
Животът и дейността на Българския екзарх Йосиф I (1840, Калофер – 1915, София) досега са били предмет на редица изследвания и публикации на документи, като най-значителното досега което е направено е от академик. Михаил Арнаудов и от Димитър Мишев. С откриването и публикуването на всеки нов документ се разкриват и допълват нови черти от личността и делото му.
Дейността на Екзарх Йосиф I за времето от 1898 до 1915 г. преминава през много и различни периоди, наситени с политически събития, някои от които се оказват фатални за българския народ. До Балканските войни (1912-1913) неговата дейност се движи по няколко главни насоки – борба за издаване на нови берати за български владици в Македония и Одринско и за пълното прилагане на фермана; борба за вдигане на схизмата; борба за запазване църковното единство на Българската екзархия и населението от освободена България с това от поробените части; борба срещу асимилаторската турска политика; борба срещу чуждите (сръбска и гръцка) пропаганди и др. Той е единственият българин, който веднага след първата национална катастрофа, публично в лицето на цар Фердинанд му заявява, че той е главният виновник за нещастията сполетели народа ни и настоява да абдикира. След двете си срещи с Фердинанд, на които остава непреклонен, той повече никога не пожелава да се срещне с престъпния монарх. За да си отмъсти Фердинанд не присъства на погребението на големия българин – Екзарх Йосиф I. Тук искам да припомня знаменателните думи на Екзарха по отношение на Фердинанд – „Това, което аз градих в Македония и Одринско в продължение на 40 години, Фердинанд за да осъществи амбициите си го разруши за един миг!“
През 1901 г. Екзарх Йосиф I продължава борбата срещу налагането на сърбина Фирмилиян за скопски владика. С много усилия екзархът успява да отклони натиска на великия везир да се издаде закон, с който да не се допускат занапред учители, които не са родом от вилаетите и нямат удостоверение за благонадеждност от турските власти. През 1902 г. напразно се опитва да върне струмишкия митрополит Герасим в епархията му след неговото вдигане по скалъпено обвинение за участие в революционното движение.
В един такъв напрегнат и труден за българската църква и население момент на 21–24 април 1902 г. е устроен юбилей за 25-годишната му екзархийска дейност, отпразнуван най-тържествено от българите в княжеството и вилаетите.

Къщата на екзарх Йосиф в Цариград
Не съобразявайки се с интересите на българското население във вилаетите и противодействието на Българската екзархия, султанът под руски натиск и при спотайването на българското русофилско правителство, издава ираде за назначаването на Фирмилиян за скопски митрополит на 16 май 1902 г. По този повод екзархът пише в дневника си на 22 юни 1902 г.: «Революционната организация, вместо да плаши с угрози Фирмилияна, който не е освен едно оръдие, един пряпорец на пропагандата, нека действува върху заблудените българи и ги прибере в народността им ..,»
По време на Горноджумайското въстание през 1902 г. и Илинденско-Преображенското от 1903 г. Високата порта оказва натиск върху екзарха да въздействува на въстаналото българско население да сложи оръжието чрез българските владици, учители и ръководители на общини. Екзарх Йосиф I защищава паството си пред великия везир, изтъквайки като основна причина за въстанията непоносимия режим на грабителство и жестокост от турските чиновници. Екзархът търси намесата на посланиците на Русия, Англия, Франция и Италия за спиране на турските кланета в Македония и Одринско през септември 1903 г.
След Илинденско-Преображенското въстание голяма част от българските патриаршески села масово преминават към Българската екзархия. Чуждите пропаганди, подпомогнати от турската власт, всячески се стремят да попречат на това. Екзархът отново е принуден да моли, да убеждава и разяснява пред турското правителство правата на българите, гарантирани от фермана за независима българска църква и Берлинския договор. Не спира и дейността му по построяването и обзавеждането на нови църкви и училища.
През 1908 г. отново възниква въпросът за единството на българската православна църква, повдигнат от митрополитите от княжеството Симеон и Константин. С разрешение на турското правителство се учредяват два синода: в Цариград за българите от вилаетите и в София за освободените българи, които да бъдат председателствувани от екзарха. По този начин църковното единство на българите отново е запазено. До Балканската война екзарх Йосиф I изразява и желанието си за помирение с Вселенската църква и за вдигане на схизмата от българската православна църква.
Накратко ще се спра и на въпроса за схизмата, тъй като по-долу ще имате възможност и да се запознаете и с документалната страна на този въпрос, където ролята на Екзарх Йосиф е водеща и всички действия на екзархийските дейци се съгласуват с него. Документите за вдигането на схизмата обхващат времето от 1898 до 1901 г. и от 1910 до 1912 г. Те са останали неизползвани от историографията и са главно писма и рапорти от служебната кореспонденция на българския екзарх Йосиф I със Светия Синод в София и с българските дипломатически представители в Гърция и Турция, с Министерството на външните работи и изповеданията и др. В тях са отразени вижданията на българската и гръцката страна по възможностите за вдигане на схизмата. Вижда се също така и отношението на руския Свети Синод по въпроса и става ясно, че българската страна е била не за вдигане на схизмата «на всяка цена», а само по пътя на строго спазване на църковните канони, върху които е изградена източноправославната църква.
На 16 септември 1872 г. Цариградската патриаршия провъзгласява Българската църква за схизматична. Това става на поместен събор, съставен от нейни йерарси, антиохийския и александрийския патриарх и кипърския архиепископ, и е акт, който е в разрез с каноните па православната църква. Ще се убедите в това и като по-долу прочетете и отрицателното отношение към схизмата на вселенския патриарх Йоаким III, който е бивш Варненски митрополит,
Най-правилно изразява неканоничността на обявената схизма литовският архиепископ и по-късно московски митрополит Макарий Булгаков през 1873 г. в едно свое изложение до руския Св. Синод. В него той дословно казва: «Българската църква не е противоканонично учреждение, защото не е нещо ново, а е възстановяване на унищожената преди 100 години независима Българска църква и присъединена със султански берат към Цариградската патриаршя (Охридската българска архиепископия била унищожена през 1767 г., б.н.)… Ако този ферман (за учредяване на Българската екзархия, б.н.) не е законен, то трябва да бъде признат за незаконен и бератът, с който някога султанът е предал тази самостоятелност на патриарха, а следователно незаконна е била и всичката власт на патриарха над българите, която е продължила вече цяло столетие; незаконно и се мъчи патриархът да я удържи за себе си.»
С провъзгласяването на схизмата Българската църква е поставена в ненормално междуцърковно положение, което още повече изостря българо-гръцката църковна разпра, превръщайки я в открита междунационална борба.

Екзарх Йосиф
Провъзгласяването на схизмата засяга чувствително общението на Българската православна църква с другите поместни православни църкви, които, въпреки че не признават схизмата, се страхуват да се обявят публично срещу нея, за да не нарушат още повече разклатеното по този начин единство в Православната църква.
Борбата на Българската екзархия за издаване на берати за български митрополити в Македония и Одринско влошава още повече отношенията й с Цариградската патриаршия, от ръцете на която се изплъзват една след друга епархиите, населени с българи.
Следващите десетилетия са период на дипломатически и църковни опити и усилия да се постигне помирение между двете църкви и вдигане на схизмата. Всички те обаче са неуспешни поради опитите на Цариградската патриаршия да уреди този въпрос в ущърб на българските национални и църковни интереси. За отбелязване е, че въпросът за вдигането на схизмата излиза на преден план винаги когато е имало «затопляне» в българо-гръцките политически отношения.
След Младотурската революция през 1908 г. се постига известно политическо сближение между българи и гърци в Македония и Одринско вследствие на отоманизаторската политика на младотурците. Целта на това сближение е образуването на общ опозиционен фронт в турския парламент за защита на политическите, религиозните и културните постижения на двата народа. Като условие за по-скорошно сближение между българи и гърци се очертава въпросът за вдигането на схизмата от българската църква.
Подготовката за сключване на военен съюз между България и Гърция през лятото на 1912 г. дава възможност да се заговори за помирение между двете църкви.
Движението за вдигане на схизмата е неофициално и се изразява в срещи на Българския екзарх с патриаршеския протосингел, с гръцки депутати и общественици, срещи на патриарх Йоаким III с българския пълномощен министър в Цариград Михаил Сарафов, с Панчо Дорев и др. Българската екзархия и Вселенската патриаршия използуват посредничеството на руски дипломати в Цариград, на чудестранните кореспонденти Джеймс Баучер, Рихард фон Мах и др. Но в края на краищата до официални преговори не се стига поради неприемливите условия на Цариградската патриаршия.
Като условие за вдигане на схизмата патриаршията иска Българската екзархия да премести седалището си от Цариград в турската провинция или в освободена България, а цариградският патриарх да бъде единствен представител на християните в Турция, в Цариград да има наместник на екзарха и да се промени облеклото на екзархийските духовници. Цариградската патриаршия допуска дори възстановяването на Охридската българска патриаршия при положение, че се изпълнят условията й. Опитите за сближение се изразяват само в направените от двете страни сондажи, в известно активизиране на дипломацията и в публикации в българския и гръцкия периодичен печат, но до нещо по-сериозно не се стига.
След Балканските войни до смъртта си през 1915 г. Екзарх Йосиф I е в челните редици на борците срещу личния режим на цар Фердинанд, довел страната до две национални катастрофи. Екзархът се убеждава още по време на престоя си в България през 1909–1910 г., че политиката, която провежда цар Фердинанд, е гибелна за българския народ. След Междусъюзническата война екзархът предупреждава, че Фердинанд ще доведе България до втора национална катастрофа. Общественото мнение в България след Първата световна война принуждава Фердинанд да абдикира в полза на сина си. Надеждите, които екзарх Йосиф обаче възлага на младия престолонаследник княз Борис, не се оправдават, тъй като той продължава провежданата от баща си политика, но вече с други средства и методи. Дори в такъв един момент Екзарх Йосиф, след като е запознат със заговора на Яне Сандански и Михаил Геирджиков за убийството на вредителя Фердинанд ще благослови това дело с думите: „Благословена да е ръката която ще повали Фердинанда. Който стори това ще бъде най-големият благодетел на България.“ (А днес все още има в родината ни хора, които искат да върнат костите на този „престъпен безумец“ в България!? Чудно нещо, толкова ли е къса паметта на нашите сънародници?!)
До Балканските войни Българската екзархия, умело ръководена от Екзарх Йосиф I в продължение на близо 40 години, «църковно и културно почти обединяваше българския народ и беше му извоювала исторически права за самостоен напредък».
Академик Михаил Арнаудов пише, че «личният живот на екзарх Йосиф се губи почти напълно в неговата широка, често драматично подвижна дейност като верски и граждански ръководител на православното паство отвъд някогашната турско-българска граница и че никакви особени преживявания от по-интимен характер не засенчват картината на едно подвижничество в името на дълга, което ни изпълва с почит и удивление».
По-долу ще имате възможност да се запознаете и с документи, конто са част от кореспонденцията на Екзарх Йосиф I с екзархийския секретар и редактор на «Църковен вестник» Димитър Мишев, виден наш общественик, публицист и историк.
