Николай Кирков е внук на големия актьор. Завършил е Химикотехнологическия институт в София. В БАН стига до старши научен сътрудник. Преди двадесет години се разделя с науката и преминава в частния сектор.
— Баща ви Васил Кирков-син е четвърто от общо петте деца на великия ви дядо, единственият от семейството, който става актьор. И той играе в Народния театър. Вие как така не тръгнахте по техния път?
— На четири години вече бях пред камерата — най-малкият от челядта на чорбаджи Марко от филма «Под игото». Мятах с лъжицата кисело мляко и режисьорът много се ядосваше. Нареждаше сцената да се снима отново. После майка ми ме носеше на ръце, посрещахме руските войски. Три села опожариха тогава, за да заснемат филма. Нямаше декори и макети. Баща ми беше д-р Соколов. Пада със сабя в ръка и така завършва филмът.
— Значи от малък сте били орисан за артист?
— Ходих по театрални школи, вземаха ме в миманса, в радиотеатъра, явявах се на пробни снимки. Много се надявах да ме изберат за главната роля във филма «Петимата от Моби Дик», но не стана. Покрай всичките тези увлечения успехът ми се развали. Тогава баща ми каза: Първо училището. Тази професия не е за теб. Харесваше ми химията и избрах нея. Останах си с радиотеатъра и от време на време да се виждам по старите филми. И сестра ми не се изкуши от сцената. Стана архитект.
— Отказали сте се от нещо, което сте правили с желание. Не съжалявате ли?
— И съжалявам, и не. Може би баща ми е преценил, че нямам талант. В семейството големият актьор е бил дядо ми. Баща ми не е могъл да го настигне. Аз пък щях да остана в сянката и на двамата. Най-малък. Щяха да ми лепнат етикета некадърник, който се е уредил покрай родата си. Явно баща ми не е искал да се посветя на тази професия. Защото е тежка. Вечер той никога не си беше вкъщи. Беше все зает. Играеше в много филми: «Калин Орелът», «Цар и генерал»…
— Забогатя ли?
— Не, въпреки че печелеше много пари. Харчеше обаче на воля. Голям бохем.
— Дядо си не помните, но сте гледали баща си. Коя от неговите роли сте запомнили?
— Ромео от великата пиеса на Шекспир. На сцената на Народния театър трима актьори се сменяха в главната мъжка роля, а Жулиетите бяха четири. Баща ми си партнираше с Мила Павлова, Апостол Карамитев с Ирина Тасева и Маргарита Дупаринова, Спас Джонев — с Николина Лекова. Гледал съм ги всички. Понякога заставах зад кулисите, друг път в салона, бил съм дори на директорската ложа.
— Кой ви харесваше най-много?
— Естествено, баща ми. Беше много красив. Продаваха го на картички по вестникарските будки. Ученичките бяха луди по него. Лепяха снимките му по тетрадките си. Другаруваше с Рачко Ябаджиев, Георги Попов, Йордан Матев. Разказваше как по време на едно пътуване за Москва Константин Кисимов заел мястото на пилота. Бил особено щастлив.
— Какво синът Васил Кирков разказваше за великия си баща.
— Той е бил само на 12 години, когато баща му почива. Не помни много. Години наред портретът на дядо ми висеше в театралния институт. Днешната сцена «Сълза и смях» носеше неговото име. На фасадата с големи букви бе написано «Васил Кирков». Когато го махнаха, баща ми много се ядоса и прибра картината вкъщи. Преди 2-3 години аз пък реших, че мястото й е в Народния театър. Направих дарение и сега портретът на Васил Кирков се намира там.
