Сбирката от женски народни носии от с. Еникьой, Узункюприйско е едно от най-ценните и значими попълнения във фонда „Българско народно облекло» в ЕИМ при БАН. Село Еникьой се намира на север от Узункюпри, Одринско. В началото на XX столетие се извършва най-масовото заселване на бежанци от Одринска Тракия в свободните предели на Отечеството. Еникьойци се заселват в Нова Загора, Сливен, с. Синапово, Тополовградско, Ямбол, с. Инзово и с. Пчела, Ямболско, Карнобат, Мъглиж, Димитровград, с. Дъбово, Хасковско, София (Браянов 1970: 226).
Колекцията женско облекло от с. Еникьой, Узункюприйско наброява около 50 предмета — ризи, горни дрехи, престилки, пояси, принадлежности за забраждане и обуване, датирани от втората половина на XIX до нач. на XX в. Закупувани са от бежанци от същото село. Най-рано постъпилите материали са от 1915 г. с протокол № 108/18. VII. 1915 г., записани в инвентарната книга като венчална носия на Деспа Николова Димитрова, с инв. № 9343-9346. Сбирката се попълва почти изцяло през 30-те години на XX век. Последните постъпили части от женска еникьойска носия са закупени през 1981 г. с инв. №46818-46821.
Познаването на женското облекло от с. Еникьой дължим на неоценимото дело на големия български етнограф Хр. Вакарелски, който проучва народната старина на тракийските българи (Вакарелски 1935: 196-199; Вакарелски, Иванов 1941: 101-102; Вакарелски 1965: 198-206). Шевичната украса на еникьойската носия е била обект на изследване и от Евд. Петева-Филова (Петева 1929: 129-130). М. Велева, разглеждайки сукманения тип носии, отделя внимание и на традиционното женско облекло от Еникьой (Велева, Лепавцова 1979). Данни за тази носия намираме в етнографските изследвания на бежанците от с. Еникьой в с. Синапово, Тополовградско (Касабова 1940).
Еникьойската женска носия спада към сукманения тип женско облекло. Вакарелски я определя като одринско-узункюприйска (Вакарелски 1935: 196) или узункюприйска северна носия (Вакарелски, Иванов 1941: 101), носена в някои села около Одрин и северно от Узункюпри. В композиционно отношение еникьойската носия принадлежи към типа женско облекло с издължен силует, получен от наслагването на отделните съставни части една над друга, като остава видим декорираният дял от дрехата. Стройният силует се подсилва и от широкия пояс, стягащ кръста. Тази носия очарова със своята съвършена изчистеност на багрите. На фона на основното тъмно поле на сукмана и връхните дрехи се открояват белите релефни везове. Графичното излъчване на дрехата не би могло да се възприеме като монотонно, тъй катеГе разчупенопо необикновенно красив начин от блясъка на ярките цветове в украсата на ризата й»престилката, придаващ неповторима свежест на костюма.
Еникьойци наричат своето облекло дрипи. Основната съставна част на носията е ризата. Тя се изработва от домашно, лито тъкано, бяло памучно платно, с туникообразна кройка. Ризата е направена от един цял плат. с ширина на стана около 35-40 см, прехвърлен на рамото, без рязане и шев. изграждащ предницата и гърба, или т. нар. предна и задна майка. Дължината на ризата е около 120-125 см; една сравнително дълга риза, стигаща почти до глезените. Страничните клинове са изработени от цели, неразрязани майки. една от особеностите на еникьойската риза. В другите ризи от туникообразния вид страничните клинове се кроят и имат сравнително остър връх. Тук тъпият връх на страничните клинове е леко набран и към него има пришито под мишницата малко триъгълно парче плат — т. нар. алтица. Пазвата е с дълбочина 15-20 см и леко заоблена. В някои от ризите има малка яка с ширина 1-1,5 см. Ръкавите са дълги до китката, с широк отвор в долната си част, скроени от една майка и половина; пришити са под прав ъгъл към предния и заден стан. Основните шевове са два типа. При първия тип, срещан около вратната извивка, пазвите, долния край на ръкава и полите, платът се подгъва със скрит шев. За другия шев, който съединява основните майки с клиновете е характерно, че двата плата се наслагват един върху друг, подгъват се и шевът е видим, подчертан.