В тях е отразена дейността на Екзарх Йосиф за запазване църковното единство на Българската православна църква, отношението му към дейността на българското правителство по развитието на учебното дело във вилаетите, опитите му да запази учители и свещеници от Македония и Одринско от преследванията на турската власт заради участието им в революционните борби и др. Въпреки че приложените документи са малко на брой и не разкриват една определена черта или вид дейност, те доосветляват отделни въпроси от дейността на Българската екзархия и на Екзарх Йосиф до смъртта му.
Тук е включени и два изключително интересни и съдържащи почти непозната до днес информация спомени на бъдещия Български екзарх Стефан и анархиста и деец на ВМОРО Михаил Герджиков. Архимандрит Стефан, тогава протосингел на Екзарх Йосиф разказва за връщането на Екзарх Йосиф в София, срещата му с цар Фердинанд и фактическото преместване на седалището на Екзархията от Цариград в София. В спомена Екзарх Йосиф е показан като непримирим противник на цар Фердинанд и борец срещу личния му режим.
Приложените документи се съхраняват в Централния държавен исторически архив в София.
Цочо В. Билярски
ЛИТЕРАТУРА:
М. Арнаудов, Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870–1915), T. I. C., 1940.
М. Арнаудов, Живот и дейност на Екзарх Йосиф, С., 1965.
М. Арнаудов, Към историята на българската схизма, Сборник в чест на Васил Н. Златарски, С., 1925, с. 1-10.
Ив. Снегаров, Дейността на Българския екзарх Йосиф I в навечерието на Балканската война и след нея. Годишник на Духовната академия «Св. Климент Охридски», т. VII, 7, 1957–1958, с. 257–278, и т. IX, 5, 1959–1960, с. 187–207.
Ив. Снегаров, Отношенията между българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата, С., 1929.
Ив. Снегаров, Руски опити за предотвратяване и вдигане на схизмата, сп. „Македонски преглед“, год. V, 1929, кн. 1, с. 1-44 и кн. 2, с. 1-32.
Софийски Стефан, Екзарх Йосиф I, Полувековна България 1878–1928, С., 1929, с. 72–76.
Поглед върху деятелността на Българската екзархия, 1877–1902 г. (По повод на 25-годишния юбилей на Н. Блаженство българския екзарх Йосифа I), Лайпциг, 1902.
Йосиф I, Екзарх български (1877–1902), Юбилеен сборник, С., 1904.
[Д. Мишев], Н. Блаженство Йосиф I, в. „Църковен вестник“, бр. 1 от 27 април 1902 и бр. 3 от 10 май 1902.
[Д. Мишев], Кои и защо са наложили ръкополагането на сърбина архимандрит Фирмилиан за патриаршески скопски митрополит, Църковен архив, кн. III, С., 1931, с. 285-308.
[Д. Мишев], Поверително частно писмо (За сръбските претенции към Скопската епархия), Църковен архив, кн. III, С., 1931, с. 362—366.
[Д. Мишев], Записка до Н. Ц. Височество българския княз по въпроса за вдигане схизмата, Църковен архив, год. I и II, 1924—1925, кн. I и II. Стъкмил Д. Мишев, С., 1925, с. 176-182.
Н. Начов, Калофер в миналото, 1707–1877, С., 1927, с. 389–399.
Г. Трайчев, Двадесет и пет годишния юбилей на Негово Блаженство българския Екзарх Йосиф I (спомен), сп. „Илюстрация Илинден“, г. III, кн. 3 (23), С., февр. 1930, с. 1–2.
Хр. Шалдев, Екзарх Йосиф I за задачата на Екзархията след 1878 г., сп. „Илюстрация Илинден“, С., г. VIII, кн. 2, с. 2–5, кн. 3–4, с. 3–7, кн. 5, с. 5–7.
„Църковен архив“, кн. I–II, С., 1925, с. 164–184 и кн. III, С., 1931, с. 251–371, и др.
Из областта на историята, в. „Църковен вестник“, 1911, бр. 49, 51,52; 1912, бр. 1,2.
В. Теплов, Греко-болгарский церковный вопрос, СПб, 1889.
Гр. Трубецкой, Руската политика на Изток (Българската схизма), С., 1910.
ДОКУМЕНТИ:
№ 1
Писмо на П. Димитров, български дипломатически агент в Атина, до министъра на външните работи и изповеданията за публикувана статия в гръцкия в. «Проня » за освещаването на новия храм «Св. Стефан» в Цариград и за условията за вдигане на схизмата между Вселенската патриаршия и Българската екзархия
Атина, 17 септември 1898 г.
Чест имам да Ви явя, че в. «Проня», орган на г-на Делияни,(1) бивший министр-председател и водител на една голяма партия в Греция, в листа си от 13-ий того обема една сериозна статия върху вдигането на схизмата между Вселенската патриаршия и Българската църква.
Понеже изложений в нея взгляд за кога и как може да се вдигне речената схизма се споделя тук от всички гръцки държавни мъже, политици и списатели, то аз Ви я предавам напълно в превод, както следва:
«Преди няколко деня ся извърши в Цариград освещението на една новопостроена българска църква, издигната в обитаемата повечето от евреи махала Галата, близо до Фенер. На местото, гдето ся издигна новия храм, имаше една дървена барака, която служеше като църквица, под името «Св. Стефан» и в оная барака ся е извършила на Богоявление първата антиканоническа църковна служба от отлучения от Великата църква архиерей Антим, първий Български екзарх, който вдигна ръка и глас въстанически срещу Майката църква. След това тържествено непокорство стана църковната и религиозната схизма с българите, находящи ся под влиянието на племенните (филетически) учения, които отлъчений Антим и заедно с него мнозина други духовни лица ся опитаха да въведат в Църквата.
От тогава и до сега българите ся черкуват в едничката тая българска в Цариград църква, която напоследък опразниха, като построиха нине издигнатия там великолепен храм.
През тоя обряд, който ся извърши тържествено и с известна политическа демонстрация и ся отпразнува с обеди от находящите се в Цариград и от дошлите из Княжеството българи(2), Екзархът спомена с благоговейна към Великата църква реч и схизмата: «Случиха ся, каза той, скръбни събития и видяхме себе си отчуждени от Майката църква вследствие на нещастни недоразумения; аз моля Всевишнаго за вдиганието на тия недоразумения.
Никое обаче недоразумение не е отчуждило българите от Майката църква. Отчуждиха ги от църквата и от православието техните лукави дела и техните надменни претенции, противни на догмите и на постановленията на Църквата, както и нововъведенията, които внесоха в едната и неразделна църква племенното разделение, което никога не можеше да приемне Православната църква, която ся придържа о основните апостолски и съборни правила, които ся я въздигнали и ся налагали през цели векове почитание на завоевателя към нея.
Нашата църква желае наистина вдиганието на схизмата и като по длъжност дълготърпелива с готовност ще отвори пак благосклонно недрата си за заблуденото стадо. Ако началството на Българската църква желае, и то искрено, вдиганието й няма освен да отхвърли нечестивите догми, които е провъзгласила на това също място, на което завчера извърши освещението на новопостроения храм да поднесе на Майката църква своето покаяние и да избягва всички ония дела, които с помощта на турската власт предприема всеки път срещу правата и привилегиите на църквата, като разпространява ежедневно схизмата или отцеплението от нея и от православието.
До като тия неща не станат и до като ся продължават, от една страна, под егидата на турците, нападенията на българите в Турция срещу Вселенската патриаршия и, от друга страна, други подобни произволи и нападения, под егидата на българските чиновници в България и Източна Румелия срещу православните църкви и манастири, схизмата по нужда ще остане и българите ще следват да са съвършено чужди към цялото православие, и към онова в Турция и към онова другаде, понеже и всичките други автокефални православни църкви ги считат като чужди към тях и не ся намират в никакво религиозно съобщение с Българската църква. Законни и уместни претенции не ще откаже да изслуша Великата църква. Но с незаконното и противоканонично сегашно положение, което ся поддържа от веществената сила на турската власт и в ущърб на привилегиите на Вселенската патриаршия, не е вероятно, че ще се съгласи някога Великата и Православна църква, която нищо не е изгубила от своя авторитет и от своето нравствено величие с отдалечаванието от себе си на нечестиви чада, които са правили заговори против съществуването й, като продължават нечестивата война чрез средства, от конто и църквата на Христа, и моралът на человеците ся отвращават.»
Доколкото знам, вишеизложений взгляд по вдиганието на схизмата е същий, конто ся подържа от Цариградската гръцка патриаршия. Според мене, догдето тоя взгляд ся подържа от гърците в Цариград и в Атина, помирението между речената Патриаршия и Българската екзархия е невъзможно. Както ся види, схизмата между тях ще падне от само себе си тогава, когато ще ся реши политическата съдба на Македония и на Одринската област.
Приемете и пр.
(подп.) П. Димитров
Вярно:
Началник на отделението: К. Славчевич
№ 2
Писмо от Димитър Мишев до екзарх Йосиф I за предадено негово писмо на Петко Каравелов, с което се иска подкрепата на българското правителство по прилагането на фермана в Македония и Одринско
София, 16 април 1901 г.
Ваше Блаженство,
Спеша да уведомя Ваше Блаженство, че получих днес и връчих преди половин час писмото на г. Каравелов(3). Последният го прочете веднага в мое присъствие и като го четеше за себе, изказваше своето пълно доволство от съдържанието му. Като свърши четенето, изказа ми възхищението си, че възгледите на В[аше] Блаженство се съпосрещат с неговите. Натовари ме да Ви изкажа неговата безкрайна благодарност и съобща, че той е неизказано доволен от сведенията, които му давате, и напълно оценява и споделя възгледите Ви. Той е на мнение, че Ваше Блаженство трябва да бъдете осветлени до подробност в намеренията и желанията на кн[яжеското] правителство. Натовари ме още да Ви явя, че ще отговори на писмото Ви лично и частно, ще получите и официялен отговор. Официялният отговор ще се напише подир някой ден, като се размени мисли с г. Данев(4). При съвещанията и отговора ще повикат и моя смиреност да дам някои осветления по окръгляването на епархиите, по ирадето на Кямил паша(5) и др. Ще се гонят съществени работи, които реално да се изпълнят.
Прекъсвам писмото, защото искам да се възползвам от експреса, който заминава подир 1/2 час.
Целувам най-горещо св[етата] десница на Ваше Блаженство и се препоръчвам на светителските Ви молитви.
На Ваше Блаженство най-покорно чадо и слуга.
Д. Мишев
№ 3
Писмо от Самоковския митрополит Доситей, председател на Св. Синод до Българския екзарх Йосиф I за разпространявани слухове от българския и чуждестранния печат за обсъждането на въпроса за вдигане на схизмата от екзарха, Руското посолство в Цариград, българското правителство и Св. Синод
София, 29 май 1901 г.
Конфиденциално
До Н[егово] Блаженство Българския Екзарх
Господ[ина] Г-на Йосифа в Цариград
В[аше] Блаженство,
От някое време насам е подигнат от местния и иностранния печат въпросът за дигането на схизмата, изместването на Св. Екзархия от Ц[ари]град и др. След опровержението, дадено по тези слухове, последните не престават. Някои вестници отидоха дори да твърдят, че въпросът за схизмата е тъй напреднал, щото бил станал предмет на обсъждане и разменяване на мисли между В[аше] Блаженство, руското у Ц[ари]град посолство, българското правителство и Св. Синод.
По повод на горното Св. Синод в днешното си заседание счете за длъжност да отправим Вашему Блаженству настоящето си с молба да ни уведомите верни ли са тези стухове.
