BG Diaspora: Проект болгар Москвы, посвященный культуре, истории и дружбе между народами
Болгарская Диаспора — слайд 1
Болгарская Диаспора — слайд 2
Болгарская Диаспора — слайд 3
Болгарская Диаспора — слайд 4
Болгарская Диаспора — слайд 5
Болгарская Диаспора — слайд 6
Болгарская Диаспора — слайд 7
Болгарская Диаспора — слайд 8
Болгарская Диаспора — слайд 9
Болгарская Диаспора — слайд 10

Най-невероятните ловджийски истории

Истинският ловец не само трябва да стреля точно, но и да разказва хубаво. Не е важно какво се е случило в гората, а какво ще се разкаже на трапезата — твърдят стари авджии. Затова открай време неписано правило при приема на нови ловци в дружинките е те, ако не са веселяци, поне да носят на майтапи.

Eдин от най-колоритните ловци в Северозапада е Васил Борисов от Лом, известен повече като Васко Трапера. Васко живее заради единия лов. Ходи с яке с ресни, шапка от чакал, каубойски ботуши и нож на колана. А домът му е пълен с кучета, пушки и трофеи от пернато и космато. Историите му край нямат. Една зима тъкмо се стягал за лов на патици и се появил негов приятел земеделец, разказва Трапера. Край Дунав има неожъната нива с царевица, тръгвай да нарежем за конете, помолил аверът. Ловецът въртял, сукал, опитвал да се откачи, за да иде на лов, ама накрая склонил. Но уговорил приятеля, като нарежат царевичака, да отидат за патици.

Хвърлили те пушки и сърпове в каруцата и поели към реката. А студът — страшен! Дърветата замръзнали и листата им звънят като ламаринени, парата от носа на конете става на кристали и се сипе по земята. Нарязали царевица двамата, тръгнали към Дунав с каруцата и какво да видят? Реката почерняла от патици! Грабнали пушките, теглили по два фишека, натръшкали се няколко патици, но останалите не излитат. Гръмнали пак — паднали още, но другите пак не хвърчат. «Разбрахме каква е работа — докато патиците плували, краката им замръзнали в леда и не могат да излетят. Хвърлихме пушките да не харчим патрони, че като почнахме със сърповете — косихме патици, докато напълним каруцата. Цяла зима ядохме патици със зеле!», смее се Трапера.

В с. Белотинци пък още разказват историите на покойния вече авджия бай Георги Пашкулкьо. Той толкова обичал лова, че всеки ден ходел в гората, скрил пушката в крачола си. Една привечер Пашкулкьо подбрал внука си на лов и момчето тръгнало с велосипеда си с него. Не ударили обаче нищо и тръгнали да се връщат. Но стареца го болели краката и предложил на внука да карат на смени колелото — единият върти 400-500 м педалите, оставя превозното средство и тръгва пеша, после другият се качва и догонва първия. По средата на пътя в едни шубраци бай Георги мернал от колелото глиган, свалил чифтето и пушнал по него. Нерезът изквичал и побягнал ранен, а авджията завъртял педалите подире му. Глиганът бяга, бай Георги държи с една ръка кормилото, а с другата гърми. Докато накрая прасето паднало. То било толкова голямо, че двамата не смогнали да го носят и момчето отишло с колелото до село да вика помощници, разказват авджиите.

Майстор на ловните лакърдии е и д-р Людмил Кирилов от Лом. Пред гости на чаша вино в крайдунавската си къща той често разказва как една зима тръгнал за патици по реката и мернал във водата нещо да приплясква. «Патица се къпе!», решил докторът, треснал с пушката и мишената му обърнала корем. Когато отишъл, видял по водата да се носи надупчен от сачмите му голям сом. Невинаги обаче победители в аджийските истории са мъжете с пушки.

Във видинското с. Септемврийци през смях споделят как глиган обрал местен ловец. На пусията на опитния стрелец излезли две диви прасета наведнъж. Вдигнал той пушката — първото паднало като покосено, а второто — ранено, хукнало да бяга. Авджията метнал раницата си върху просналия се нерез — да не му пречи, и тръгнал с чифтето след ударения от сачмите му. Вървял километър-два — изгубил дирята и се върнал. Но уж убитата свиня я нямало. Липсвала и раницата. Оказало се, че животното било само зашеметено и като се освестило побягнало, а раницата, закачена за глигите му, заминала барабар с шишето вино и приготвените мезета.

През миналия век ловните небивалици били на такава почит, че дори се устройвали конкурси за най-дебели ловни лъжи, твърди покойният вече писател Анастас Стоянов. На такъв конкурс в някогашна Кутловица (днес — Монтана) се разиграла следната случка с авджията зевзек бай Геро. «На младини излязох аз на лов с едноцевката и пред мене литна фазан, започнал Геро.

