Селото беше толкова малко, че децата можеха да го обходят до пладне няколко пъти. Къщите бяха струпани в някаква щастлива безреда, нехайни и изгубени сред обширни дворове, заградени с жив плет, гъст, жилав и с надвиснали над земята тънки усукани клони като пипала на непознато гигантско влечуго, все още спящо, но готово да задуши и двора, и къщата с нейните обитатели.
Улиците, ако можеше да се нарекат улици, бяха къси, разкривени и тесни като стремежите, мислите и мечтите на селяните, които едва се разминаваха по тях. Някъде се превръщаха в пътеки, обрасли от двете страни с високи диви треви и храсталаци, които спираха до дъното на някой плет или сляп касък.
На единия край на Селото бяха Сладките и Студените кладенци, край които привечер пъстрееха фустаните на девойките и проблясваха огледалата на калайдисаните менци. Малко по-горе се къдреха десетки хектари лозя. Край тях пропълзяваше по баира черен път, който излизаше от Селото и се кръстосваше с шосето. В средата на този кръстопътен триъгълник се издигаше солидна каменна едноетажна постройка с окръглени прозорци в орнаментирана рамка с претенции за античност. Къщата беше оградена с каменен зид. В двора тъмнееше короната на една череша, под която грациозно се кипреше водна помпа. Това беше селският Кантон в турско и пътна станция. В него живееше с жена си и дъщеря си кантонерът, който стопанисваше шосето, водещо на изток към морето и на запад към близкото градче. Пролет и лете той се грижеше шанцът от двете страни на пътя да е дълбок и чист, за да поема дъждовните води. Окосяваше тревата край него, белосваше салкъмовите дръвчета и километричните камъни като отбелязваше с черна боя цифровите обозначения на километража. Зиме засипваше с пясък заледените участъци. До късно вечер, със запален фенер, оглеждаше шосето, а когато някой закъснял пътник или каруцар, претърпял повреда, замръкваше далече от селото си, той намираше подслон в Кантона, а конският впряг биваше прибран на сушина и назобен.
От другата страна, западно от Селото, бяха гробищата, които придаваха на пейзажа някаква жалостива самотност, като напомняше за преходността на земните страсти, за загадката и привлекателността на вечното мълчание. На открита поляна под тях беше Дълбокият кладенец с келевото, около което цял ден и до късна вечер една ослепяла алаша въртеше огромния чекрък и вадеше вода от трийсет-четирийсетметровата дълбочина. Овчари и говедари като библейски пратеници на надеждата и отчаянието, докарваха привечер стадата на водопой около многобройните каменни корита. Наоколо се чуваше мучене, пръхтене, блеене, кучешки лай или недоволната ругатня на някой от пастирите.
Живеещите наблизо отбиваха изтичащата от коритата вода в плитки вади и поливаха зеленчуковите си и цветни градини. Всичко растеше, цъфтеше и зрееше под грижовната ръка и благия поглед на стопаните дори и в най-сушавите години. Всеки плод, бил той домат, краставица, диня, пъпеш, ябълка или слива, имаше свой аромат и една незабравима сладост, събрана от чистите и още недокоснати от химията и други човешки изобретения, вода, въздух и почва. Те бяха девствени и неомърсени и с една благодат, която раздаваха щедро на хората. Небето беше високо и синьо като изпрана риза на младоженец, а след дъжд размотаваше своя пояс пъстроцветна дъга, знамето на Божията и човешката радост, тържествен химн на възраждащата се красота, която свързваше небесното със земното. В лятната жега въздухът трептеше от омара и чистота, а вечер прохладата, гальовна и нежна като копнеж, милваше, палаво пощипваше, събуждаше и кипваше жизнените сокове на всичко живо да расте, да се люби, да се плоди и да едрее. В тази звънтяща от прозрачност вечерна тишина всеки зувк, всеки глас, песен или далечен плач на кавал се разнасяше в простора първичен, ясен и звънлив, без да среща преграда, без да бъде заглушен от шумове, като че ли хората можеха да се викат помежду си от единия край на света до другия.