Украсата по пазвите е твърде семпла. Тя се изразява в ярък цветен червен или оранжев гайтан или бикме (усукана вълнена прежда), често пъти пришити към ризата с черен памучен конец, с полегат бод, контрастиращ на свежите тонове на гайтана и бикмето. Около пазвения отвор има ред разноцветни линеарни орнаменти или дребни разноцветни геометрични мотиви — фини и нежни, открояващи се по очарователен начин на фона на бялото платно. Като допълнителна украса са белите или цветни памучни конци, завършващи с малки цветни пискюлчета, с които се завързва пазвата на ризата.
Украсата на ръкава на ризата е съсредоточена в долния му край. Разположена е в квадратни полета, съставящи ивица с ширина 10-15 см. В предната, видима част на ръкава по височината на съединителния шев има два везани, вертикално разположени мотива. Везмото е предимно от вълнен конец, силно усукан или по-рядко копринен, изпълнено със сравнително по-едър, кръстат бод. Орнаментите се оформят, като се ограждат с черен конец или с неизвезани, бели контрастни полета. Вакарелски отбелязва, че „ръкавите са доста много извезани с „шелчмену» по краищата и до известни места по предния ръб» (Вакарелски 1935: 197). Основният мотив тук е от повтарящи се ритмично, силно стилизирани растителни орнаменти — цвете със стъбло и листа или само цъфнал цвят. Дадени са в разрез, разположени диагонално под ъгъл от 45°. Според М. Дечева фигурата на стръкче с цвят има най-широко разпространение в българската народна шевица. „За фигурите е характерна симетрия по оста, набелязана от стръкчето, около което се разполагат клончетата, цветовете и листенцата» (Дечева 1991: 17). Сходни натези схематични растителни изображения от еникьойската риза се срещат в украсата на ризите от Видинско, Плевенско, Ловешко, Никополско, Ямболско, Сливенско, Стружко, Леринско, Костурско и др. Основните багри в украсата на ръкава са червено-орънжевите и черните, редуващи се равномерно. Тази плавност на изображението е обогатена с дребни, разноцветни — сини, зелени, жълти, розови, лилави геометрични орнаменти, разчупващи основната червено-черна ритмика. В предната, видима част на ръкава има ажурен съединителен шев от червена или оранжева вълнена прежда, върху които се разполагат разноцветни зигзаговидни черти или ситни шарки. В долния край на някои ризи на ажурния съединителен шев са пришити цветни пискюлчета и монетки. Украсата на ръкава в долната част се състои от тясна ивица от редуващи се ярки и тъмни, малки геометрични фигури — ромбчета или триъгълници със срещащи се върхове. С гайтан или бикме от черна вълна завършва декорацията в долния край на ръкава, от вътрешната страна на който има пришито памучно червено парче плат или червена чоха.
За празничната моминска премяна на еникьойката са характерни червените везани ръкави. За такива ръкави се пее във великденска хороводна песен от с. Търново, Узункюприйско (където се носи същата носия като в с. Еникьой) за Вида малка мома, „пременила се с червени ръкави, та отишла долу на хорото, хорото фатифа» (Стоин 1939: 431).
Украсата по полите на женските еникьойски ризи е изцяло тъкана, с червена, памучна, слабо усукана прежда, с техника бране. Тази старинна техника на декорация, битувала до твърде късно, прави еникьойския костюм уникален. Сходна на тази украса срещаме в родопската носия от първата половина на XIX в., както и в празнични ризи от Солунско. Широкото до 15-20 см поле в еникьойската риза се откроява със своята релефност и червен цвят на основната, бяла плоскост на платното. Силно геометризираните растителни мотиви тук се ограждат от бели, неизтъкани чарти от основата и се подсилват с разноцветните тъмни багри — черни, тъмно сини, тъмно зелени; на малки квадратчета, триъгълници, кръстчета. По полите на женските ризи се срещат и схематизирани изображения на животни — само с глави, с квадратно око, редуващи се по-големи и по-малки, обърнати в една посока, за които е трудно да се определи дали са глави на птици или костенурки. Вакарелски определя като „любими шарки по полите на ризата „гул^емите криви», „кул’ану», „проскурник» (Вакарелски 1935: 199).