Препор[ъчвам] се и пр. Председател на Св. Синод
(Подпис) Самоков[ский]) митрополит Доситей
№ 4
Писмо от Българския екзарх Йосиф I до Самоковския митрополит Доситей, председател на Св. Синод в София, за неоснователността на слуховете за вдигането на схизмата, публикувани в българския и чуждия печат, и мнението на руския посланик в Цариград Зиновиев по същия въпрос
Цариград, 1 юни 1901г.
Поверително
До Негово Високопреосвещенство
Св. Самоковския митрополит Господин Доситей
Председателствующий Св. Синод
в гр. София
Ваше Високопреосвещенство,
В отговор на конфидециалното Ви писмо от 29-й май т. г. под № 1097, с което по повод на повдигнатия от печата въпрос за диганието на схизмата и на Екзархията от Цариград ни пишете верни ли са тия слухове, имаме чест да уведомим Ваше Високопреосвещенство, че тия слухове, пръскани от печата, не почиват на никакви основания.
Колкото и да знаяхме мнението на Негово Високопревъзходителство руския посланик господин Зиновиев(6) по тоя въпрос, ний днес при посещението, което му направихме по случай завръщането му от Русия, го попитахме дали няма някои нови инструкции но него. Той не без смях ни отговори, че нищо подобно не съществува. Като помним, каза той, обясненията, които миналата година ни дадохте, относително мъчнотиите за диганието на схизмата и като знаем, че тоя въпрос в същност е борба за живот между Елинската и Българската нация и че руското императорско правителство, колкото и да желае по принцип диганието на схизмата, не може да не държи сметка за жизнените интереси на българския народ, не сме ний, каза той, които ще подигаме тоя толкова важен въпрос. Благодарихме му за тоя отговор, както и за личните негови чувства по тоя въпрос.
Препоръчваме се на Св. Ви молитви и оставаме на Ваше Високопреосвещенство во Xриете брат
+ Екзарх Българский Йосиф.
№ 5
Писмо от Българския екзарх Йосиф I до Самоковския митрополит Доситей, председател на Св. Синод в София, за ходатайството на херсонския и одески архиепископ Иустин пред оберпрокурора на руския Св. Синод за снемане наименованието «схизматическа» от българската църква и становището на руския Св.Синод по въпроса
Цариград, 6 юни 1901.
Поверително
До Негово Високопреосвещенство Св. Самоковский митрополит Г-н Доситей,
Председателствующий Св. Синод
в г. София
Ваше Високопреосвещенство,
Одеското българско настоятелство с писмо от 18-й истекшаго месеца мая под № 11 ни явява, че попечителя на настоятелството Високопреосвещенний Иустин, архиепископ Херсонский и Одеский, като съобщил на г-н оберпрокурор при Св. Синод преписката между него и нас по чествованието памятта на архиепископа Инокентия, ходатайствувал «о снятии с Болгарской Церки наименования схизматическою и о принатии ея в полное общение с прочими Православнмми Церквами». Сега Високопреосвещенний попечител съобщил на настоятелството с писмо от 10-й априлий под № 144 следующето:
«В настоящее время указом Святейшаго Синода от 26 марта за № 2067 дано мне знать, что приняв к сведению вышеизъясненное мое донесение, он постановил уведомить меня, что им не усматривается в настоящее время возможности к возбуждению ходатайства пред Вселенским Патриархом о Болгарской Церкви в виду отсуствия благоприятных для того условни и надежды на успешность онаго.»
Гореизложеното имаме чест да съобщим на Ваше Високопреосвещенство в допълнение на поверителното ни писмо от 1-й того под № 6.
Препоръчваме се на св. Ви молитви и оставаме
на Ваше Високопреосвещенство во Христе брат
+ Екзарх Българский Йосиф
№ 6
Писмо от екзархийския протосингел Архимандрит Мелетий до редакцията на в. «Църковен вестник» в Петербург с опровержение на съобщението във вестника за нежеланието на българската църква да се помири с Вселенската патриаршия
Цариград, 13 ноември 1901 г.
Препис
В редакцию журнала «Церковний вестник»
В С[анкт] Петербург(7)
В своем 40-ом номере от 4-го минувшаго октября в рубрике «Летописи церковной и общественной жизни за границей» досточтимый «Церковный вестник» возвращая к своим известиям о встрече в Константинополе болгарскаго екзарха Йосифа с вселенском патриархом Ираклиом II, нашел возможным оповестить, о каких то переговорах, имевшись будь то были вследствие представлений руской дипломатий, между греческой и болгарской церквами насчет возстановления общения между ними. Излагая ход и условия етих переговоров, равно как и готовность. Его святейшества патриарха к примирения почтенная редакция обвиняет болгар в отсуствии духа примирения, а что всего тяжелее — сочло себя в праве твердить даже, что «Екзарх и болгарские епископи заявили, что скорее признают римскаго папу и перейдут в унию, чем соглашении признать верховнюу власть греческаго вселенскаго патриарха.»
В виду вышеизложеннаго, мие поручено довести до сведения редакции нижеследующее:
1) Встреча блаженнейшаго екзарха болгарскаго с всесвятейшим патриархом, послужившая поводом газет, состоялась 19-го минувшаго августа в дворце Е[го] И[мператорского] В[еличество] султана на глазах веех религиозных начальников и заключалась лишь в том, что болгарский екзарх по долгу вежливоста и уважения поздравил Его Всесвятейшество греческаго патриарха с новым его возседанием на патриаршией кафедре, за что последний любезно поблагодарил нашего религиознаго начальника. Ето блистателнейшим образом потверждается самым сообщением, опубликованным по зтому поводу в патриаршеском органе „Εϰϰλησιασϑιϰή ̕Αληϑεία“.
2) Етоже касается вопроса занимающаго нас, примирения, то Екзархии никакия предложения предъявляемыя не были ни со стороны патриархии, ни со стороны руской дипломатии. Точно также и слухи о переговорах на етот счет лишены всякаго основания. Таким образом, взводимое на блаженнейшаго екзарха и на преоевещенных болгарских епископов обвинение в непримирительности и в готовность перейти им в лоно унии является клеветой, настолько неоправданной и незаслуженной, насколько и обидной, тем более, что она нашла себе место в столбцах сериознаго и талантливаго издания С[анкт]-петербургской духовной академии. Болгарская церква блестящим образом доказала свою твердость к святом православни: иерархия и народ ея в самыя тяжелыя времена не изменили и никогда не изменят завету, начертанному им первым просветителем Болгарии — Св. равноапостольным князем Борисом.
Поетому имею честь покорнейше просить зависящаго разпоряжения уважаемая редакция о том, чтобы путем надлежащаго опровержения в «Церковным вестнике» возстановлена была истина на етот счет пред братским руским народом.
С отличнейшим почтением и таковой же преданности имею честь быть и пр.
(подп.) и. д. Екзархийски протосингел
Архимандрит Мелетий
Верно с първообразного
Екзархийски секретарь
№ 7
Писмо от екзарх Йосиф I до Д. Мишев за одобряване проектобюджета на училищния отдел на Екзархията за 1901–1902 г. и необходимостта Българската екзархия да отстрани учителите, участвали в революционното движение във вилаетите
Цариград, 3 октомври 1903 г.
Любезний ми г-не Мишев,
Получих писмото Ви от 13.VIII своевременно. Благодаря Ви за труда, който се дадохте да защитите горещо и убедително пред надлежния министър г-на Данев бюджето-проекта на училищний отдел за 1901–1902 учеб[на] година.
Министерството при всичката си добра воля пред нуждата да съкратява не може да приеме увеличението, което считах необходимо за поддържание учебното дело изобщо и частно в Скопската епархия.
Н[егово] В[еличество] султанът подир всички разкрития, от които се видяло, че учителите са основата на революционната мрежа, и подир издадената до валиите заповед да прочистат неблагонадеждните учители, благоволи да остави привилегията непокътната с изказвание надежда, че аз тоя път ще се потруда да пречиста из училищата опасните елементи, че няма да се извинявам, че не съм бил в състояние да изпълна дълга си.
Този път се спаси привилегията. Но подир година пак може да има нови разкрития и пак да излезе същото, и пак да се обвинява Екзархията като източник на зло, затова исках да се позапазя, доколкото ми беше необходимо, и да поотстраня някои явно компрометирани елементи. Но кому да дадеш да разбере и да те чака?
Екзархийски персонал във вилаетите е изобщо заставен под угроза на убийство или да се подчинява и да отива на заточение освен като бунтовник, с което компрометирва учреждението, или да подава оставка. Никой не се решава да противостои на заплашванията.
Като призовавам Божията благодат над Вас, оставам Ваш во Христе молитствовател.
+ Екзарх Българский Йосиф
Оставам още без главен секретар на духовния отдел, а е много желателно да се намери по-скоро някое подходящо лице и за тая длъжност.
№ 8
Писмо от Д. Мишев до екзарх Йосиф I за отношението на българското правителство по църковния въпрос
София, 11 декември 1907 г.
Ваше Блаженство,
Притвореното писмо ми се предаде най-поверително от самото лице, което го е подписало, с молба да го изпратя на Ваше Блаженство за лично сведение. Изпълнявам поръчката.
Лицето ми е добре познато. То е искрено и предано на делото и на България. Престъпленията, които се вършат с делото, особено от официялни кръгове и лица, са го накарали да се адресира до м[инистъ]ра Станчева(8), когото държи отговорен. Лицето е решено твърдо, ако не престане светотатството с делото, да изпълни онова, което говори в писмото си. Информирано е добре във всичко.
Лицето ми повери, че препис от писмото е изпратено на следните лица: м[инистъ]р-председателя Гудев(9), на Ваше Блаженство, д-р Данев, Т. Тодоров(10), Ал. Малинов(11), Н. Цанов(12), В. Радославов(13), Д. Тихчев и мен.
Моля най-покорно Ваше Блаженство да благоволите да ме уведомите, ако намерите за възможно, с 1–2 думи за получаване на писмото. Прося това за спокойствие, че писмото е стигнало.
Целувам най-покорно св[етата] десница на Ваше Блаженство и прося горещо архипастирските Ви молитви.
На Ваше Блаженство най-покорно духовно чедо
Д. Мишев
№ 9
Поверително писмо от Екзарх Йосиф I до Димитър Мишев за възникнали недоразумения между членовете на Св. Синод в София и овакантяване председателското място на Св. Синод
Цариград-Ортакьой, 31 декември 1908 г.
Господин Мишев,
Отечески Ви молитствувам.
Високопреосвещений св. Врачанский митрополит господин Константин(14), председателствующий Св. Синод, ми пише, че Св. Синод му разрешил тримесечен отпуск, и ме моли да назнача за председателствующ на негово място едного от синодалните митрополити.
Високопреосвещений Василий(15) ми пише; от друга страна, че приема да води текущите работи, но ме моли да не назначавам него за председателствующ, понеже нямало да приеме.
Мене ми е неясна тая работа и недоумявам кои са същинските причини да вземе Високопреосвещений Константин отпуска и Високопреосвещений Василий да откаже да бъде председателствующ. Поради това Ви моля да узнаете от г-на Костова(16) същината на тая работа и ме осведомите.
