

Издателство: Захарий Стоянов
Народност: българска
ISBN: 9789540902562
Първо издание, 2008 год.
През настоящата 2008 година у нас и в Русия, както и в други страни, се отбелязва 130-годишнината от Освобождението на България от османскотурско робство. Това е година на Русия в България; 2008-а ще бъде година на България в Русия.
Когато говорим за отношенията между България и Русия, нека да уточним, че нямаме предвид нищо друго освен отношенията между народи, които вярват в Бога, които изповядват една и съща православна вяра, които са свързани помежду си с едни и същи въжделения и стремежи да изпълняват Божиите заповеди, Христовите повеления, каноните и правилата на Вселенските и Поместните събори, които се стремят към нравствено очистване и усъвършенстване, към святост и богоуподобяване. Св. ап. Павел го казва с няколко думи: „Едно тяло сте и един дух… един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:4-5).
Българският и руският народ обаче имат и нещо повече като славяни те имат кръвно родство, а като проливали кръвта си един за друг, особено руският заради българския, по силата на Христовите думи: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13), тяхното родство е станало и кърваво.
Тези идеали са твърде високи, трудно достижими със слабите и ограничени човешки възможности. Поради това човек, особено когато вярата му е слаба, не се бори с трудностите и изпитанията като дълбоко вярващия, а ги заобикаля или отстъпва пред тях, като смята, че не е необходимо да спазва абсолютно всичко, което веруюто му изисква, прави компромис с принципите на православно-християнската вяра, върви по пътя на наймалкото съпротивление, като нарушава Божиите заповеди, и смята, че така ще успее в живота си. Впоследствие обаче трудностите все повече се усилват и проблемите не намаляват, даже се увеличават и стават още по-големи и непреодолими, превръщат се в морални, икономически и идеологически крахове и бедствия.
Въпреки че „тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина го намират“ (Мат. 7:14), когато човек възложи на Бога всичките си грижи (1 Пет 5:7), той съзнава, че „за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“ (Мат. 19:26). Така с Божията помощ християнските идеали са осъществявани с дълбока и силна вяра в историята на човечеството.
Първия път това е истинското християнско общество, живяло в ентусиазъм на вяра и дух под влияние на все още свежите проповеди и чудеса на Спасителя. Първите християни „имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо… Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата“ (Деян 4:32, 34).
Втория път това е „Василиадата“ градът на св. Василий Велики (+ 379), цяло „селище от благотворителни заведения, безплатни трапезарии, болници и приюти, не липсвали страноприемници и дори лепрозории за приютяване на прокажени, и работилници за недъгави“1.
Всеки път този идеал е осъществяван, когато мнозина са се подвизавали в пост и молитва, когато свещеници и архиереи не са се прекланяли пред „князете и синовете човешки“ (пс. 145:3), когато мнозина мъченици и великомъченици не са се съблазнявали от земните блага, слава и власт, а са предпочитали мъките и страданията заради живота в Христа.
Този идеал се осъществява всеки път когато ние сме готови да помогнем на своите ближни, даже когато е необходимо да жертваме някои облаги или самите себе си. Не са малко примерите от нашия живот като св. Софроний Врачански, изповедник, иеродякон Игнатий Васил Левски и мнозината други духовници, възрожденци, революционери, които бяха готови да положат живота си за вярата и свободата на Отечеството си.
Този идеал с Божията помощ и промисъл е осъществен още в началото на историческото битие на българи и руси като православни народи.
Само така с вяра в Бога, можем да разберем как България е била свързана исторически с Русия толкова близко, че историята на едната държава е била фактически история на другата. Божественият Промисъл съединил и обединил двата народа за поука и назидание на другите народи, както и за бъдещите поколения, та с този пример да ни убеди в жизненността и необходимостта на любовта и взаимопомощта в име Божие. Възходът и паденията на двете страни като ехо отекват един след друг. Болката на България ставала болка на Русия, а нуждите на Русия нужди на България. Удивително е това, че разцветът на културното и политическото могъщество на едната съвпадат с упадъка и заробването на другата, като че ли ги приканвали единият брат да се притече на помощ на другия. Като сравним събитията от историята, ще се убедим още повече в това.