Това, което прави еникьойската женска носия неповторима, е наличието на червена венчална риза, битувала до твърде късно — края на XIX век. Навред в Беломорска и Одринска Тракия и Мала Азия „невестите носили бяла риза, отличаваща се с по-богато везмо, изключение прави само ризата на невестата от с. Еникьой, Узункюприйско, където венчалната риза на невестата е от червено-мораво платно със същата кройка и богата везбена шарба» (Вакарелски 1935: 362). Спомен, че такава риза е носена допреди 60-70 години се пазил в паметта на бежанците еникьойци в с. Синапово, То-половградско чак до 40-те години на XX на в. (Касабова 1940:»53). Сходнгна нея е я-венчалната червена риза от Пиринския край, споменът за която е жив до нач. на XX в. (Велева 1980: 261).
Сбирката от женски народни носии от Еникьой в ЕИМ-БАН разполага с поли от червена венчална риза, с инв. № 12414, закупени през 1932 г. Те са единствени в целия 20-хиляден фонд „Българско народно облекло», което прави колекцията изключително ценна. Полите са с размер 120 х 25 см. Платното е памучно, лито тъкано, обагрено с брош, в приглушен червен цвят, по-близко до бордо. Украсата е от няколко реда, повтарящи се черти от синя, жълта и черна вълна, ивици от хиксовидни знаци от бял памук. Съединителните шевове са подчертани с ажурна, черна, вълена ивица. Основните мотиви са пеперудки (Вакарелски 1935: 199), изградени от по 4 разноцветни — сини, зелени, оранжеви ромбове по средата с бели памучни черти, в основата с памучни триъгълници и ромбчета в горния край с малки куки в краищата.
Горната женска дреха в еникьойската носия е сукманът — цукно. Изработен е от дебел вълнен тепан плат. В голямата си част сукманите са черни. При някои сукмани с инв. № 10655, 10657 и 10659 вълненото бало е обагрено в червено. Запазен е споменът и за носене на зелен сукман. В коледна песен от с. Еникьой, Узункюприйско се пее:
Ей гиди, мома Димана, Я рани рано ф неделя, Та си се убаво премени, Надени цукно зелено, Запаши пояс копринен, Забучи перо игречко, Йодземи бели бакъри, На бял Дунаф да отидеш, На белия камчек да стъпиш, Бело си лице да смиеш…
(Стоин 1939: 442).
Кройката на сукмана е от две парчета плат с ширината на стана 35-40 см майки, неразкроени, за предница и гръб с дължина 102-110 см. Към тях се пришиват клиновете. Цукното принадлежи към слабо клинатите, с високи клинове сукмани. Височината на клиновете е под мишницата. В някои от тях клиновете са по-къси и в горната им част е пришито 10-15 см ярко червено, оранжево или с оранжеви и черни квадрати парче плат. Ширината на клина при основата е 20 см, а в горната 8 см. Пазвената извивка е сравнително дълбока (до 30 см) и заоблена. На тила от вътрешната страна е пришито тясно парче памучен плат, за да не се протрива врата. Дрехата е безръкавна. Декорацията е съсредоточена по отворите на пазвите, раменете и по полите. Вакарелски определя везмото по сукмана и връхната дреха като „вълнена шевица», която я отличава от платнената шевица по ризата (Вакарелски 1965: 198). Украсата по пазвите и ръкавния отвор е твърде скромна. Преобладават светлите, топли краски в червено и оранжево — гайтани и бикмета; черти, зигзаговидни линии и такива от меандричен тип, които ограждат тесни ивички с дребни геометрични фигурки все в същите ярки тонове. Украсата се допълва от ситни разноцветни, най-често сини и зелени орнаменти и бели памучни релефни пошиви. На фона на основното тъмно поле на дрехата те греят по необикновено красив начин, придавайки й свежест и изразителност. Особено богата е везбената украса по полите на сукманите. Тя е от няколко орнаментирани, хоризонтални, наредени една над друга ивици, достигащи ширина до 20 см. Това, което отличава везмото, е наличието на пошиви от бял памук, почти неусукан, което придава пластичност на