Призовавам на Вас божията благодать и оставам Ваш во Xриете молитствователь
+ Екзарх Български Йосиф
№ 10
Телеграма от Д. Мишев до Екзарх Йосиф I за предложението Варненско-Преславския митрополит Симеон да бъде назначен за председател на Св. Синод
[София], [след 31 декември 1908 г.]
До Негово Блаженство Българския Екзарх Йосиф I
Синодалните архиереи пристигнаха, но синодалните заседания неоткрити. Синодалните архиереи Високопреосвещените Василий и Константин, който е зле болен на постеля и който ще е принуден да вземе отпуск, изказват мнение, че Негово Високопреосвещенство Симеон(17) би приел председателствуването временно, додето се уреди въпроса за председателствующия, ако се покани телеграфически от Ваше Блаженство. Желанието на тримата архиереи, съобщено мен чрез синодалния секретар, предавам телеграфически на Ваше Блаженство горното.
Мишев
№ 11
Писмо от Доростоло-Червенския митрополит Василий, председател на Св. Синод в София, до Българския екзарх Йосиф I за публикувания в екзархийския орган в. «Глас» разговор на екзарха с редактора на гръцкия вестник «Проодос» за правото на българите да имат независима църква
[София], 30 ноември 1910 г.
До Негово Блаженство
Българския екзарх Господ[ина] Г-на
Йосифа в Цариград
В[аше] Блаженство,
В брой 13, стр. 2, от 9-й текущий ноемврия на екзарх[ийски] вестник «Глас» е напечатан един разговор, който В[аше] Блаженство сте били имали с един от редакторите на гръцкия вестник «Проодос». Според както е там напечатано, стои, че В[аше] Блаженство между другото сте били казали: «Ако желаем да демонстрираме с юридически и догматически познания, никога няма да дойдем до някакъв резултат. Стига да се убедим, че има искренност и добра воля — аз, както виждате, настоявам върху тая дума — и тогава всичко ще се постигне. Що се отнася до свещените канони, ще забележа само това, че те съставят административните закони, от които се ръководи черквата. И понеже тия закони се отнасят до други изминали епохи и бяха създадени за обществото на ония времена, то днес тяхното приложение се оказа някак мъчно. Ето защо аз мисля, че патриаршията, или по-добре черквата, трябва да измени политиката и начина на мисленето си.
«- Свещените канони изключват филетическите различия.»
«- Да, защото в епохата, когато те се съставяха, филетизмът не разделяше християните. Днес условията са се изменили. Всеки народ и всяко племе желае да се моли на езика си и да има своя черква. Ако отричаме тая истина, ние не служим на интересите си. Аз, следователно разбирам споразумението да бъде основано на нашето национално съществуване…»
Понеже тоя разговор е напечатан в екзархийския орган, Св. Синод реши да помоли Ваше Блаженство да благоволите да го уведомите: имали ли сте наистина разговор с означения редактор и ако сте имали, вярно ли е предаден във в. «Глас», или не.
Препор[ъчваме се и пр.]
Председ[ател]:
(п.) Дор[остолский] и Черв[енский] М[итрополит] Василий
№ 12
Писмо от Българския екзарх Йосиф I до Доростоло-Червенския митрополит Василий, председател на Св. Синод в София, за разговора му с кореспондент на гръцкия вестник «Проодос» и причините, поради които не е направено опровержение на погрешно предадените му мисли
Цариград, 7 декември 1910 г.
До Негово Високопреосвещенство
Св. Доростолския и Червенски митрополит
Господин Г-н Василий, председателствующ Св. Синод
в София
Ваше Високопреосвещенство,
В отговор на писмото Ви от 30 ноември № 4295 спешим да Ви явим, че наистина ние имахме въпросния разговор с един от кореспондентите на тукашния гръцки вестник «Проодос» и че кореспондентинът, като неспециалист и несведущ по църковноканоническата страна на предмета на този ни разговор, не е можал да схване и не навсякъде е предал точно и вярно мисълта ни.
При това считаме за неизлишно още да Ви явим, че ние, ако и да забелязахме вече в превода на речения ни разговор у вестник «Глас» тези неточности, не счетохме за възможно и удобно да вземаме роля на полемист из вестниците, за да се повръщаме да ги опровергаваме или поправяме, толкова повече, че това би повлияло и обезсърдчително върху примирителната тенденция в списването на този гръцки вестник, които в това отношение прави изключение в гръцката всекидневна преса.
Препоръчваме се на св. Ви молитви и оставаме
на Ваше Високопреосвещенство во Xриете брат
+ Екзарх Български Йосиф
№ 13
Писмо от Св. Синод в София до Българския екзарх Йосиф I за необходимостта от опровержение на неточностите в предаването на разговора му с редактора на гръцкия вестник «Проодос» за църковните канони
Цариград, 27 декември 1910 г.
До Негово Блаженство
Българския Екзарх
Господина Г-на Йосифа в Цариград
Ваше Блаженство,
Известно Ви е, че в основата на църковно-управния живот на св. Православна църква, на която неотделим член е и Българската православна църква, лежат законноустановените от св. вселенски събори свещенни канони и че според общото — ясно и категорично — църковно учение тия канони като неоспорими освен от законоустановилата ги вселенска църковна власт са уредните начала на църковно-правния вътрешен живот на св. Църква. Свещените правила са били основният закон на св. Православна църква в миналото, такива са и сега във всички самостойни православни църкви; на св. правила е била основоположена Българската църква и в древне и в най-ново време. Истите св. правила, както е познато, определят не само вътрешния живот на Църквата, но и взаимните отношения на отделните православни църкви. И заради туй това основно значение на св. правила за всяка православна църква налага на църковните учители и престоятели свещения и неустанен дълг да бдят не само в сегашните изключителни за св. ни Църква времена, но и за всяко време това основно значение на св. правила да бъде ясно и непоколебимо в съзнанието на всички членове на Църквата. Мнимото или канонично здраво основаното неприложение на известни правила никак не може да засегне изтъкнатото основно значение на св. правила или пък да оправдае изявления и постъпки, които са несъгласни с каноните или даже противоречат на тях.
По тая, Ваше Блаженство, причина Св. Синод със скръб виждаше, че от разни страни Ви се приписваха изявления, които, изразени от кой и да е православен клирик — са странни, а изразени от архиерей като Ваше Блаженство — съвсем невероятни. Тая скръб се усилваше толкова повече, че след достатъчно изминало време Ваше Блаженство не счетохте за нужно да опровергаете предписваните Вам нецърковни изявления. Това внасяше смут и съблазън в душите на християните, защото продължителното мълчание на Ваше Блаженство и Старателното приповтаряне на тия изявления от други даваше да се предполага, че действително Ваше Блаженство мисли за светите правила тъй, както Ви се приписва. За прекращение на тая съблазън и за осветление на въпроса, който в църковното съзнание не може да бъде обвит в неясност и тъмнина, Св. Синод отправи до Ваше Блаженство писмото си № 4295 от 30 ноемврия т. г.
С ответното си № 2722 от 7 декемврия т. г. Ваше Блаженство, като съобщавате, че редакторът на гръцкия вестник «Проодос» не бил предал вярно изявленията Ви за св. правила, обяснявате, че не сте намерили за възможно и удобно да опровергаете неверно и неточно приписваното Вам, защото това щяло да повлияе обезсърчително на примирителната тенденция, с която вестник «Проодос» измежду всички гръцки вестници правел изключение.
Това обяснение на Ваше Блаженство Св. Синод намира съвсем неоснователно. Помирение между две Църкви като църковно помирение може и трябва да стане само въз основа на църковните канони. И непонятно е как може да се постигне то, когато се дава основание да се мисли, че и Ваше Блаженство и съветници и органи около Вас отказват значението на основните закони на Православната църква. Неопровергаванието на подобни нецърковни изявления за църковните канони не само че не ще способствува за помирението, но и решително ще му попречи, защото и Цариградската патриаршия, и всички останали православни църкви ще имат справедливо основание да мислят, че Българската църква се отклонява от изначалното и съществено учение на Православната църква за основното значение на каноните и че отива дори до там да иска помирение извън църковните правила.
Св. Синод счита за свои наложителен дълг да изтъкне на Ваше Блаженство, че с подобни неопровергани от Ваша страна и от други страни старателно повтаряни и разгласявани възгледи за църковните правила се внася в съзнанието на паството на Българската църква съблазън и смут по основите на управлението на Българската църква, а същевременно с това се дава справедливо основание на доброжелатели и врагове на църковните ни интереси да мислят и утвърждават, че св. ни Църква действително не стои на общоправославните вселенски църковни начала.
Пред вид на това Св. Синод не само че не може да поеме тежката отговорност за подобни твърде възможни последици, но и смята за своя свещена длъжност да направи онова, що налагат истината, дългът и чистотата на православното църковно учение.
И затова Св. Синод мисли, че е наложителен дълг на Ваше Блаженство да сторите потребното, щото с време по най-ясен и категоричен начин да се опровергаят въпросните изявления.
Ако и подир това не последва подобно опровержение, предуведомяваме Ваше Блаженство, първо, че Св. Синод оттук по надлежен ред ще обяви каква стойност имат тия изявления и ще отхвърли от себе си всякаква отговорност за подобни възгледи и изявления; и, второ, че на писмото Ви № 129 от 10 августа т. г., в което въз основа на не намясто наведени църковни канони изявявате неправилни и неуместни искания, Св. Синод в подробности не ще Ви отговори дотогава, докогато не последва въпросното опровержение: не е нито право, нито последователно да се искат права и привилегии въз основа на църковни правила, стойиоста и значението на които се отказва или омаловажава.
Горното като съобщаваме на Ваше Блаженство, препоръчваме се на светите Ви молитви и оставаме
на Ваше Блаженство во Xриете брат
Председателствующий на Св. Синод:
+ Доростолский и Чврвенский Василий
Членове:
№ 14
Редакционно опровержение във в. «Глас» на неточностите в предаването на разговора на Българския екзарх Йосиф I с редактор на гръцкия в. «Проодос» за значението на църковните канони
Цариград, 26 февруари 1911 г.
ЕДНО ОБЯСНЕНИЕ
В 13 брой на в. «Глас» редакцията ни помести в превод един разговор, който Негово Блаженство Българският екзарх бе имал с един от редакторите на в. «Проодос» по въпроса за възможното помиряване между Св. Патриаршия и Св. Екзархия.
В тоя разговор, както това ни се забележи от Негово Блаженство, не беше вярно схваната и точно предадена мисълта му по църковноканоническата част, та за избягване на всяко претълкуване и криво разбиране приписаните на Негово Блаженство изявления за свещените църковни канони дължим да заявим, че Негово Блаженство всякога е имал и има благоговейна почит към Св. Канони като несъкрушими и непоколебими начала и основи на пърковноправния живот на едната Св. Вселенска Църква; в тяхното разбиране и прилагане той винаги е бил, е и ще бъде хранител и блюстител на присъщата им Богодухновена светост според учението и определението на Св. Православна Църква (Деян. 15, 28; VII всел. съб. 1. пр.). «К сим не подобает приложити и от сих не подобает отяти». Според това и св. православна Българска църква като неразделна част от едната Св. Вселенска Православна Църква има св. канони за основен незиблем закон, по които се е ръководила и ще се ръководи както във вътрешния си живот, тъй и във взаимните си отношения с всички други православни поместни църкви.
