично, обикновено, а авторът и пръст не помръдва да обясни тази изключителност.
Аз често съм имал разправии с тази подмяна на обективното, типичното, обичайното становище на читателя със субективното, изключителното, необичайното становище или опит на автора.
И двете страни са прави от свое гледище, но авторът трябва да се отстрани и да се постави на гледището на читателя: правилно ли ще бъде разбран?
Крум Пенев пише: мътните талази на Искъра блестят, огрени от слънцето като златна лента.
Мътни – Златен – Блести. Явно не върви, освен за този, който преди това е имал редкия случай да види, че наистина, когато мътна вода отразява лъчите, тя изглежда златна. Но колко са видели това? И ако авторът направо каже това без обяснения, смутът у читателя, бунтът срещу автора е готов.
Виж как умело в приложената бележка авторът указва, че предметът е „пиано”. Не селянчето казва: „това е пияно”, нито авторът от негово име казва: „Това е пиано”, а селянчето чува, че учителката го нарича така.
Прочее, не можеш ти без обяснения (смисъл „указания”) от името на селянчето да кажеш „това бяха търговци на розово масло”.
В случая не се касае следователно до никаква „простотия” на автора, а до едно разяснение между читател и автор, за да намерят заедно едно общо гледище.
4. По точка 23 съм съгласен с теб.
5. По точка 32 схващам напълно, че „нарочно” си направил „отклонение” с бомбето и затова няма нужда да ходим „на оня свят”, за да се разберем по този въпрос. И понеже си го направил „нарочно”, затова ти пиша, иначе би бил наистина „прост” човек, с когото е излишно да се говори.
Но „нарочността” извинява ли „необходимостта”? Освен „лицата”, колко още вещи има в семейния портрет. Ами ако започнеш да правиш „малки отклонения” за бомбето, за калпака, за забрадката, за белите якички, за късите ръкави на палтето, за кладенеца, за всичко, що се вижда, где ще му излезе краят? Нима за всичко това у тебе няма потоци от остроумие? Защо привилегироваш само бомбето?
Това исках да ти кажа — че историята с бомбето е излишна, защото тя заема 1/3 място от семейния портрет; нарушава изложението и не е необходима. Разказът може и без нея. Това е законът за икономията и единството на контекста, за който никой нищо не ни е говорил нито във Философския, нито в Правния факултет, а за който ми говорят само подобни неудачни писания.
6. В предишното си почитаемо към тебе писмо ти писах за диарията „е”-та. Едно „е” беше заменил с глагола „накокошинил”. По този образец можеш да замениш и останалите „е”-та: опулил се, навел се, забил се като кол, застанал, подпрял се, сложил ръка на рамото му и пр.
7. Безспорно е, че ако така се пощят всички писания, много дреб има да се вдигне. Дори и при най-гениалните писатели. Защото читателят вижда по-добре грешките на писателя. Защото авторът пише за читателя, без да може напълно да се постави в положението на читател. Най-добрите драматични писатели, когато пишат, си представят, че са в театъра и гледат пиесата на сцената. Тук имаме по-пълно или по-непълно приближаване до читателя. Затова режисьорът „доглася” писаното, доглася го за зрителя. И най-гениалният не може да задоволи читателя 100%, защото не е читател, защото има обективни непреодолими причини за поставяне в положението на читателя.
Най-напред написаните думи:
— Едни мисли, представи, чувства будят у автора, други — у читателя, и прочее.
За автора всичко е ясно и той смята, че го е предал с писаното, защото чете между редовете. Но читателят чете само редовете.
Така че аз не исках да те унизя, а исках, както ти казах на ул. „Витошка” и както ти пиша; да ти покажа
Как чета аз
Какво ми говори написаното
Какво събуждат в душата,
в ума ми редовете.
И ако ти пишеш за мене и смяташ, че представлявам читателя, да се стараеш да застанеш по тези въпроси (на моя страна), да се доближиш до гледището на читателя.
В това приближение е авторовото величие.
Прочее, смело напред, защото можеш.
Написано на 21.XII.1938 г., срещу Полязване
Вярно с оригинала!
Секретар: Ив. Хаджийски.
* * *
II тетрадка — писмо от Иван Хаджийски до Чудомир за творчеството на Чудомир.
Гара Земен, 25 февруари 1939 г.