рисунъка. За това допринасят и бодовете на шевицата — верижен (наричан още гайтанен), полегат, пълнеж, рибена кост, чрез които се оформя едно особено плътно, експресивно везмо, сред което проблясват разноцветни геометрични фигури или силно схематизирани изображения на растения, животни, хора. Изобилието на бяло везмо определя и названието на тези шарки — „б»ала кудела» (Вакарелски 1935: 197). Светлите тонове хармонизират с украсата по пазвения и ръкавния отвор. Цветните вълнени прежди, които разчупват бялата шевица поради багренето си с природни бои са с меки тонове, които придават неповторимо великолепие на дрехата. Задължително полите са обточени с гайтан (или бикме), които се оставят по-дълги, така че свободните, неотрязани краища оформят малки пискюли. Завършекът на шевицата в горния край е с орнаменти, подредени на разстояние един от друг (или редуващи се с тъмни изображения), така че да се открояват по-ярко на основното поле на сукмана.
Заслужава внимание сукманът с подредени, силно стилизирани животински изображения, които бихме определили като костенурки. Особен интерес предизвикват и човешките фигури върху полите на сукмана. Те са от бял памучен конец, със силно заоблена форма. По някои сукмани се редуват с геометрични фигури от черен вълнен конец и разноцветни дребни орнаменти; по други с антропоморфни изображения от цветна вълнена прежда, обточени с бял памук, оформящ главата и торса на редуващи се женски и мъжки фигури. Под последните има ивица с групи от по три цветни фигури, подредени две една под друга и една срещу тях, обърната обратно. „Този похват да се украсяват човешки или животински фигури с по-малки изображения на човек или животно, взети като орнаментален елемент, е много стар, среща се у скитите, гърците и много други народи. От него остатъци има и у нас» — пише Евд. Петева-Филова. По-натаък тя разглежда човешките фигури по еникьойските сукмани, за които смята, че „биха могли да се вземат за турски. Може би това са действително изображения на турци или на българи, седнали по турски» (Петева 1929:130). Бихме си позволили да изразим несъгласие с последното. Вземайки предвид изследванията на Г. Михайлова за семантиката и функцията на антропоморфните изображения във везмото, както и разположението им — „обичайното място на хоризонталните композиции са ръбовете на политена ризите и сукманите, които са в непосредствена близост до земята, където човечетата образуват непрекъснат кръговрат…» (Михайлова 1991: 276-277). Ако се позовем на нейните изводи за осмислянето на тези изображения като древната Богиня-майка, бихме изказали предположение, че антропоморфните фигури по еникьойските сукмани са женски и представят именно старинни култове към Богинята майка и то в позата на раждаща жена.
Декорацията на сукманите се допълва от два или три пъстри растителни мотива по задния стан над везмото. По своята украса еникъойския сукман се доближава до останалите везани сукмани от Тракия и Розовата долина. Най-силни са сходствата му на базата на белите памучни пошиви с горните дрехи в Софийско, Поморийско и българските малоазийски села.
Над сукмана се опасва поясът. Той е основен конструктивен елемент в костюма. Сбирката от еникьойски носии в НЕМ разполага с два женски пояса с ивн. № 12952 и 13254. Те са вълнени, четворно тъкани, с размери 320-350 х 35-45 см. Основното поле при единия е мораво-червено, с украса от напречни черти в групи от по 3, една основна светло лилава, оградена със сини линии. В другия пояс основата е червена, по-ярка, с отвесни сини, черни, бели ивици. Тези цветни пояси се открояват на тъмния фон на сукмана и макар и с твърде голям размер, не натежават. Престилката, опасана върху тях, скрива по-голямата част и остава една тънка цветна ивица, проблясвайки на черния фон.
