
Едно изстрадано стихотворение от поета Ивайло Балабанов, което минава през сърцето на всеки истински българин. Нека го препрочетем днес, когато честваме Освобождението си от турско робство, Трети март 1878 година — Деня на възкресението на България от пепелищата на историята!
Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах…
А, с вълчи вой, в тракийските полета,
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя тънеше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет — за грош.
Когато тя строеше катедрали,
и замъци… Във стария Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И, всъщност, си остана непревзета
страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!