Вдигнах пушката, ама хвръкна ято яребици. Тъкмо се чудех по какво да стрелям и от храста рипна заек. Гръмнах и гледам — на една една страна се търкаля заек, на друга фазан, на трета яребици пърхат. А точно пред мен полегнала една пастирка, смее се и вика:
— Геро, кво ше праим сега?
— Е, колко станаха общо бе, Геро? — викнали от журито, за да уточнят общия брой паднал дивеч.
— Ами седем — четири момичета и три момчета! Ако не вярвате, питайте пастирката, седи на първия ред — бременна е вече с осмото! — отвърнал авджията. Недоразбрала за какво точно иде реч, жената смотолевила:
— Ама аз всичките все от него ги имам!
Наградата за най-голяма лъжа присъдили на булката.

Реквием за глигана Патрис Лумумба

КИРИЛ ФАЛИН

Ловджийските лакърдии и по Кюстендилско са неподражаеми като език, стил и съдържание, гордеят се с идваща им отвътре словесност по темата тартори на авджийското съсловие. Истории всякакви, родени и измислени по ловните полета, пусиите и особено при финалната част на всеки излет — запоите.

Персонифицирането на глигана Патрис Лумумба обаче си е повече от гениално попадение за тукашните ловци разказвачи. И често го споменават — нещо като IN MEMORIAM.

Глиганът бил черен и борбен и затова го кръстили на първия демократично избран през 1960 г. президент на Република Конго (Киншаса). Бил адски издръжлив и много хитър. На километри разигравал вбесените от номерата и маневрите му ловци преследвачи от дружинката в района на селата Раненци и Гюешево. «Как ли не сме го дебнели, какви ли засади не му устройвахме и все ни се изплъзваше. Не пада на мушката и това си е — днес, години след провалените дебнения на фамозния четириног Лумумба, си спомня Димитър Неделчев (65 г.), бивше ченге, доскоро диригент на градския духов оркестър в Кюстендил. Като позастарее и загуби бързината и хитростта си, Лумумба все ще падне под изстрела, утешавали се след неуспешните гонки авджиите. Но не би!

До най-неочаквана развръзка, довела до гибелта на четинестия Лумумба. От своя делова визита в Македония се връщал с мерцедеса си легендарният кюстендилски бизнесмен Александър Тасев-Остап, застрелян в «Бояна» през май 2007 г. Остап не шофирал лично. Изведнъж той и шофьорът му забелязали да пресича международния път от ГКПП-Гюешево импозантен глиган. Искал да избегне удара шофьорът, но чул отчетливото на шефа си: «Гази го!»

Ударът бил неизбежен и фатален за глигана. Като го закарали в Кюстендил, слисаните приятели на Остап, които ловували из пограничните села, разпознали в безжизнения нерез Патрис Лумумба. Одрали го, разфасовали го.

«Два бидона месо напълнихме. Стана страхотна софра в памет на Лумумба в заведението на Остап — «Алекс». Главата му я препираха, Остап си я държеше на видно място в офиса. След като го убиха, не зная къде е страшничката глава на глигана. Вероятно са я прибрали от семействата на Тасев, но не съм сигурен», гадае ексдуховият диригент Неделчев.

Да тръшнеш супер като размери, тегло, но и като поведение и характер глиган е най-престижният лов за кюстендилските авджии. А ако го застреляш, трябва да го прибереш, полага ти се. Така разсъждават в дружинката в граничното с. Уши. Там почти цял ден преследвали едно със сигурност 150-200-килограмово диво прасе. Успели да го ранят. Но изманеврирало успешно и хукнало през границата в Сръбско.

Там го причакали и доубили колеги ловци от Босилеградско. Това обаче след дни се разбрало. «Обадихме им се по джиесема, че си искаме убития глиган. Само че те вече си го били разпределили като мръвки и си го прибрали по домашните фризери. Като компенсация ни изпратиха няколко кашона хранителни продукти — олио, захар, брашно, разни други пакети. В натура, докато горе-долу покрие глигана, който ни отнеха», спомня си бившият домакин на общината в Кюстендил и запален ловец Любомир Лумбарски-Лумбарата (64 г.). Така разбирателството между ловците отсам и оттатък границата не било нарушено.

Как се появи глиганозавърът?

МИР БОГОЕВ

От старта на ловния сезон през миналата седмица печатът е залян с отстреляни огромни глигани — над 200 кила. Къде се крие причината за нашествието на тези глиганозаври?
Има огромна разлика между изнежената домашна свиня, която си лежи в кочината, за да плюска каквото забъркат стопаните, и дивата волна свиня!