Така покръстването на българския народ (865), осъществяването на Златния век и изграждането на „Държавата на Духа“ по думите на академик Дмитрий Лихачев става точно по времето, когато Русия тъкмо започвала началото на своето историческо битие (862). Постепенният упадък и падането на Българското царство под византийска власт съвпада с бурния ръст на духовно и политическо могъщество на Киевска Русия, накъдето се насочили мнозина български духовници и дейци на православно-християнска култура, за да покръстят руския народ и да извадят от небитието Руската православна църква (988). Освобождаването на България от византийска власт (1186) и процветът на Второто българско царство става с известно участие на руския народ.2 Точно тогава обаче Русия тръгва по пътя на междуособици, които я ослабват и правят безпомощна пред лицето на страшния враг пълчищата на Чингис хан (1235). Благодарение на храбростта на руския народ нашествието на монголо-татари било спряно, но Русия преживяла най-страшния си период от своята история монголо-татарското иго. „Вторият златен век“ на България бил трагично спрян от османските завоеватели (1396). Когато в България в огнен пожар гинели цветущите преди това църкви и манастири, били измъчвани и избивани свещеници, старци, жени и деца, Русия се изправила срещу своя враг и го победила на Куликовско поле (1380) г. Освобождението на Русия се придружавало с процеса на обединяване на всички земи около Москва с благословението и съдействието на св. Сергий Радонежски, св. Алексий Московски и българина св. Киприан Киевски, Московски и Всерусийски митрополит, Чудотворец, и постепенното й превръщане в най-силната държава в края на XIX век. Благодарение на съдействието на Руската православна църква и руския император, които постояно изпращали помощи на Балканите или посрещали български делегации в Москва, благодарение на просветната и църковната мисия на българското духовенство българският народ запазил пламъка на вярата и просветата, по българските земи започнало Възраждането, завършило с Освободителната руско-турска война и началото на свободна България.
Не може да говорим равнодушно за отношенията между българския и руския народ, тъй като тях ги свързва верова, духовна, родова, кръвна, но и кървава връзка. Вярващият в Бога винаги разглежда отношенията между два народа именно на основата на тези връзки. Тогава той вниква много дълбоко, защото отношенията между двама вярващи се основават на дълбочината и богатството на вярата. Не напразно св. ап. Павел възклицава: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога“ (Рим 11:33). Заедно с това Бог изисква от вярващите в Него да бъдат единни, като едно цяло: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Йоан 17:21).
Поради това човек, който се ограничава да изгражда само граждански и политически общества, който не се стреми да осъзнае многообразието и дълбочината на човешкия живот, което му дава вярата, не може да изживее истински щастливо своя живот.
Когато българският народ се е стараел да следва Христовия идеал и да бъде обединен в едно, когато пасоми и духовенство са били единни, са постигнати едни от най-величавите постижения за България: Златният век, Държавата на Духа, просветните школи в Плиска, Велики Преслав и Охрид, учредяването на Екзархията, Съединението и пр.
Християнският идеал е осъществен и по време на всенародното движение в Русия за подкрепа на поробените християни на Изтока и балканските славяни. Тук имаме даже нещо повече от първото християнско общество в Иерусалим. Там са били само вярващите в Христа. Тук се обединяват християни и нехристияни православни, староверци, католици, протестанти, лютерани, евреи, калмики и пр.
Обхванати от ентусиазма на вярата, от силата на Христовата любов, от състраданието към страдащите братя по вяра и кръв, всички, без разлика на вяра и народност, се надпреварвали в благородното съревнование да помогнат кой с каквото може, като не щадели състояние, облаги, дори живота си, за да облекчат съдбата на измъчваните жени и старци, да защитят невинните деца от зверствата на тиранина, да спрат светотатството над светини, храмове и манастири.
Такъв е бил боляринът полковник Николай Киреев. Той е имал дворци в Санкт Петербург и Виена, могъл е да се радва на бляскава военна кариера, да се наслаждава на живота и да не се интересува от това, че там някъде на Изток, или по-близо на Балканския полуостров, страдат някакви си християни, сред които и славяни.