№ 15
Писмо от Българския екзарх Йосиф 1 до Доростоло-Червенския митрополит Василий, председател на Св. Синод в София, за публикувано опровержение в екзархийския вестник «Глас» за отношението му към църковните канони
Цариград, 1 март 1911 г.
До Негово Високопреосвещенство
Св. Доростолски и Червенски Митрополит
Господина Г-на Василия,
председателствующ на Св. Синод
в София
Ваше Високопреосвещенство,
Както Ви съобщихме с писмо № 2722 от 7 декември м. г. мисълта нн за свещените канони беше неправилно и неточно предадена от в. «Проодос» в напечатания разговор, що бяхме имали с един от редакторите му.
Тая неправилност и неточност по съображения известни Вам не счетохме за нужно да коригираме тутакси. Но пред вид съобщението на Св. Синод с писмо № 4721 от 21.XII. м. г., че тия приписвани нам изявления причинили съблазън, каквато ние по никакъв начин не желаем да излиза от приписвани нам изрази, дадохме в екзархийския вестник «Глас», брой 21, гласност на нашето интимно мнение и непоколебимо вътрешно убеждение за свещените канони, съгласно с учението на Св. Православна църква, както се бяхме и изказали по каноническата част на въпросния разговор пред речения кореспондент на в. «Проодос».
Препоръчваме се на св. Ви молитви и оставаме
на Ваше Високопреосвещенство во Христе брат
+ Екзарх Български Йосиф
№ 16
Писмо от Екзарх Йосиф I до Д. Мишев за запазване единството между Българската екзархия в Цариград и Св. Синод в София и изказването му за отношенията с Вселенската патриаршия
Цариград, 4 март 1911 г.
Любезни господине Мишев,
Миналата година, преди да замина за Цариград, ви говорих, че ми е потребен един кореспондент в София, който да ме държи в течение на въпросите, които интересуват Екзархията. Сега за тая цел реших да се обърна към Вас и да Ви помоля да ме уведомявате и давате нужните сведения по въпросите, които изникват напоследък около уреждането и запазването църковното ни единство; изменението на 39 чл. от Конституцията(18), урегулирването отношенията между Св. Синод в София и Екзархията и пр. За някои работи писах и ще продължа да съобща на Негово Високопреосвещенство Св. Доростоло-Червенски митрополит г-н Василия, та като мой заместник да осветлява и прокарва в Св. Синод някои възгледи на Екзархията и да изглажда появилите се недоразумения.
Миналата година Св. Варно-Преславския митрополит г-н Симеон без никакви основания само на някакви си подозрения и неверни слухове ме обвини в печата, че съм искал да ставам патриарх. Подобно нещо, както Ви е известно, не е имало. Никому не съм говорил и предлагал да ставам патриарх, нито пък ми е предлагал някой такова нещо.
Като основания на тия обвинения Негово Високопреосвещенство излезе във в. «Ден»(19) от 1.III да наведе някои обстоятелства, едни от тях измислени, а други зле претълкувани.
Никому никаква заповед не съм давал в първата половина на м. сеп[тември] 1909 г. или когато и да било друг път, щото синодалните архиереи да бъдат готови, та при известие да заминат за Търново, дето на 22 септ[ември] имало да стане нещо извънредно църковно. Това е пълна измислица, не знам от кого.
Не съм казвал на никой митрополит, че идеята за патриарх излязла от висш източник.
За да може да има някакви действителни външни връзки за единството на църквата ни, което да имаме основание да прокараме пред Отом[анското] правителство, аз настоявах и продължавам да настоявам, щото да се споменува според постановлението на каноните (14 и 15 пр[авило] на Двукратния събор) името на екзарха заедно със Св. Синод и от митрополитите в царството. С това не съм искал да си подготвям почва за патриарх. Св. Варно-Преславски криво тълкува 15 пр[авило] на Двук[ратния] събор, като изпуска 14 пр[авило) на същия събор, защото в тия две правила не се говори специално за митрополити и патриарси, а в смисъл на първенствуващи епископи на една отделна поместна църква, какъвто е безспорно и екзархът на българската поместна църква.
На министра на вънкашните работи и изповеданията говорих за контрапредложенията, които тъкмях да направя, кога се завърна в Цариград, и го молех да ги подкрепи, защото въпроса за единство на църквата не е само църковен въпрос, а е и политически. С писмо до Министерството на вънкашните работи и на изповеданията, за което говори Него[во] Високопреосвещенство, че съм искал от министра да изпълни резултата от някакви уговорени условия, изпратих само препис от контрапредложенията, що бях проводил вече на Св. Синод, и молех министерството да ги подкрепи. Тука не се вижда престъпление. И това, разбира се, не дава основание да се твърди, че съм кроел да ставам патриарх.
Естествено и неизвестният ми български дипломат в Турско, за който пише Св. Варно-Преславски, че защищавал пред младотурците единството на църквата ни и навеждал за основания на това аналогични примери и прецеденти, не е направил престъпление. Не се вижда поне, че той ми е готвил почва за патриарх и за преврат в българската църква.
Дори да съм желал да ставам патриарх, можех ли да сторя това с изненада без знанието и съгласието на българските митрополити и Св. Синод. Не зная ли, че тоя въпрос, ако има да се решава, зависи преди всичко и най-много, ако не изключително, от Св. Синод и митрополитите. Негово Високопреосвещенство не е да не знае това нещо.
Аз съжалявам, че Св. Варно-Преславски само на догадки, непроверени слухове и подозрения е могъл да изгради и изнесе в печата такова тежко обвинение за кроежи за преврат и водене църквата ни към «големия папа».
През месец януари тая година Негово Високопреосвещенство пак излезе в колоните на в. «Ден» да излага на остра пристрастна критика моята досегашна дейност и да ме упреква, че съм управлявал незаконно, като съм избягвал систематически да свиквам Св. Синод и Съвета при Екзархията. Негово Високопреосвещенство добре знае при какви трудни обстоятелства и при какъв абсолютен режим на безправие и произвол работих и че не ми беше възможно да ръководя екзархийското дело точно според непризнатия екзарх[ийски] устав, когато и самата Екзархия не се признаваше. В Търновската конституция се предвиде единството на църквата ни, но бъл[гарското] правителство не можа да прокара, щото Св. Синод да заседава при мене в Цариград, дето трябваше да стоя аз, та последния си остана да заседава практически независимо в София и искаше от там да издава решения и заповеди за управлението на Екзархията в Империята. Обаче, понятно е, че на мене беше, както Ви е известно, невъзможно да прилагам в Цариград решения, които лесно се взимаха в София. Но по чисто канонически църковни въпроси аз всякога съм искал, доколкото е било възможно, мнението и съгласието на Св. Синод. Дори архимандрит не съм произвеждал без негово съгласие.
Обстоятелствата бяха такива, че самият Св. Синод в желанието си точно да съблюдава каноните и устава вършеше понякога неканонически и противоуставни работи. Напр. един път той праща делегати да канонизираме митрополити, които поради извънредни и спешни работи бяха вече назначени и бератите им стояха вече по три-четири месеца в чекмеджето ми.
При наличността на толкова работи в моята дейност, които състоят цяла история в моя полза, чудно и необяснимо е защо Негово Високопреосвещенство излиза именно сега, след като работихме заедно и съучастно толкова време в мир и съгласие, да сипе върху ми толкова хули и нападки.
Излиза, че той се е докачил нещо поради контрапредложенията за уреждане отношенията между Екзархията и Св. Синод в София, които аз и тукашният Св. Синод изпратихме в София за запазване и гарантиране едно по-реално единство и връзка на двете половини на българ[ската] църква (каквито нямаше в първите предложения), защото Екзархията не може да съществува в Империята без някакви действителни връзки и единения с църквата в царството.
Тия предложения, които са всеизвестни за църковното единство, аз ще поддържам до край и вярвам, че Негово Високопреосвещенство, заместникът ми, ще може да ги подкрепи в Св. Синод, за да не се създават усложнения и докарва въпроса до архиерейския събор.
Св. Варно-Преславски г-н Симеон ще трябва да погледне малко по-хладнокръвно на тоя въпрос и ще види, че с тия контрапредложения аз не искам да задоволя някои свои лични амбиции, но че ми е дълг като български екзарх да защищавам, додето мога, тия неща в предложенията.
Въпросът до примирението с Патриаршията дойде до там, че гърци и българи вече се търпят и могат да живеят съвместно, та се попрекрати омразата, която съществуваше между тях, и че Патриаршията и Екзархията са съгласни задружно да защищават привилегиите си. Не вярвам обаче за сега, че Патриаршията ще се съгласи наскоро да вдигне схизмата, за да се постигне едно окончателно примирие.
По тоя въпрос за примирието в един мой разговор, печатан във в. «Проодос»(20) и предаден в превод в екзархийския орган «Църковен вестник», бяха криво предадени някои мои мисли за св[етите] канони, та макар и да не беше казано нещо повече от онова, що е напечатано вече в някои синодални издания, за да е нужно тутакси да опровергавам, Св. Синод намерил и ми съобщи със заплашително писмо, че имало от тия, приписани на мене изявления съблазън, за избягване на каквото коригирах в 21 брой на в. «Глас»(21), екзар[хийския] орган, мислите си за светите канони.
Вярвам, че с готовност ще се съгласите, любезни господине Мишев, да ми давате въпросните сведения и че ще работите за благополучно уреждане на тия работи, защото зная, че Вие с присърце и живо се интересувате от народноцърковните ни въпроси.
За труда ще Ви се дава месечно възнаграждение.
Призовавам на Вас вседомовно божието благословение и оставам Ваш во Христе усърден молитствувател.
Екзарх Български Йосиф
№ 17
Писмо от Екзарх Йосиф I до Д. Мишев за промяната на чл. 39 от Търновската конституция и необходимостта от запазване единството на Българската православна църква
Цариград-Ортакьой, 26 март 1911 г.
Любезни Господине Мишев,
Получихме писмото Ви от 23 т. м., прочетохме го с внимание и интерес и Ви благодарим сърдечно за любезния Ви отклик на поканата ни.
По въпроса, който подигате, за оформяването на предлаганото кореспондентство в офицнална и званична редовна служба на Екзархията в София не ни е възможно да се произнесем, преди да сондираме мнението на Св. Синод и Съвета, които ще свикаме на заседание след празниците.
Тогаз ще се реши окончателно формата на тая работа и ще се определи размерът на възнаграждението.
През 1879 год., когато се решаваше положението на църквата, за да се оформи в Конституцията, архиереите, както казвате, стоеха на църковната традиция, според която политическото освобождение води до автокефалност на Църквата, а политическите ни мъже държеха на единството на народната ни църква и стоеха повече на политическа и национална база по тоя въпрос.
Историята и борбата на Екзархията до сега показаха, че второто мнение, което се и прокара от творците на конституцията, било по-полезно. Защото Екзархията, подкрепяна материално от Княжеството, която подкрепа се оправдаваше от прогласеното и узаконено единство в 39 чл. на конст[итуцията], и облегната на моралното единение с България, можа да живее, да работи, да се развива в обемно и културно отношение. Ако не беше четнишката политика, печалбите щяха да бъдат по-големи: ферманът щеше да се приложи по-пълно и щяха да се избегнат някои загуби.