Селата наоколо, скупчени наблизо, доверчиво се притискаха. Къщите им се виждаха, а светлините вечер трептяха срамежливо, кимаха приятелски, поздравяваха се и разговаряха на своя пещерен език: „ Тук сме. Близо до вас. Няма нищо страшно”. Децата на прибежки отиваха до съседното село да се видят с връстници, да опознаят света отвън тяхното Село, да обесят някоя котка на нечия сграда или дърво, за да дадат знак за своето посещение и дързост, да предизвикат или изпреварят гневното отмъщение на предполагаемия противник. Децата на „мирното” село, забелязваха отдалече нашествениците и вече са се барикадирали, готови да посрещнат храбро нападателите като сюрия бойци, бранители на крепостта, въоръжени с дребни камъни или набързо отчупени шибалки. Завързваха се жестоки и безпричинни битки, защото е заложено в човека да напада или да брани своята територия, дори когато неприятелят не е неприятел. Схватките завършваха, както става и в политиката, с миролюбиво споразумение между двете воюващи страни – да нападнат заедно овощните градини на другото близко село. И така безконечни войни и мирни съюзи до свършека на света. Сбиванията, ловът на лалугери, ръката, стиснала рогатката на прашката, запратеното камъче, заредено със смърт, победният вик, който съпровожда падащата ранена птица, вкоравяваха характерите им и наточваха острието на тяхната мъжественост.
Уморените войни се завръщаха без трофеи, оклепани, с размазани по лицата им прахоляк и пот, следи от сладкия сок на сливи и дини, протекъл по брадите им, някой откъснат ръкав или обелено коляно бяха следите на тяхното детско тщестлавие с една гордост на завоеватели и победители. Те се мъкнеха боси по прашния междуселски път и краката им оставяха дълбоки и нежни следи на ангели, преминали по смляната на пепел пръст. При всяка тяхна стъпка тя извираше измежду пръстите им като виеща се струйка пепелак. Пътьом нападаха някоя нива. Откъсваха голяма колкото тава слънчогледова пита. Оронваха златистия мъх и се откриваха едрите като конски зъби семки, здраво забодени в своите малки, съвършени по форма и предназначение килийки. Разкъсваха я на парчета и отвътре се показваше меката сребристозахарна сърцевина, а по ръцете им оставаха сърбящи розови следи, охлузени от грапавата кожа на стеблото. Децата чоплеха семки и се състезаваха в дълго плюене на шлюпките, които редом със следите от краката им образуваха точковидните вдлъбнатини на тяхното детско блаженство.
По пътя оставяха следи не само босоногите владетели на безгрижието. След тях преминаваха овцете с кучетата-пазачи и магарето-водач. Техните следи, дребни и ситно подредени, се запълваха с поръсени гладки, лъскави и черни като маслинки овчи барабонки. Привечер минаваха крави, волове, коне. Те оставяха своите уморени копитни следи – широки, дълбоко забити в прашния път, тежки като своите стопани. Други, като изящно очертани дъги, закръглени и с наниз от гвоздеи, бяха от копитата на подковани коне. По големината на тези, изкопани в пръстта дантелени сенки, можеше да се определи дали това е младо жребче или престаряла кобила.
Зиме, когато пътят се покриваше с дълбок хрускав сняг, зайци и лисици оставяха предпазливите си объркани стъпки. След тях птичите крачета рисуваха нежни букетчета, а изгладнелите вълци напускаха горските убежища и душейки невидимите летни следи, се прокрадваха към кошарите и оборите да погостуват на своите жертви. Зад тях се проточваше кървавата диря на насилието и смъртта, на утолената враждебност и тържеството на заситеното гладно потомство.
Така следите по пътя се объркваха и смесваха. Заличаваха ги гладките звънтящи шини на каруците и плазовете на шейните. Разпиляваха ги по широкото поле ветровете. Размиваха ги дъждовете, или ги сковаваха зимните студове, но те се появяваха отново и отново, еднакви и различни като безкрайната, несекваща върволица на живота и неспирния бяг на времето. Всяка безименна следа е като мимолетен спомен, отбелязан във вселенското пространство за онези, които са имали имена някога.
Февруари 2008 г.