Престилката в еникьойския женски костюм носи наименованието престел ‘ник. Тя е вълнена, лито тъкана, едноплата, с дължина, покриваща полите на сукмана и стигаща до украсата на ризата. Размерът й е средно от 75 х 35-40 см. Украсата е от втъкани мотиви от бял, неусукан памук, придаващ релефност на изображението и в съответствие с декорацията на сукмана. Напречните бели ивици се редуват с разноцветни ивици с пъстри ромбични фигури, извезани върху тях. Те са бели, червени, оранжеви, черни, редуващи се ритмично, като между тях остава известно разстояние, през което прозират багрите на основата. В зависимост от големината на мотивите еникьойци определят своите престилки като „гул-‘ам престелник» и „малък престелник» (Вакарелски 1935: 198). Освен престилките с изцяло извезани основни полета се срещат и такива с украса от хоризонтални разноцветни ивици и семпла везбена украса в долния край от стилизирани растителни мотиви. Престел’ниците са обточени с по-тесни или по-широки гайтани в ярки тонове и завършват с шарени ресни. Еникьойската престилка като цвят, орнамент и техника на изпълнение е най-близка до тази в мандърската малоазийска носия.
Връхната дреха шаяк в носията на с. Еникьой, както и из цяло българско, е белег на невестинство. Изработва се от черен шаяк. Кройката е твърде усложнена. За гръб има една цяла с ширината на стана „майка». Предниците са от същата „майка», разделена по дължина. На рамото няма разрез и шев. Силната клинатост на предниците се получава от пришити за вратната извивка трапецовидни парчета плат, с широчина при основата около 20 сми остър връх. Гърбът е разширен с клинове, стигащи до под мишниците, закрепени за ръкава чрез правоъгълно парче. Дрехата е с ръкави до лакътя. Дължината е под коляното и стига до там, където завършва везмото на цукното.
Шаякът е една от най-богато украсените дрехи в българското народно облекло. Декорацията е по пазвите, полите, гърба, ръкавите, раменете и съединителните шевове. Тя изгажда една твърде монументална композиция, която придава тържественост и достолепие на цялата носия. Краищата на дрехата — предници, поли, ръкавни отвори, вратна извивка са обточени с няколко реда разноцветни гайтани и пошиви от бяла неусукана памучна нишка, в хармония с украсата по сукмана и престилката. В някои шаяци между пъстрите линеарни ивици проблясват ширити от пъстра или бяла сърма. От двете страни на гърдите има по един сравнително едър мотив, извезан или направо върху шаяка или върху апликация от червен план или басма или върху правоъгълни парчета бяло бало, пришити на предниците. Везмото е предимно линеарно от разноцветни вълнени конци в свежи тонове, бели релефни пошиви от неусукан памук, сърмен ширит. Особено богата е декорацията по двете предници. Тя е разположена огледално в някои шаяци, в други десният мотив е по-богат от сходния нему ляв, тъй като дясната част на дрехата прихлупва лявата. Едрите мотиви тук са от силно геометризирани растителни изображения.
Интерес предизвикват два шаяка с човешки изображения по предниците, инв. № 42 248 и 12 232. Изобразените фигури са определено женски с подчертан ромб в долната част и глава, оформена като слънчев знак с кръг с лъчи (Чаусидис 1994: 104; 292). Целият гръб на връхната дреха е плътно извезан от разноцветна вълнена и бяла памучна прежда; с големи геометрични фигури и схематични растителни орнаменти. Украсата по ръкава е от ярко везмо върху пришито парче бял памучен плат с червена апликация от вътрешната страна, което се носи завито навън, с предпочитани линеарни орнаменти.
Шаякът със своята изключително пищна украса придава завършек на носията и неповторима изящност. Сходство с него намираме в горното облекло на жените от гр. Летино, Италия, описано от Е Сефтерски като прабългарско (Сефтерски, Жарданова-Сефтерска 1982:20). Архивните снимки от първите десетилетия на XX в. представят еникьойската носия с шаяк, опасан отгоре с престилка, което е един от примерите за преминаването на връхната дреха към основния състав на костюма. По време на венчавка невестата облича над шаяка кюрк от вълча кожа (Касабова 1940: 107).