Драги Чорбаджийски,
От 5 дни тежка ангина свали мене и жената на легло. Днес е ден на полуздраве. Лекарят ми позволи полусериозни занятия и използувам тази вечер да ти се обадя на литературни теми.
I
Излизането на „Приятели” за мене е голямо литературно събитие. За пръв път аз присъствувам на раждането на едно художествено произведение и надниквам в творческата работилница на един писател от класа. Аз съм удивен от процеса на овъплътяването от идеен скелет. Мнозина знаеха историята на Стоян Змияра от моя разказ, който намираха за живописен. Те също са удивени от онази художествена сила, която можа да превърне този „живописен” разказ в бледа идея.
Много, много научих от този наглед незначителен случай.
II
Ти знаеш, че аз не обсъждам идейните позиции на твоите писания, щом те излизат във в. „Зора”, поради това аз се спирам само на стилните им особености. В това отношение „Приятели” и „Търговийка” са почти съвършени, въпреки ината ти да не се откажеш от тези изтъркани: „примерно казано”, „значи”, „да речем”, „такова едно”…
Уводът на „Приятели” е една стилова знаменитост. Той трябва да отиде като пример в стилистиките за простота и изразителност. А авторовите (твоите) сентенции, които толкова хубаво и плътно прилепват към действията и фигурите, могат до една да бъдат цитирани навсякъде като хаплива мъдрост: „Навред кучетата все боси ходят и на сиромаха все му духа през гащите”, „С кротост и смирение само на хаджилък се не ходи”.
Тук много фино и майсторски си намерил средство да участвуваш в разказа, за да усилиш неговата живост: „шапката все е с дупка, ама и толкова ли да не е”, „за това пари не дават, а само сопи по гърба”.
Спирам се на тези пунктове, защото ти бе се увлякъл от идеята всеки ред да е описание на лице, вещ или действие, или диалог при абсолютно неучастие на автора. Както виждаш, в тези случаи авторът ни поднася художествени дефиниции в защита на малкото щастие на героите си, поговорки и от това разказът не само че не губи, но добива особена сила и изразителност. По тази линия могат много работи да се кажат, за да се даде не само явление, но и мъдростта, на която навежда.
По тази линия, на малко философска ирония, имаш по-голяма свобода при подбиране на материала. От нещата вземаш най-изразителното, а останалото запълваш с художествена сентенция. Защото не винаги може материята да позволява такова идеално съчетание:
1. естественост;
2. и то в диалог;
3. с ирония;
4. идейната позиция на автора, както знаменитият край на „Търговийката”: „Какво да се прави? Търговийка бе, докторе, не е нещо престъпление! Търговийка таквоз — препитание на фамилията.”
IV
„Пройчо наду бурията.” Най-после намери се образът, който да ни отърве от глупавото „ревна като…” нещо подобно на „хукна Тропчо като луд?” из село.
— Лудница за магарета? Магарешка психопатология.
V
„Сиромах Тоньо Петакът и сивото му магаре Тропчо. Това е то. Два мъжкаря, два другаря. Друго няма!”
И не е нужно нищо повече, за да бъде толкова красиво и ясно. Мигар ще каже някой: Няма „сиромах като църковна мишка” или: не е ясно. Да се обясни как тъй „два другаря” и друго няма.
VI
Мигар чудният образ: „чак след три дена ще се прибере в къщи с клепнали уши” има нужда да се продължи: като на еди-какво си, когато работата е ясна и преясна и без всякакво „като”.
Пиша ти за това „като”, защото, като го видя някъде, просто ми се подига, макар че и то се използва на места умно: като брат, като поп.
VII
На тази тема достатъчно.
VIII
Читалищно събрание. Миналата неделя има общото си годишно събрание. Селският барабан го обяви в З часа. В 3 часа в салона на училището беше само слугата до печката.
П. П. Вечерта дойде докторът да прегледа жената и в разговор ми отне вечерта.
Сега съм здрав, чета за изпит, така че читалищното събрание ще остане за други път.
Много здраве на булката.
Ваш Ив. Хаджийски
* * *
Писмо от Чудомир до Иван Хаджийски за възникнало недоразумение межди тях по повод на неполучено писмо.
4 март 1939 г.