* * *
Събина-старата стоеше на високия кьошк и си мърмореше нещо. Имаше навика да си говори с къщата, дърветата, цветята или с добитъка. Те се разбираха по свой необясним начин, а така тя поддържаше единството и равновесието между своя живот и този на предметите и съществата, с които го споделяше. Изправена и суха, тя приличаше на дървените колони на чардака и изглеждаше здрава, уверена и непоклатима като вечността. Столетието отдавна я беше отминало, но изразът на очите и беше все тъй проникновен и топъл, а лицето и приличаше на мека, омачкана и излиняла от слънцето коприна. Понякога объркваше имената на внуците и пра-правнуците си, но спомените и за преживяното бяха ясни и подредени като съдовете на полицата. Пред очите и се простираше целият преден двор със сградите, с инвентара и децата, които се гонеха и катереха по опразнените каруци и двуколесния кабриолет. Яхнали гладкото и излъскано кожено седло на жетварката или редосеялката, в детското им въображение те се превръщаха в приказни каляски и файтони с пеещи медни звънчета. Невидимите коне, които подканваха да тичат по-бързо, пръхтяха и препускаха през полета и омагьосани гори. Загубили представа за пътя, те се катереха по небето и отнасяха децата в приказни светове, за които им разказваше вечер Събина-старата. В тези очарователни игри се случваха всевъзможни приключения. Те бяха принцове и принцеси, хитроумни мъдреци, бъдещи изобретатели, които се канеха да изтърбушат със свредел земята от единия до другия край, за да видят какво има в нея, а през двата отвора да шурти водата от моретата към небето, защото Събина-старата казваше, че Земята била кръгла като диня. Щом е диня, значи, че отвътре е червена и има големи семки, които могат да изчоплят само великаните.
Сега тя ги наблюдаваше с ласкаво одобрение, че са палави и енергични, с ококорени очи възприемат света, а не са заспали, разплути и хленчещи сополанковци. В старанието си да си обяснят необяснимото те задаваха своите наивни въпроси: „ Защо змеят има три глави? Трябва да е голям лакомник щом има и три уста. Как тиквата на Пепелеш Мара се превръща в каляска, а от нашите тикви не става? Щом Земята е кръгла като диня, защо хората не падат на небето? А тези от другата страна с главата надолу ли вървят? Дядо Боже като е създал света, него кой го е създал? Има ли си баща и майка?” Тези въпроси понякога объркваха и Събина-старата. Игрите на децата бяха като надникване в бъдещето, а то им предлагаше неизброими чудеса, в които се стремяха да проникнат и да ги овладеят.
Събина-старата ги благославяше мълком и всяка вечер, коленичила пред иконостаса, отправяше молитвите си към Бога да ги огради с благоволението си и да ги предпази от злото. Когато нейните деца бяха вече поотраснали, със своя стопанин Димитриос Рум – Гърков направиха едно продължително пътешествие до Божи гроб и Светите места. Отбиха се в Ефес да се поклонят на гроба на Света Богородица и в Цариград да видят най-голямата църква „Света София”. Надонесоха икони и литографии, кандила и свещници, с които запълниха стените на всички соби. В една тенекиена кутия за халва, изрисувана със сцени от персийски приказки и заплетени арабески, бяха събрани и се показваха като нещо невиждано, задморски рапани, които наричаха „шушували” с полирана като порцелан повърхност, обсипана с кафяви точици и лунички, с нежна розова вътрешност. Долепяха я до ухото си и дочуваха шума на далечното море. Между многото морски вкаменелости имаше ръбати петолъчни звезди, седефени миди колкото длан, малко изящно кръстче от дървото на кръста, на който бил разпънат Иисус Христос, седефени броеници с перлен блясък и пъстри пискюлчета от мека камилска вълна. Всички тия чудесии се показваха като свещени реликви с чародейна сила. Натопени в лунна мълчана вода, те служеха за баене против уроки и страх. След няколко десетилетия целият този арсенал от лечителски и свръхземни сили преминаха в ръцете на правнучката и Тодора, която имаше способноста да премахва болката с едно докосване или измиване лицето на болния с водата от натопените „камъчета” и кръстчета. Така Събина-старата бе добила едно познание за света по-различно от това на нейните съселяни. Тя четеше Библията и Вечния календар, объркваше ги с предсказанията на Нострадамус, на пророчицата Касандра или Апокалипсиса на Йоан и беше сигурна в тяхната истинност и неотменимост. Предаваше своите знания на децата и внуците си като ценно завещание и нетленно богатство, обвързвайки реалността с езическите ритуали и вярата във възкресението, с живота в райските селения или във врящите казани на Геената. Орисници, русалки и самодиви битуваха в нейните представи с Богородица и Света Петка. Природата и Бог живееха в единство и разбирателство в нейното съзнание. От ранна пролет до първия сняг тя спеше на открития кьошк. Взираше се в дълбокото мастилено небе като звездоброец. Кръстеше се, когато падаше звезда, защото някоя душа се е преселила на небето. Отбелязваше преместването на звездните купчини. Всички те имаха свои наименования и своя история. Млечният път беше разсипаната от крадеца слама, Голямата и Малката мечка – покровители на Русията, която е мощна като мечка, Керванджийката, Квачката с пиленцата и пр. Гадаеше по залеза на слънцето, по „хармана” около луната, по трептенето на звездите какво ще бъде времето и плодородието на годината. При пълнолуние, когато месечината биваше най-светла, тя сочеше на децата лунните петна, които приличаха на девойка с менци и момък, който и напива водата, и разказваше някаква история за любов, а децата силеха въображението си да видят тези човешки сенки, които са намерили истинското си щастие на луната, а така омагьосали и всички млади, които се влюбвали по време на пълнолуние.