След акта от 22 сеп[тември] 1908(22) год. политическите отношения наистина се измениха, но положението на предметния въпрос си остава приблизително същото. Защото и допреди прогласяването независимостта на България правителството не допускаше намеси отвън в Екзархията, същото прави и сега. Но както напред, тъй и сега то не пречи на религиозната съвест на българите в Царството да зависят духовно от Екзархията.
Следователно може и нужно е да се поддържа досегашното положение в Църквата, т. е. единството, докато дойде благоприятно време да се реши Екзархийският въпрос църковно или пък се консолидира политически.
До сега отношението на двете части на църквата ни беше и още е неопределено, та от тая неопределеност се породиха недоразумения. Тъй че предстои да се намери модус и издири начин, по който да се оформят и определят по-точно тия отношения, като се спази единството, на което да може да се крепи и съществува и занапред Екзархията. Такъв модус и начин Св. Синод при Екзархията намери въз основа на предложенията по тоя предмет от 1908 год. и формулира предложенията си, които се изпратиха на Св. Синод в София. В тях, като се запазва досегашното Status quo на църквата ни, единството се основава и изразява външно, доколкото е възможно, на правата на екзарха, които му се предвиждат от свещ[ените] канони като на първенствуващ епископ на българската църква.
Ний се надяваме, че тия предложения ще бъдат усвоени и възприети и от Св. Синод в София.
Призовавам на Вас божието благословение и оставаме Ваш во Христе усърден молитствувател.
+ Екзарх Български Йосиф
№ 18
Рапорт от Михаил Сарафов, български пълномощен министър в Цариград до Иван Ев. Гешов, министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, за разменени визити с Вселенския патриарх Йоаким III и разговорите му с него върху възможностите за вдигане схизмата като резултат от подобряване отношенията между Гърция и България
Цариград, 19 януари 1912 г.
Господине министре,
Преди заминаването си из София имах чест словесно да Ви докладвам, че Негово Величество царя благоволи да ми възложи да поднеса сърдечната му благодарност на Негово Святейшество вселенския патриарх за любезността, що има Святейший Йоаким III да благослови Техни Величества царя и царицата с по една свята икона, предадени на Техни царски Височества князете Борис и Кирил, които, макар и да се намериха там като обикновени туристи, бидоха познати и така радушно приети в патриаршията на Фенер лани през м. април. В своето време имах чест да Ви пиша по това посещение, както и да изтъкна, че би добре било да се използува тая сгода за завързване сношения измежду Гръцката патриаршия и Царската легация и за по-нататъшното развитие на тия отношения.
На следния ден след завръщането им в Цариград направих потребното чрез първий драгоман на легацията за уреждането срещата ми с Негово Святейшество и след два дни на словесните ми постъпки се получи писмен отговор.
На 13-й т. м., придружен от г. М. Попов, посетих Святейший Йоаким III. В патриаршията бидох посрещнат, приет и изпратен с «подобающите на чина ми почести», както съобщиха гръцките вестници. На следующий ден патриарха, придружен от г. Николопуло, I секретар на Патриаршески смесен съвет, дохажда в легацията и ми върна визитата. Отдадох му и аз подобающите почести, както ми казаха видни членове на тукашното гръцко общество. Негово Святейшество останал много доволен от почестта и любезността на приема, като прибавил, че в двете срещи бил съм успял да спечеля сърцето му. В патриаршията се разговаряхме 1 1/4 час, а в легацията — 3/4 часа. По изричното желание на Негово Святейшество разговора се води чрез г. Николопуло, секретар и юрист-консулт на патриаршията, който превеждаше от гръцки на френски и обратно. Понякога патриарха поправяше или допълваше френский превод на изказаните му думи.
След изказването целта на посещението ми и след като изпълних мисията, която ми бе възложена, Негово Святейшество на френски благодари за любезното внимание на Негово Величество царя и като изказа голямото удоволствие, което усетил, когато имал щастието да види в Патриаршията царските деца, патриарха припомни историческия факт (както той твърди), съобщен лани и на Т[ехни] Ц[арски] Височества князете Борис и Кирил, както в показаната тям зала «Мега Синодакон» — през 1857 г. пръв път се заговорило за български черковни правдини, за черковна автономия. По това патриаршеско изявление имах чест тъй също да Ви пиша в свое време, лани,
Забелязах, че в първата си младост съм преживял последните години на българо-гръцката борба, в която слабо съм и участвувал, и прибавих, че мисля да е време българи и гърци да извадят поука из тая недавнашна борба, както и от борбите измежду Византия и Българското царство, за да определят бъдащите си отношения. Святейший Йоаким заяви, че съм засегнал религиозната страна на въпроса, както и съществото на отношенията измежду българи и гърци. Той желаял открито да се произнесе по тая работа, но ще ми предаде личното си мнение, а не ще говори като патриарх. Аз тъй също заявих, че ще предам моите лични възгледи, които, вярвам, се споделят от видни наши държавни мъже и от български архиереи, но че нито съм оторизиран, нито мога да говоря от тяхно име по тия въпроси. Ето същността на разговора, без да спазвам диалогическата му форма.
Святейший Йоаким заяви, че въпросът за схизмата му се представя под четири изгледи:
1. Като варненски владика той е бил длъжен и прочел схизмата, ала тогава още бил против тая мярка, а отсетне се убедил, че имал право да я порицае, с която вместо да се привлекат българите към Църквата-Майка, те били отблъснати, та изгубил гръцкий, а спечелил българский народ. Схизмата дала още един резултат — политическата независимост, която фатално произлязла от черковната независимост в по-нататъшното й развитие и за която едвам ли са мислили българите при започването борбата с патриаршията.
2. Мисълта за вдигането схизмата не се посрещала радушно или одобрително от гръцкий народ и от Св. Синод.
3. При евентуалността за вдигане схизмата явявали се няколко въпроса като: в качеството на духовен началник ли, или като мирско лице екзарха ще моли за вдигане на схизмата, где ще пребивава той, какъв ще бъде, каква ще му бъде властта и т. н.
4. Негово Святейшество не виждал голяма и пълна откровеност, каквато била нужна за успеха, ако се допуснело, че другите мъчнотии ще бъдат отстранени.
Святейший Йоаким заяви, че каквото и да се казва, въпросът за схизмата и за вдигането й носи, особено от известно време насам, характер не чисто религиозен, а филетичен- национален между гръцкото и българското население в империята. Поради това сближението в Македония и в Тракия на двата народа не ще бъде достатъчно, а ще трябва да се споразумеят България и Гърция. Спогодбата измежду София и Атина по разни въпроси щяла да разчисти пътя на черковното споразумение измежду Патриаршията и Екзархията, а черковата тогава щяла спокойно да обмисли как да стане това.
Святейший Йоаким знаял, че вдигането на схизмата няма да бъде приятно на турското правителство. Като защитник на правата и благоденствието на православний гръцки народ в империята нему се налагало да бъде най-приятен и да гои симпатиите на отоманското правителство, при все това Негово Святейшество работял за въздворението на съгласието и мира във Великата черква.
Святейший Йоаким изказа тъй също вярване, че несъгласието и борбата са вече потраяли и че се намираме съвсем близо с милостта в негово време да се въдвори съгласието в черквата, така както аз изказах пожелание.
Негово Святейшество не зачекна никак въпроса за положението на гърците в България. На това направи вероятно намек, когато изказа мнение за липсата на пълна откровеност.
Святейший Йоаким спомена, че Негово Блаженство екзархът в един случаен разговор му бил казал, че почти половината от нашите священици имат едно образование и че священиците получали по 30 лири турски добавъчно възнаграждение. Той се удивлявал въобще на напредъка, що била направила България под ръководството на Негово Величество царя. Жално му било да признае, че техните священици в Турция, дори в Елада, далеко нямат такова положение.
Аз изказах следните мисли:
Българският народ.нито е искал, нито се е отделил някога от ученията на Великата православна черква. Според конституцията православието е господстваща религия в царството; там не бива и да се говори за разлика спрямо Великата майка-черкова. Приятното проявяване от няколко време на дружно съдействие измежду българи и гърци в Турция показва, че и черновата трябва да направи потребното за пълното вдигане на несъгласието. С тоя акт само гръцкий патриарх ще спечели морално и материално, защото покрай сегашните си паства в империята той ще говори и от името на милион и половина българи. Не съм нито догматик, нито канонист, за да мога да говоря по зачекнатите от патриарха въпроси, по съм убеден привърженик на мисълта, че е в интерес и на черквата, и на народите да се отиде по думите на Спасителя, за мир и съгласие и не се съмнявам, че с добра воля от двете страни това може да се постигне. Без да говоря за разположението в царството, мисля, че мога да кажа, какво добрата воля не липсва и в Екзархията. Вярвам, че българското и гръцкото правителства ще изпълнят дълга си. Нека Святейший Йоаким остави на г. Грипарнс, кога дойде в Цариград, и на мене да говорим по тия работи, но нека Майката-Черкова изпълни тъй също дълга си — да подготви помирението с Българската църква, която обема чада верни и никога неотклонили се от началата на Великата Православна черкова.
Инцидентно споменах, че на 20-й т. м. ще празнуваме пълнолетието на Н. Ц. Височество престолонаследника, по който случай ще имаме в София много и високи гости. Негово Святейшество пожела да знае дали в Цариград ще отслужим молебен и где.
Святейший Йоаким на раздяла ми каза, че по длъжност трябвало да уведоми Смесений съвет на патриаршията за моята визита, и попита дали съм съгласен да направи писмено изложение, което да приготви г. Николопуло. Отговорих, че той може да съобщи нещо от разговора ни, а ако желае да прави подробно изложение, трябвало би да ми го покаже, преди да го съобщи на двете тела. Прибавих, че аз ще рапортирам на правителството си, но рапорта ми няма да се обнародва. Във втората среща Святейший Йоаким ми каза, че направил само кратко съобщение на Смесений съвет.
Това е накратко съдържанието на разговорите ми с патриархът. Мисля, че не се лъжа, ако, след личната среща, потвърдя събраните по-рано по околен път сведения, според които Святейший Йоаким искрено желае в негово време да стане помирението на Църквите. Изтъкванието на мъчнотиите, от негова страна, струва ми се стават, за да се вземат по-големи отстъпки. С това не искам да кажа, че в Св. Синод и в Мирский съвет не ще посрещнат големи мъчнотии. Не ми се нрави тъй също големий шум, който направиха гърците около моята визита и който много прилича на едно предупреждение спрямо турското правителство за получаване известни отстъпки само за гърците. При все това на мнение съм, че трябва да поддържаме добрите отношения с Гръцката патриаршия и да приготвяме сериозно у нас всичко потребно за едно споразумение измежду Българската черква и Вселенската патриаршия. На черковата в царство България и от думите на Негово Святейшество се разбира, че за признаването й се иска само стъпка от наша страна.
На 15 и 16 т. м. ме посетиха г. г. руский посланик и сръбский пълномощен министр. Вярвам, че и двамата имаха главна цел да узнаят нещо по разменените ми визити с патриарха.
На господин Чариков съобщих нещо от разменените мисли и особено препоръката на Негово Святейшество за споразумение измежду София и Атина. Той остана много доволен главно загдето съм влязъл в сношение с патриарха.