Г-н Иван Хаджийски,
ул. Гладстон 23, София
— Бабината ти трънкина! С твоята троянска подозрителност само ме ядоса. Писмото е писано и изпратено на Хаджиев отдавна. Иди, провери и тогава приказвай. Хаджията може да е всякога там, но тогава го нямаше. Това е истината. Не ме интересуват и конспектите ти. Може и да не съм съгласен с някои неща и пак да те харесвам и да съм готов да ти услужа. Вместо да пишеш такива небивалици, по-добре ще е да ме държиш в течение на преговорите и възможността да се свърши тази работа. Ако мога, ще услужа пак. Толкоз.
Много здраве на приятели.
Чудомир
* * *
Писмо от Иван Хаджийски до Чудомир за отношенията между двамата и за проблеми около публикуването на книгата на Хаджийски “Бит и душевност на нашия народ. Т. І”.
14 март 1940 г.
Г-н Чудомир Чорбаджийски,
Казанлък
Драги Чорбаджийски,
Прав си да се сърдиш, но в твоя гняв велик аз виждам чистотата на душата ти. С това изкупих вината си.
Твоето писмо, изглежда, е допринесло твърде много, защото Хаджиев не е правил опозиция на проф. Казанджиев, каквато беше направил на Тодор Боров. Засега работата е стигнала до следното положение. Казанджиев ми съобщи, че е уверен в съгласието на Хаджиев. Това съгласие ще се получи идущата седмица, след като Хаджиев прочете работите ми. Така че чакам „сигурния” отговор, смисъл на чиято отсрочка не виждам. Но … ще чакам.
Ако дойдеш тези дни в София, напомни на Хаджиев за писмото си.
Много здраве на госпожата.
Твой Ив. Хаджийски
* * *
Писмо от Чудомир до Иван Хаджийски за пътуването му из страната и невъзможността да изпълни молбата на Хаджийски да си каже мнението върху неговата “Бит и душевност на нашия народ. Т. І”.
10 март 1941 г.
Драги Хаджийски,
Писмото ти с голямо закъснение ме намери „някъде из България”. Разбираш сам, че не мога да свърша работата ти, въпреки че съм чел статиите ти. Кога се свърши тая работа, ако е живот и здраве, ще се потрудя. Вероятност да отцепя оттук някой хумористичен дамар има, ама де да видим, как ще я отръцкаме. Здрав съм, жив съм и да можеш от някъде да ме видиш как бия крак с тая побеляла глава, ще ме опишеш във вестника.
Чудомир
* * *
Писмо от Иван Хаджийски до Чудомир за адвокатската му работа.
12 ноември 1941 г.
Драги Чудомире,
Защо си се умълчал? Или пишеш нещо голямо, или нищо не спира вдъхновението ти…
Моля те, какво стана с поръчката ми до Бозвелиев?
Имам още една молба. Една моя нова фирма, за която аз много държа, защото ако стана неин адвокат, ще имам значителни облаги, ми възложи да събера едно нейно вземане срещу вашия съгражданин Иван М. Ламбов от 6000 лева. Моля те да ми съобщиш този Ламбов има ли що да му се вземе, или има това, което се нарича „търговска чест”: да не позволява да ходят сьдии-изпълнители у тях на опис.
На второ място, съобщи ми името на един почтен адвокат, който би се заел със събирането на това вземане, но не в собствена полза, а в полза на доверителите ми.
Моля те, изпълни тази поръчка, защото това е първата ми връзка с тази фирма и бих желал чрез доброто уреждане на този въпрос да се свържа с нея.
Много здраве на госпожата.
Иван Хаджийски
№ 6
Писмо от Чудомир до актрисата Мара Пенкова за приятелството между тях от младостта, за самотния живот който тя живее по това време, за неговия живот и др.
Казанлък, юли 1965 г.
Скъпа Мара,
Ако ти отговоря в тона на твоето писмо, пак ще ме обвиниш в липса на възпитание, но аз няма да сторя това, а ще се помъча да си го обясня с тамошната горещина, вследствие на която се появяват халюцинации.2 Ако знаеш колко неверни неща ми приписваш, ще се разкаеш и ще ми поискаш прошка.