След много години, когато Димитриос Рум – Гърков си отиде от белия свят без да се примири с поробването на Добруджа, макар и престаряла, но с неостаряваща воля, тя се разпореждаше с имотите, с наемането на ратаи и с цялата подредба на живота в къщата. Разхвърляше работата според способностите и предпочитанията на синовете и снахите, на дъщерите и порасналите внуци, според това кому какво приляга, за да не изпитват досада и тежест от труда, а работата да ги изпълва с благодат, да им създава радост и доволство с плодовете си. Всяка принуда за нея беше като тежко наказание за несторен грях, всички, които тя ръководеше и напътстваше със завидна кротост, но и с твърда убедителност и настоятелност и се подчиняваха и следваха съветите и изискванията й, защото имаше вековен опит и можеше да предвиди и предотврати всяка несполука. Тя нямаше любимци и фаворити, не изразяваше гласно одобрението си, но умееше да възнагради стореното добро. Не даваше преднина на своите, отнасяше се с еднакво внимание и строгост, както към собсвените си синове и дъщери, така и към наемните работници, някои от които се привързваха към нея дотолкова, че оставаха на работа до края на живота си.
Нейната прямота, скъперническа похвала, но и искрена сърдечност, изключваха всякакви прояви на завист, раздори и дребни свади. Тя виждаше и знаеше какво става наоколо, четеше в мислите и в душите на хората около себе си. Отсъждаше справедливо и категорично, без заобиколки и колебания, които считаше за израз на слабост и неувереност. Тя притежаваше учудващи способности да предугажда всяка неприятност, която се зараждаше в повесмото на времето и на монотонното ежедневие. Сега, притворила очи, тя се вслушваше в тревожното скимтене на сърцето си, в пророчествата на сънищата си и долавяше далечното бучене на надигаща се буря, чийто порой ще причини много злини и страдания, които ще изправят хората едни срещу други. Омразата ще изсуши сърцата им и ще промени целия им досегашен живот, както е предопределено във Вечния календар. Колко войни беше преживяла, колко плачове и проклятия беше чула, колко мъртъвци беше погребала и на колко поличби беше свидетел! Обкръжена още от раждането си от една враждебност, постоянната заплаха за живота и грижата за самозащита, бяха усъвършенствали способностите и да възприема всяко колебание, всяко трептение на вътрешния си сетивен свят и сега като диво животно усещаше мириса на нещастие, на кръв и повея на смъртта.
Детската глъч я върна към онези пътеки, които я отвеждаха в далечината на времето, наситено с кръвожадни изстъпления и жестокост. Връщаше се към миналото, към отдавнашни спомени и събития, защото в тях е заложен зародишът за бъдещето, а то е повторение на онова, което е станало някога. Тези спомени още вълнуваха кръвта й, още се разпалваше онази непоносимост към отдавна преминали в отвъдното насилници, както и храбреци. Бе запазила, макар и утихнала, омразата си към едните и почтителната си обич към другите. Когато боядисваха Великденски яйца, изхвърляше зелените бои и казваше: „Зелен турчин на Великденската си трапеза не искам! Боядисвайте червени като кръвта на нашия Спасител и на българските мъченици!”. Великденските празници за нея бяха свързани с тежки и неприятни преживявания, затова беше толкова категорична.