На г. Ненадовича съобщих мисията, която ми е била възложена, и че посещението е имало обикновена форма на вежливост. Казах му, че сме зачекнали академически и други въпроси, но че съобщението на гръцките вестници е тенденциозно. Господин Ненадич ми каза, че знаял Святейший Йоаким да е бил винаги против схизмата и сега работел за вдигането й.
Благоволете да приемете и пр. и пр.
№ 19
Уводна статия на гръцкия вестник «Естия» за събитията, довели до сближение на гърци и българи в Македония и Тракия, и гръцките условия за вдигането на схизмата
[Атина], 8/21 февруари 1912 г.
РАЗИСКВАНИЯТА ПО ВЪПРОСА ЗА СХИЗМАТА
В колоните на българската преса захванаха да повдигат въпроса за вдигането на схизмата и понеже всяко разискване по този въпрос поне засега е не само трънливо, а може да стане и вредно за общите интереси на двете народности, ние мислим, че не е преждевременно да разгледаме изобщо причините, които доведоха до едно течение за сближение между българите и гърците и да видим същевременно дали разискването върху схизмата е полезно или не.
Както злополучната враждебност между Гърция и България произлизаше от острия радикален антагонизъм в Турция, тъй и сега заякчаването на отношенията между двете държави се дължи на здравото схващане от българска и гръцка страни в Македония на факта, че грозящите опасности бяха същите и за двете народности, че техните разногласия, увеличаваха само опасността и че едно искрено сближение вследствие на всичко това беше следователно неизбежно. Тази истина стана по-явна след промяната на режима в Турция в 1908 г., когато турските тенденции с цел да се премахнат вековните привилегии на немюсюлманските общини тежко нараниха християнските народности и докараха до премахването на антагонизма и на днешната спогодба след две години постепенна еволюция.
Един неоспорим общ интерес — интересът за охраната на националното съществуване на покорените под турския скиптър гърци и българи — доведе до сближението на двете народности и чрез едно неизбежно последствие — към тенденцията за едно сближение между двете държави. Днес този интерес е оживен повече от всякога. Опасността е предстояща. Следующите турски законодателни избори ще станат под заплашването на щиковете и на камшиците, както е обичаят на младотурците. Ако тези последните сполучат, всичко е свършено с привилегиите на общините и тогава общата борба ще се ограничи не с опасността на «отоманизирапето», а с тази на «потурчването» на народностите.
Естествено е, че тази борба може да доведе до една обтегнатост в отношенията между двете заинтересовани държави с тяхната съседка. Знае се, че произшествия като тези напоследък в Щип(23) можат във всеки момент да турят в опасност мира на Балканите.
Нужно ли е също да се преиздава всичко, което е казано, че съглашението между двете страни може да отстрани всякакво опасение за нарушение на мира, като застави младотурците да бъдат по-внимателни в инструкциите, които те дават на своите органи?
Понеже това съглашение се налага от самия интерес — македонските и тракийски българи и гърци не забелязаха това инстинктивно, като направиха едно приятелско споразумение без намесата на турците нужно ли е да се отваря отново въпросът за вдигането на схизмата?
От прокламацията на схизмата в 1872 г. насам Вселенската патриаршия работи за преместването на Българската екзархия от Цариград в някой град на България с цел да се постигне една промяна в облеклото на двете свещенства, православното и схизматичното, и да може да се прекрати издаването на берати, с които се уреждат схизматични митрополити на православните катедри в Македония.
След провъзгласяването на българската независимост в 1908 година Патриаршията направи нови постъпки за отстраняването от Цариград на Екзархията. Но конвенциите, с които се препоръчваха тогава двата споменати религиозни центъра, се преобразуваха и изискват изоставянето на всяко разискване върху един деликатен въпрос, не толкоз мъчен по смисъл, но от разискванията на когото можат да изникнат обстоятелства, които можат да ни доведат до по-гибелни недоразумения.
Особено не трябва да се заборавя, че у християнските народности в Турция народното чувство в този момент има преимуществото над черковното. То е естествено, понеже закрилата на народната целокупност зависи за тези християни от свободното изпълнение на религиозните им обряди.
Следователно разискването върху един чисто религиозен въпрос не може да съдействува за търсенето на начин за закрилата на общите интереси на двете нации.
Вселенската патриаршия, която е най в състояние да знае последствията от преждевременните разисквания, показа наклонности примирителни и на братско споразумение, на които Екзархията отговори в същата смисъл. Настоящият екзарх, човек мъдър и умерен, чудесно разбра опасността от преговори, чиято спешност не е доказана.
Ний вярваме, че в България също ще разберат, че всяко разискване, особено при настоящото нерешително положение в Македония, ще ощети извънредно много заинтересованите и най-вече българите в Турция, които, макар че отцепени от 40 години насам от Патриаршията, са наследили прн все това предимства, които само гръцката православна църква притежаваше от султаните. Единствените, които можат да спечелят от отварянето наново въпросът за схизмата, са младотурците.
№ 20
Рапорт от Панчо Хаджимишев, български пълномощен министър в Атина, до министъра на външните работи и изповеданията в София за срещата му с Джеймс Баучер и разговорите на последния с Патриарх Йоаким III и Екзарх Йосиф I по условията за вдигане на схизмата
Атина, 9 февруари 1912 г.
Господине министре,
В петък следобяд пристигна тук, идящ от София през Цариград, добре познатият Вам господин Баучер(24). В неделя, 5 того, имах с него продължителен разговорни бързам да Ви предам туй, що узнах от него по разговора му с патриарха Йоакима досежно вдигането на схизмата. Г-н Баучер ми каза, че е предал на Негово Блаженство екзарха своя разговор с патриарха, обаче не можал да види г. Сарафова, когото не заварил в легацията, когато ходил да го посети. По тази причина позволявам си да Ви донеса чуеното от г. Баучера.
Както и други път съм чувал, и г. Баучер ми каза, че патриарха бил партизанин на вдигането на схизмата. Обаче опасявал се от опозицията на двата съвета на Патриаршията. На всеки случай патриархът се изказал върху начина на постигането на тая цел. Схизмата трябвало да се вдигне по «канонически» ред, както е била и произнесена! За да могло обаче това да стане, необходимо нужно било да се вдигне Екзархията от Цариград!… В такъв случай Патриаршията била наклонна да се съгласи на възобновлението на старата Охридска патриаршия! … По отношение на владиците патриарха заявил, че ще трябва българските владици да се преместват в други градове, като цитирал за пример Битолския ни владика, който можел да се премести в Охрид, а епархията пак да запази сегашното си име «Пелагонийска»…
Като е съобщил на Негово Блаженство тия бази, тоя последният категорично е заявил, че върху тая база не е мислимо да се третира въпросът! Лично г. Баучер намира, че сега засега не трябва да се зачеква въпросът на схизмата, защото вместо спогодба можем постигна съвсем обратни резултати… А засега да се задоволим с постигнатата кооперация по предстоящите избори и за обща защита на черковно-училищните привилегии, както и за подобрението участта на християните в редовете на турската армия.
Благоволете и пр.
Вярна,
Началник на отделението: [подпис]
[печат]
№ 21
Рапорт от П. Хаджимишев, български пълномощен министър в Атина, до министъра на външните работи и изповеданията в София за публикувана уводна статия в гръцкия вестник «Естия» за отношението на Елефтериос Венизелос, министър-председател на Гърция към въпроса за вдигане на схизмата
Атина, 10 февруари 1912 г.
В допълнение на рапорта си от 9.II.1912 под № 133 чест имам да Ви изпратя, приложена при настоящото си писмо, ведно с французкия превод обнародваната във в. «Естия» от 8 того вечерта уводна статия по въпроса за вдигането на схизмата.
Запитан от мен върху тая статия, г. Баучер ми каза, че тя е инспирирана лично от г. министра-председателя Венизелоса(25), с когото той се е срещал в понеделник вечерта и му е предал впечатленията си от своите разговори с патриарха и Н. В. екзарха.
Счетох за неизлишно да подчертая горното. С писмото Ви от 19.X.1911. Вий имахте добрината ясно да ми кажете, че държите, щото кралевското правителство да намери формулата за вдигането на схизмата; сега министра-председателя г. Венизелос категорически заявява чрез колоните на официозния в. «Естия», че повдигането на тоя въпрос е не само нежелателно, но може и да бъде опасно за гонимата цел: споразумението между двете страни…
Съобразявайки се напълно с наставленията, които благоволихте да ми дадете с горепоменатото Ви писмо, аз се въздържам от всякакви разговори по въпроса; но ще имам грижата да следя зорко всички прояви на правителствената линия за поведение по тоя важен въпрос.
Вярно.
Началник на отделението: Г. Радев
[печат]
№ 22
Писмо от Атанас Шопов, български генерален консул в Солун до Българския екзарх Йосиф 1 в Цариград за разговора му с главния екзархийски училищен инспектор Стоилов за гръцко- българското сближение, за отношението на двете страни към това сближение и възможностите за вдигане на схизмата
Солун, 4 април 1912 г.
Ваше Блаженство,
В последно време заминува през Солун г. Стоилов, главният екзархийски училищен инспектор, който ми предаде архипастирския Ви поздрав и с когото разменихме мисли върху някои въпроси. Сърдечно и най-искрено благодаря, Ваше Блаженство, за благосклонността и добрата памят и ще бъда щастлив, ако и занапред ме не забравяте в своите молитви. Считам за интереса на работата да се възползувам от добрия случай, за да Ви предам накратко някои от мислите, които разменихме с господин Стоилов.
Отвори се дума за щастливото гръцко-българско сближение въобще и за целесъобразното колабориране по някои въпроси на Патриаршията и Екзархията в особености. По тоя повод се изказаха следните мисли.
Гръцко-българското сближение е естествено и логично при досегашната политика на младотурците; то е и може да бъде от голяма полза въобще. Това е щастлива комбинация, която е могла да ни донесе новата история и добре разбраните взаимни интереси.
Не беше лесно за елинизма да се откаже от своята история и от многовековната своя политика и да прегърне политиката на сближение и съдеятелност с българите. Интересите му го заставиха да се пречупи. От сношенията и тълкуванията в гръцкото общество, даже и в гръцкия печат, ясно се очертават целта и интересите, които се достигат от ръководящите гръцки среди чрез прегръщане политиката на приятелство и сближение с българите. Прямата тяхна най-близка цел с това сближение за сега е: 1) повръщане общинските им права и имущества в България и 2) спиране успеха на Екзархията във вилаетите. Те са убедени, че всичко това не може да се достигне с враждебни отношения, и по тая причина предпочетоха модерната политика на приятелството, която всякога дава по-добри резултати. Те вярват, че тая им политика обещава добри успехи.
По мои сведения в гръцкото общество въобще се гледа по два начина на едно гръцко-българско помирение на черковна почва. Едни са на мнение, че подобно помирение е приемливо не иначе освен на основание черковното статукво, и се утешават, че след това помирение ще останат гръкомански и патриаршески ония епархии и населения, които формено не са признати по надлежния законен път за екзархийски. Други гледат успехите си по-далеч, именно чрез вдигането схизмата те целят главно вдигането Екзархията от Цариград, оставяне всичките епархии под прямото ведомство на Патриаршията и назначение български митрополити в епархии, дето мнозинството е българско, и български епископи или архимандрити, дето българите са меншество. По такъв начин, надяват се, вънкашният колорит на европейските вилаети си остая гръцко-патриаршески и гръцката култура ще има надежда да изнамери средства да успява вътрешно.