В гората няма кой да дава разни смески или помия с отсевки и трици и за да хапне, животното трябва да се движи постоянно. Тук жълъд, след двайсет крачки още два, сетне диви круши, дренки, къпини, корени и грудки, охлюви, мишки, яйца и пиленца на гнездещи по земята птици, па и мърша, а вечер по тъмно започват тайните набези към някоя нива с картофи или царевица.

Така дивите шопари са непрестанно на фитнес и естествено при толкова як «бодибилдинг» натрупват повече мускулна маса, отколкото сланина. Височината в плешката на глигана, който винаги е по-едър от дивата свиня, достига до 120 см, а на дължина се срещат и «високопроходими пикапи» до 180 см. Както и да го погледнем 180 см си е размерът на един съвременен 4-крилен гардероб!

Само за илюстрация тук трябва да се каже, че в Германия, Австрия и Франция и изобщо в Западна Европа чистите гени на дивата свиня са се омесили доста с гените на домашни прасета. Затова в горите там е чудо да се удари глиган 150-200 кила, докато в България това е така да се каже «средната категория». Баш шампионските двубои из нашите планини и баири почват от 200 кила нагоре и стигат малко над 300, като отделни хитри и стари вепри, които живеят като самотници и затова по-рядко попадат на пусиите, достигат и до психологичната граница 350 кила!

Диво животно с такава маса е нещо толкова внушително, че заедно с мечката може да се смята за властелина на нашите гори! Зрелият глиган не се бои от нищо и от никого! Докато е в добро здраве, той на практика няма естествени врагове освен някои ловджия късметлия! Дори вълците тактически си правят сметката и не рискуват да го нападнат, защото животното е силно, много повратливо, хитро и има остри като триъгълни кинжали глиги, с които може да разпори само с един удар всеки свой противник! А след такава свинска «операция» почти не се оцелява…

У нас дивата свиня е един вид, но с две обособени популации — старопланинска и родопска. В основата на внушителните размери на българските «горски пържоли» са ценните гени, които популациите са получили в наследство от време оно! Ситуацията с ръста и размерите е точно като при хората — ако в даден род е имало и има едри и високи хора — много вероятно е и техните наследници да са такива.

И още нещо наистина фундаментално, за което малко се знае и говори — храната. Горски плодове, диви дъхави треви и билки, грудки, ядливи корени, жълъди, кестени и дори трюфелите с баснословните им цени са нещо всекидневно в менюто на дивата свиня. А това е истинска чиста и естествена храна, пълна с витамини, микроелементи и минерали, така както само Господ умело ги е съчетал. Тук няма ментета, няма «Е»-та, набухватели, стабилизатори и други обичайни индустриални шменти капели!

В биологията например е известен следният факт — биковете на дивото говедо тур, които някога са обитавали горите, са тежали над 1 тон, дори до тон и половина! Когато тези говеда били вече опитомени и отглеждани от човека, далеч от горите, размерите на биковете се смалили до около 800-900 кила…

А че по нашите земи винаги са бродели страховити огромни глигани — говорят и забележителните фрески на тракийската гробница от село Александрово, Хасковско. Там има смайваща по своята динамика ловна сцена с настръхнал от ярост глиган и куче, което направо «виси» във въздуха на врата му! Рисунките са отпреди около 3500 г., когато видимо и траките виждали голям зор, за да се справят с тези огромни, мощни и страшни глигани.
Ето защо ловджийските приказки за внушителни по размер и тегло диви шопари не са за подценяване и имат своите основания за достоверност.

Например преди години известният еколог, политик и ловец проф. Стоян Кушлев ми разказа следната ловна сага от Родопите. Герой в нея обаче не е нашумелият сега Малкия слон, а глиган с човешкото име Кирчо: «Случвало ми се е такова чудо! Например един глиган на име Кирчо бе търсен под дърво и камък в продължение на 6-7 г. из Родопите и обра много сачми и бренекета. Накрая падна до с. Мугла и съм свидетел как от бутовете му бяха извадени три бренекета (тежки ловни куршуми) и една шепа дремки (много едри сачми). Падна обаче от 7 гръмнати в него бренекета и тежеше 326 кила!»

Днес авджийските приказки за подобни зверове продължават, но истината е, че в повечето случаи отстреляните глигани не са претеглени точно, защото по селата вече ги няма някогашните текезесарски кантари, които можеха да измерят нещо подобно. Въпреки това на авджийските разкази трябва да се вярва не само защото тъкмо ловците се хората, които през живота си виждат най-много диви свине и могат да ги преценят, но и поради факта, че щом са платили ловния си билет на държавата — значи официално са придобили и правото да ментят в рамките на закона. Или както големият сладкодумец и ловец Дончо Цончев разказваше за лакърдии в дружинката на великия Емилиян Станев: «Тук сме се събрали да си вярваме — който не вярва, направо до си отива!»

Вестник труд.