Спомените и за „онова време” съживяваха изстиналите и кухи кости, усещаше тласъка на кръвта в слепоочията си, те изпълваха ръцете и с тежестта на желанието да устоява живота и безгрижието на тези деца, чуруликащи като врабци на двора, за да не изпитат страданията и униженията, на които са били подложени техните прадеди. Но тя знаеше, предвиждаше, че и тях няма да ги отмине горчивата чаша, защото тъй е устроен светът на земята, да се върти в кръг.
Беше шестнайсетгодишна. Велики петък. Късно следобед излезе от черква със стръкче здравец от опелото Иисусово. След нея се потътриха двамина преминали първа младост турци с мазни, разплути от пиянство и похот лица. Подхвърляха и гнусливи предложеня, от които ушите и пламтяха, заканваха се, че ще я хванат и ще я хвърлят на аскерите от крепостта да си поиграят с нея, курбан за гяурския празник, от което сърцето и изстиваше. Тя ускори крачка и затича по улицата на гръцката махала, а те я сподиряха с подигравки, уверени, че не може да им избяга. Задъхваше се от страх и срам. Препъваше се в дългата си празнична рокля, в припадащия здрач на безнадеждно безлюдната и опустяла улица. Не виждаше спасение от залостените порти и спуснатите пердета на затворените тъмни прозорци. Умрели ли бяха всички тези хора или бяха на черква да се молят за спасение на душите си?
Докато се луташе обезумяла и изтощена, отнякъде пред нея изскочи млад мъж и я заслони с тялото си. По облеклото повече приличаше на чуждоземец.
– Дръпни се от пътя ни, гяурино! – изрева единият от преследвачите, но преди да разберат намеренията на момъка, те се озоваха пред дулото на пищова му и два кратки, почти сватбарски гърмежа ги повалиха на пътя. Младият мъж блъсна с крак близката порта, дръпна я за ръката и я избута в двора. След това спокойно пусна тежкото резе.
– Тук засега си на сигурно място – все тъй спокойно изрече момъкът, като че ли нищо особено не беше се случило. Погледна я и едва тогава забеляза колко е красива, уплашена и пребледняла като избелено платно. Очите и с цвят на маслинов лист, още по-тъмни от уплаха и от спускащите се вечерни сенки, го гледаха с почуда и възхита, объркана и стъписана от изненада. Освен от властната сила на ръката му, с която я издърпа, тя сега беше омаяна от хубостта му, от благородния овал на лицето му, тъмните като нощта очи под сключените вежди, тънък нос, изразителни устни, скрити под крайчетата на добре поддържани мустаци и една мила трапчинка на брадичката, която изразяваше повече от всичко друго неговата воля и мъжественост. Кой е той, че посред гяурската махала, още по светло се разправи решително и без да му трепне окото с всесилните господари? Защо заложи спокойствието на душата си, а може би и живота, и своя, и на мнозина от махалата, за да спаси една непозната? Тя не плака, не издаде звук, поразена от случилото се. Бивала е свидетел на подобни сцени и знаеше, че в такива случаи всеки мисли повече за себе си, отколкото да помогне на другите. Почти винаги, когато и се налагаше да излезе някъде, за да не предизвиква лоши погледи и натрапници, тя се обличаше по-дрипаво и намазваше лицето си със сажди и пръст, да го загрози, да не привлича вниманието на турската паплач, която безнаказано посягаше, плячкосваше и озлочестяваше без разлика дали са млади жени или едва напъпили момичета. Но днес беше ден на страданието и не можеше да влезе в храма изпоцапана и облечена как да е.
Лека-полека свенлива благодарност разля руменината си по бузите й. Понечи да целуне ръката му и да си тръгне, но той я спря. Тя трепна. Наоколо беше мъртвешки тихо. Дори къщата, пред която стояха, не издаваше признаци на живот. Не се чуваше ни човешки глас, ни кучешки лай, ни проскърцване на порта. Глухо, гробовно, неподвижно, сякаш всичко беше застинало в безмълвно очакване.
– Мога и тук да те скрия – наруши мълчанието мъжът – но по-добре да не си играем с огъня. По-разумно ще е да се измъкнем навреме. Можеш ли да яздиш?