Та кой, кажи ми, не е самотен на този свят? Кой с кого се е разбрал и кой е намерил свой другар и приятел в живота? Особено пък „емоционалните” натури, които непрекъснато търсят онова, което въобще го няма. Не е ли твърде несправедливо от твоя страна толкова много да се оплакваш? Не е ли бил животът достатъчно щедър към тебе, за да си присвояваш това право? Не ти ли е дал възможност да вкусиш от сладостите и горчилките му? Помисли си колко много са тия, които само горчилките му са пили?
Не се смятам ни груб, ни невъзпитан. Аз съм само земен човек, чужд на всякакви фантазии и сензации. Човек, който не смята, че животът му е длъжник. Търпя, понасям и… не се занасям. Ако имам мъка, тя е, че не можах да се отплатя, както трябва, че не можах да му дам туй, за което се чувствувах способен.
Като оставиш настрана дребните, професионални дрязги, кажи ми кой не те е обичал и кой не те цени. Слава ли нямаш, пари ли, добро ли не си правила. Казваш – самота. Та аз по-малък самотник ли съм от тебе? Разликата е само в това, че знам – такъв ще остана докрай и не търся онова, което не съществува.
Стареем ний, склерозиране, боледуваме, готвим се за незнаен и неизбежен път и оттам е това състояние. Нищо не ни радва, всичко ни дразни и затова все другите са виновни.
Ти доста стоя там. Време е да си дойдеш в планинската си къщичка и да си отдъхнеш.3 Като се успокоиш, очаквай весел гост – хуморист. Ще дойде той, ще те прегърне, ще сложи глава на рамото ти и ще си поплаче. Не му се сърди, а го приласкай. Нека си поплаче веселият гост, защото той не е плакал на никое рамо. Нека си поплаче, дано му поолекне.
Чудомир
Публ. в Литературни анкети. Чудомир, с. 81 – 82.
№ 7
Прощално писмо от актрисата Мара Пенкова до починалия вече Чудомир.
Златица, след 26 декември 1967 г.
Последното ми писмо до теб.
За последен път те видях на 10 декември 1967 г. в правителствената болница. Беше четвъртък в два часа следобед. На другия ден заминах за Варна. Не беше добре. Разбрах, че идва краят, но не исках да вярвам в тая жестока мисъл. Говорихме малко. Ти ми направи с очи знак към небето. Нямаше повече какво да ти говоря, за тебе беше ясно. Краят наближава. Долу чакат хора за свиждане, времето беше малко. На сбогуване долепих ръката ти до лицето си, просълзих се и тръгнах. Направих няколко крачки и се обърнах, а ти ми махаше с ръка и в очите ти блестяха сълзи. Край. Помежду ни нямаше нищо, за което да мислиме. Нищо. Освен една проста човешка обич, която ще нося от детството до смъртта си. Нашата проста, човешка обич.
На 26 декември се върнах от Варна и научих ужасната вест. Не… Не е възможно! Нима вече те нямаше? Плаках, пак плаках и аз самичка в стаята си пред твоя портрет, погребаха те, валеше дъжд, държаха речи, носеха цветя… валеше, валеше… , а ти си отиваше завинаги.
Аз бях чуждата – задната улица на твоя живот. Бях свикнала да живея в мечтите си, в мислите си, в самотата си с теб. Ти никога не отсъствуваше от моето ежедневие, било то делнично или празнично… Помниш ли лятото на 1920 г. – Павел баня. Войната беше свършила, пансиона, в който бях като сираче, го закриха и поради една случайност попаднах там у една моя братовчедка. Беше юли, вечерите топли, звездни. Вие по-големите се събирахте вечер на една полянка край селото, която до късно ехтеше от младежки закачки и смях. Ти обикновено лежеше по гръб с ръце зад тила, над очите ти падаше кичур коса, с присвити очи, рядко говореше. Казаха ми, че си художник. Една вечер се престраших и приседнах до теб. Шепнешком те попитах: „Вярно ли е, че сте художник?” Не помня, какво ми отговори, но тая вечер ние бяхме се сприятелили. Разхождахме се сами в звездните вечери, говорехме си и мене не ме беше страх от теб, както от другите момчета. Изплаших се, когато ме целуна, избягах. На следната вечер те чаках, ти не дойде, беше в града. Липсваше ми. Разбрах, влюбена съм, обичам те, обичах за първи път на моите седемнайсет години. И откъде можех да допусна, че тая проста, детска обич ще остане в сърцето ми за цял живот.
Публ. в Литературни анкети. Чудомир, с. 81 – 82.