Не можем да пренебрегнем фактите и да кажем, та и да твърдим, че обикновеният руски християнин и най-големият интелектуалец, смиреният батюшка и ерудираният архиерей, голият и беден руски воин не са били движени от Христовата любов и жертвоготовност за своите по вяра, дух и кръв, а от някакви материални, политически или други цели.
Много характерно пишат в това отношение веднага след тежката загуба на болярина Киреев в уводна, вероятно в редакторска статия московските епархийски ведомости: „Не наше дело разсматривать и решать этот вопрос в политическом отношении; это дело высшаго правительства, мудрость и человеколюбие котораго дадут наилучшее направление делу и приведут его к лучшему концу.
Но и для всякаго русскаго человека есть возможность, способ и непременная обязанность принять участие в судьбе наших братьев-славян и оказать им помощь в трудную минуту их исторической жизнь путем материальных пожертвований на их неотложныя и настоятельныя нужды. А бедствия и нужды эти неисчислимы и громадны.“3
В християнството има много повече духовни потребности на които трябва да се отзоваваме, и средствата, с които може да се отговори, са много по-възвишени, отколкото материалните.
Само с чиста, незлобива душа, каквато изисква от нас Спасителят, можеш да даряваш всичко от себе си последната копейка, своето материално състояние, да се лишиш от своето спокойствие, своята кариера, своето семейство — съпруга и невръстни деца, своите роднини и Родина, да жертваш всичко това, а даже и живота си за една кауза в името на вярата в Бога и задълженията, които произтичат от нея. Това значи да не мислиш за никакви права, в каквото се превърна нашият днешен живот в стремежа ни за демократични промени без морал, без вяра в Бога, без уважение на принципи, институти и институции.
От друга страна, трябва да обърнем внимание на факта какви високоморални българи е имало, които са отстоявали своите принципи като вярващи, като патриоти, които, възпитани в една съвсем друга епоха в духа на вярата, са били готови да се жертват за ближния си, за Родината си. Със своя честен живот и постъпки те са пленявали сърцата на свои сънародници, но и сърцата на други, като имаме предвид българите, които са спечелили много чужденци за каузата на своя народ.
Затова не може да не ни удивлява фактът, че полковник Киреев и мнозина други именно поради такива българи са пренебрегвали всичко материално и са тръгвали да се бият за една кауза за вярата и освобождението на своя ближен в духа на Христовите повеления.
За създаване и разгаряне на всенародното движение в Русия в полза на страдащите балкански славяни, което убеди императора и правителството да обяви най-накрая Освободителната война, може да се пише много и много. Двоумихме се дали да пишем по-академично и научно, може да се каже и сухо, или по-обикновено, но прочувствено, като обръщаме повече внимание на фактите, които говорят от само себе си. Спряхме се на нещо средно и се надяваме, че по този начин всеки непредубеден човек ще разбере за какво става дума за нещо необикновено и неповторимо. Макар че отношенията между човеците трябва постоянно да бъдат такива да си помагаме и всеки момент да бъдем готови да се жертваме за ближния си в духа на Божиите заповеди (Лев. 19:18; Мат. 5:43-48).
Митрополит Варненский и Великопреславский Кирилл издал книгу о русском полковнике, принимавшем участие в русско-турецкой войне, — Николае Кирееве, сообщает Благовест-Инфо. Книга «Подвиг дворянина полковника Николая Киреева и освобождение Болгарии» посвящена 130-й годовщине освобождения Болгарии от османского ига. В ней описана судьба русского аристократа, который пожертвовал блестящей военной карьерой, ради идеи освобождения христиан. Без таких личностей, как полковник Киреев, не было бы освободительной войны, утверждает митрополит Кирилл и приводит евангельские слова: «Что невозможно людям, возможно Богу».
Киреев Николай Алексеевич (22.08.1841–6.7.1876), дворянин, полковник, член Славянского благотворительного комитета в Санкт-Петербурге, в 1875 г. отказался от военной карьеры и как доброволец под именем Хаджи-Гирея командовал болгаро-сербским отрядом во время сербско-турецкой войны 1876 г. Погиб в бою. В 1882 г. его прах был перезахоронен в Раковишском монастыре.
Информационная служба фонда «Русский мир» russkiymir.ru/news/11688/