Тя кимна мълчаливо. Неговата сдържаност и спокойствие и придаваха сигурност. Той отиде до ниска постройка, залепена за гърба на съседна къща, и изведе два коня. Загърна я в един дълъг чул и и помогна да се качи на коня. Не я попита къде да я заведе, дали има близки, но тя му се доверяваше. Той хвана юздата на коня и го поведе към другия край на двора, потънал в сенките на къщите и дърветата, към едва забележима порта с излаз на тясна затулена уличка. Подаде и поводите и каза:
– Тръгвай към Търлата, но не бързай. Не пришпорвай коня… да не личи, че бягаш… Аз ще те настигна… Тук трябва да свърша още една работа…
След малко овчарите, които подбираха стадата към кошарите, забелязаха двама конника, излезли на разходка, да препускат в лек тръс край високия морски бряг. Скоро се загубиха към лозята и манастира „Св. Димитър”.
* * *
Манастирът „Св. Димитър Солунски”, който беше под покровителството на Цариградската патриаршия, се очертаваше на фона на здрачносребристото пролетно небе, сред бухлатата зеленина на нарове, смокини и кипариси.
Двамата конника спряха на малка поляна в близост до манастирския зид и мъжът каза:
– Преди да влезем в двора на светата обител, трябва да знам името ти.
– Събина Хаджи Минчович се казвам. Родена съм във Варна. Родителите ми се споминаха преди време и аз останах при единия от братятя си… – Гласът и заглъхна като лека вълна, плиснала тихо и докоснала брега на неговото мълчаливо състрадание. – Ами аз как да те наричам? – оживи се отново вълната в гласа и преди да се втурне назад към дълбоките въртопи на очакването и неизвестността.
– Аз съм Димитриос Рум, търговец от Солун. В този край ме знаят Гърков. Ако някой ден случаят отново ни срещне, ще ти разкажа повече. Но нито той, нито тя подозираха, че съдбата беше драснала своята черта помежду им и нямаше намерение да я променя, а съвсем скоро щеше да ги завърже във възел завинаги.
Те слязоха от конете и тръгнаха към манастирските порти. Вятърът шумолеше в младата зеленина и донасяше свежия тръпчив мирис на море и водорасли. Долу, в подножието на Манастира, се гонеха и плискаха леките талази. Оглеждаха пясъка. Полягаха за кратко и отново се разбягваха и гонеха сред пенливите гребени на насрещна вълна. Укротяваха гнева й, с играта си отнемаха от силата й, омаломощаваха нетърпението и да се разбие в скалите. Тъй спокойно и тихо беше в този кът на земята, какъвто може да бъде само обещаваният рай. Нищо не подсказваше, че савсем скоро и съвсем наблизо се е разиграла кървава драма, че е извършено убийство, че се пени и прекипява ненавистта към различието на себеподобните, обзети от греховни страсти, порастили в сърцата си омразата, злоезичието и отровата на братоубийството.
Димитриос Рум – Гърков потропа с голямата желязна халка, която висеше на тежките ковани порти. Не чакаха дълго и мъжки глас попита кой нарушава часа на вечерното бдение. Узнал името на мъжа зад дебелия зид, той отвори бързо и припряно. Покани ги да го следват и пътьом повика коняра на манастира да прибере конете в обора.
Поведе ги към бялата двукатна сграда, където се намираха монашеските килии и гостните. Изкачиха се по стръмна, скърцаща дървена стълба с разбивани перила, които ограждаха дългия пруст пред килиите. Въведе ги в една от тях и им предложи вода да се измият и дървена койка да си починат, преди да слязат за нощната литургия.
– Моят спътник е жена и не е редно да останем в една килия – каза Димитриос. Голобрадият послушник едва потръпна.
– Ще обясня на игумена…
– Не е нужно – прекъсна го гостът. – Аз ще сляза и сам ще му разкажа защо сме тук. Дошли сме не като богомолци, а по принуда…
– Ваша воля – смирено сведе глава послушникът и пропусна госта пред себе си.
Девойката остана сама в смълчаната варосана стаичка с твърдия дървен одър, застлан с черги, и с черното разпятие на бялата стена, под което трепкаше запалено кандило. Тя се сви зиморничаво и се загърна още по-плътно в чула. Сред оскъдната подредба и строгата голота на стените, тя можеше да се вглъби в мислите си, да преживее отново и да осмисли опасността, която беше избегнала благодарение на този решителен мъж и да проникне в пътеките на бъдното, което идваше срещу нея забързано, сляпо и неотменимо.