Принадлежностите за обуване към женската еникьойска носия са черни чорапи, калцуни (кал’чин’а) и обуща. Колекцията на НЕМ притежава един чифт калцуни, инв. № 12 236. Те са от бяло бало, с височина около 45 см. Съединителните шевове са подчертани с контрастиращи двойки от черни и оранжеви вълнени гайтани. Украсата се допълва от апликация от червена чоха в предната част, а в задната от растителен мотив, с листа и цветове симетрично разположени от двете страни на стъблото, изпълнени с тънъквълнен гайтан, оцветен в черно, оранжево, жълто и бледозелено; една чудесна цветова комбинация, изпъкваща по особено красив начин на бялото поле.
За прическата на жените от с. Еникьой са характерни плитките, започващи на тила, зад ушите и спускащи се по гърба. Къносването като обичай от българската сватба е било разпространено и в с. Еникьой. Тук забъркват каша с къна и оставен от медениците (сватбени хлябове) квас. „С това боядисано тесто къносват, т.е боядисват ноктите, а след това и целите ръце на невестата и косите» (Вакарелски 1935: 356). Забраждането се извършва с „чембер», сгънат по диагонал, с прехвърлени краища на тила и завързани на върха на главата.
Кърпата за глава в сбирката е с инв. № 41 061. Тя е кашмирена, вишнева с щамповани растителни орнаменти в розово и червено и пришити ресни по двата края от оранжева и червена вълнена прежда, които при вързването остават като своеобразна „китка» на върха на главата и са в цветово съзвучие с украсата по останалите части на носията. Като белег за траур е носенето на черен чембер, с краища, раминаващи се под брадата и вързани на тила и ниско спуснати над очите. Такъв тип забраждане се носи и от възрастните жени.
Бежанците от с. Еникьой, Узункюприйско в първите десетилетия на XX в. заменят своята носия с местно облекло в селищата, където са се преселили, което вече е от градски тип. До към 40-те години на миналото столетие старата носия е била пазена от възрастните жени, за да бъдат погребани с нея, заумрело.
Женското облекло от Еникьой е било модел за изработване на традиционен народен костюм на Царица Йоанна. В архивни снимки от 1935 г. от Евкси ноград виждаме царицата в тоалет от рокля и горна дреха, препасани с колан и с везмо, повтарящо като орнамент и местонахождение старинната еникьойска шевица.
Необикновената красота и изтънченост на тази носия и днес е вдъхновение за изработване на традиционно облекло в ансамблите за народни песни и танци.
Анита Комитска
Литература:
Браянов, Т. 1970: Българи бежанци от Тракия. — В: Известия на тракийския научен
институт, кн. II, С., 207-238.
Вакарелски, Хр. 1935: Бит и език на тракийските и малоазийски българи. Ч. I. Вакарелски, Хр., Д. Иванов 1941: История на българските носии сега и в миналото.
София. Вакарелски, Хр. 1965: Тракийско шевично изкуство. — В: Известия на тракийския
научен институт, кн. I. Велева, М., Лепавцова, Евг. 1979: Български народни носии. ТIII. Български народни
носии в Източна България през XIX и нач. на XX в. София. Дечева, М. 1991: Растителният орнамент в българската народна шевица. — Българска
етнология, № 6, 15-29. Касабова, Н. 1940: Етнографско изследване на преселниците от с. Еникьой в с.
Синапово. — РКС, № 281. Михайлова, Г 1991: Антропоморфни фигури по шевиците и тъканите на някои
балкански и славянски народи. — В: Проблеми на българския фолклор. Т. 8, С.,
269-283. Петева, Евд. 1929: Животински и човешки фигури в българската текстилна
орнаментика. — ИНЕМ, кн. 8-9. Сефтерски, Е, Сефтерска, Здр. 1982: Прабългарски културно-езикови следи в Италия.
— Отечество, № 16, 20-26.
Чаусидис, Н. 1994: Митските слики на ^ужните славяни. Скоще. Стоин, В. 1939: Български народни песни от Източна и Западна Тракия. София.
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=529:2013-04-11-08-53-39&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