В българското общество разбират по-иначе едно помирение на черковна почва. Идеята е популярна, но всякой поддържа, че българите трябва да си останат българи в своята народност и в своето развитие под каквото духовно ведомство и да би били те. Владиката, свещеникът, учителят, черквите, училищата могат да бъдат под едно или друго ведомство и за това трябва да има сериозна гаранция за всички случаи и за в бъдеще. Подобна гаранция българите далеч не виждат в безусловното влазяне, след вдигане схизмата и Екзархията от Цариград, на българските епархии във вилаетите под прямото ведомство на Патриаршията. Би представлявало сериозна гаранция за това обстоятелство например, ако едновременно с вдигане схизмата и Екзархията от Цариград се образуваше отделен черковен български окръг в европейските вилаети с екзарх в Солун например; ако се възстановеше Охридската архиепископия със седалище другаде или ако се добиеше за Македония политическа автономия, която ще доведе и известно църковно закръгление.
Във всекой случай голям е общият политически интерес от едно сближение и съдеятелност между гърци и българи на Балканския полуостров и Вселенската патриаршия би трябвало да улесни това сближение и тая съдеятелност чрез разрешение гръцко-българския черковен въпрос по начин справедлив и приемлив за двете страни.
Друг един въпрос, който се вижда твърде назрел и за който българското общество във вилаетите особено се интересува е въпросът за свикване народния събор, който да съгласи Екзархийския устав с новите условия и да тури здрави основи на управлението. Твърде популярна е мисълта да се оставят само троица или четворица митрополити (Солун, Битоля, Скопие и Cep), а всички други епархии да се управляват от епископи или архимандрити, подведомствени на митрополитите. По такъв начин управлението ще стане и по-икономическо, и по-целесъобразно.
Моля, Ваше Блаженство, да ме извините за смелостта, която си позволих да Ви изложа, взглядовете на тукашното българско и гръцко общества по въпроси, които твърде много интересуват нашето дело.
Препоръчвам се п пр.
Верно.
За началник на отделението: Ст. Г. Баламезов
№ 23
Рапорт oт Тодор Недков, български генерален консул в Битоля, до министъра на вътрешните работи и изповеданията за опитите на сръбското правителство да учреди «схизматична» духовна община в Северозападна Македония
Битоля, 9 април 1912 г.
Господине министре,
От достоверен източник научих, че сръбското правителство и сръбските кръгове в Турция се занимават понастоящем с въпроса за отделянето им от Цариградската патриаршия и учредяването на известна духовна община, втора църковна схизма по примера на българската такава.
Турското правителство се отнесе крайно благосклонно към тая сръбска инициатива, която обещало да подкрепи и въпросът сигурно е щял да бъде разрешен съгласно сръбските желания, ако руският Св. Синод, дето в последня минута сръбското правителство се е отнесло за съвет, не се е бил противопоставил най-енергично против сръбското искане като неотговаряще на добре разбраните интереси на «православната църква».
Идеята за сръбска църковна схизма в Турция е по-отдавнашна — за пръв път тя се появи наскоро след ръкополагането на Фирмилияна(26) за патриаршески митрополит в Скопие. По-сетне въпросът е бил няколко пъти подиган от сръбска страна, когато е изпъквал някакъв конфликт между сръбското правителство и Цариградската патриаршия.
Турците са се отнасяли твърде благосклонно към тия сръбски попълзновения, удовлетворението на които безсъмнено би създало нова опасност за българското културно дело в Северозападна Македония. В подкрепа на това ще приведа и следния факт.
През 1905 г. в едно заседание на тогавашната реформена комисия, в която са били разисквани протестите на някои български общини в Скопско против насилията на сръбската пропаганда, вършени със съдействието и участието на властните органи, Хилми паша(27), главния инспектор, възбуден него ден повече от обикновеному против българите, бе открито заявил, че правителството имало на ръка едно много ефикасно средство, за да отговори на неоснователните оплаквания на българите, и това средство било прокламирането на сръбска църковна схизма в държавата.
Благоволете и пр.
№ 24
Писмо от Доростоло-Червенския митрополит Василий, председател на Св. Синод в София, до министъра на външните работи и изповеданията за задоволството на Св. Синод от контактите на българския пълномощен министър в Цариград и Вселенската патриаршия като първи стъпки на общение
София, 18 април 1912 г.
До г. Министри на външните работи
и на изповеданията
Тук
Господ[ине] министрс,
С надлежно внимание Св. Синод изслуша писмото на г. царския пълномощен министър в Цариград, препис от което сте имали добрината да ни изпратите с писмо № 123 от 25-й януарий т. г. С истинска радост Св. Синод посреща първите стъпки на общение, направени между официалния представител на България и Вселенската патриаршия, и храни надежда, че те не ще се спрат, докле двете страни, ценейки тежките обстоятелства, при които Св. Христова църква е изпаднала в съседната империя, намерят начин за взаимно споразумение и общение в интерес на двата едноверни народа.
Призов[аван] и пр.
Председател:
Дор[остолски] и Черв[енскии] м[итрополит] Василий
№ 25
Спомен от Екзарх Стефан за последните години от живота и дейността на Екзарх Йосиф I, за преместването на седалището на Българската екзархия от Цариград в София, за отношението му към цар Фердинанд и провежданата от него политика и др.
[София, не по-рано от октомври 1918 г. – не по късно от 1922 г.]
16 юни 1913 г. беше съдбоносна дата(28) за мирогледа и здравето на Н[егово] Бл[аженство] Екзархът:
а) Фердинанд изгуби всичките основания, за да бъде почитан от него; Екзархът направи своите размишления и заключения; за да излезе България от Балканския блок, трябваше едно безумие, като акта на 16 юни; за да се отбие България от естествения път на политиката си, трябваше да се противопостави на държавите, които държаха на балканския блок; най-много на Русия, и по тоя начин да изпадне в течението на централните държави, което се и постигна с акта от 16 юни, и за да се обезсили естествената българска крепост (стратегическото положение на България) и вродената на българина боева способност, трябваше България да се постави в обръч от врагове-съседи, което стана с акта от 16 юни. . .
16 юни. Негово Блаженство нарече фаталния завой на българската политика крушение на българската народна чест и пълно банкрутиране на Фердинанд. Подир тая дата Н[егово] Блаженство с болка говореше за Фердинанда, с болка изтъкваше своето дълбоко разочарование от неговите неиздържани амбиции и почна да разбира, че държавничеството не беше достояние за Фердинандовия ум. След като узна всичката тайна около 16 юни, той взе решението: «Фердинанд трябва да абдикира». Абдикацията на Фердинанда беше за него решение, необходимо за оздравяването на България външно и вътрешно, и залог за бързо поправяне на унизителния Букурещки договор и влизането в сила на Лондонския протокол. Екзархът имаше уверения, установени и гарантирани, че абдикацията на Фердинанда ще постави България отново в изгодно икономическо и политическо положение. Престолонаследникът тогава, сегашният цар Борис, беше добре гледан и искрено желан.
Още в Цариград Н[егово] Блаженство взема решение и даде обещание да изпълни взетото решение още при първото свиждане с Фердинанда.
Той всеки ден в надвечерието на заминаването за София имаше среща с посланиците, техните съветници, секретари и кореспонденти. Тия свиждания хвърлиха още по-голяма светлина върху произхода на българския погром през юни 1913 година. Подир идването на австрийския посланик г. Палавичини Негово Блаженство каза: «Злощастието на България това е Фердинанд, това е наложения от него личен режим. Прав беше блаженопочившия Св. Врачанский Константин в твърдението си, че злото в българската земя иде от Фердинанда.» Между многото интересни новости, чути от австрийския посланик, беше новината, че цар Фердинанд работи за църковна уния с Рим и за съюз с централните държави и Турция…
«Фердинанд трябва да абдикира.» «Народът трябва да се отбие от посеяната съблазън за църковна уния с Рим и отново да се стегне, свърже и спои с отеческата си вяра и с надеждите на своите идеали за обединяване и мирно вдаване на културната и икономическа политика и работа.» «Партиите трябва да се обединят и с общи сили да издигнат българското гражданство до истинския парламентаризъм. По-малко партии, по-малко страсти и амбиции, повече задружна работа в духа на една искрена и строго подържана външна политика трябва да зацарува в България.»
С тия три главни задачи Негово Блаженство напусна временно Цариград за София. Най-тежка и най-наложителна беше първата: Как да се убеди Фердинанд да абдикира и да отстъпи престола си на престолонаследника.
Той напусна Цариград при общи сълзи, нескривани и изобилни, на цялото сломено българско население, което вкупом беше излязло да го изпраща. Заплака и Негово Блаженство. Пред дипломатическия корпус, който беше на гарата за изпращане, каза, че не е в сила да изтърпи трагизма на момента, защото въпреки правото и победата, които са с български народ, тоя народ за грешки на неколцина отново остана под робство – принуден отново да държи нож в ръка. Руския посолски съветник – всеизвестния българофил К. Н. Гулькевич бидейки сам просълзен, отговори на Негово Блаженство, че «най-голямото доказателство за добрата българска съдба са Вашите свещени сълзи; те показват, че България има съзнание за станалото и което подлежи да става».
Напускането на Цариград беше много тъжно и Негово Блаженство, влизайки във вагона си, с неизразима скръб, обърнат към всички, запита: «така ли трябваше, подир 40 години неуморни грижи в градеж на неоспоримо народно благо, в пробуждане, организуване и просвещаване, да напусне Българският екзарх Цариград, най-новата люлка на българската народна и духовна жизнеспособност? – Но, що са дни, напред са, стига да има кой да слуша и кой да работи бъдещето на тия народи, които, въодушевени от дела на идеалите си, обичат да работят по план и с метод. Помнете вие, които оставате тук, че спасението, на българщината е в духа на заветите, що ни оставиха великите строители на българската независима църква и на българската политическа свобода. Групирайте се около Екзархията и не губете надеждата за добра и честита бъднина. При искрен сговор злото, което ни донесе политиката на разединението и неискреността, ще се премахне и нашият трудолюбив и пестелив народ ще си вземе мястото и положението. Символизираната народна мощ в Екзархийската история нека ви бъде винаги пред очи и старайте се да живеете в идеалите, които пълнят българските гнезда във Фенер, Ортакьой, Шишли. Бъдете сплотени в едно цяло, главата на което не търсете другаде освен в Екзархията. Ние не напущаме седалището си, отиваме временно в София, за да чистим стари сметки и да трасираме нови пътища.
Специалният трен потегли, Негово Блаженство още веднаж благослови насъбралият се народ, бледен и натъжен седна на креслото си, помоли да го оставя насаме, за да няма свидетели на сълзите, които пълнеха душата му…
При наближаване на Чаталджа той отново взема да се рови в страшното бедствие, което постигна героя-народ …, ала най-много той прояви страдание при Люле-Бургас. «Не мога да се успокоя, че това оросено със скъпи жертви място е изгубено. Тук всяко кътче е препълнено с високи български усилия на себеотрицанието, което разгроми Турция и обсипа България със слава, чест, бъднина. Люле-Бургас и Бунар-Хисар – това са втората Шипка и второто Шейново. Какво ни казват почиващите тук герои за престъплението, което позволи вражеския крак да тъпче техните свещени за българската история гробове?
Спете благословения сън на добре изпълнения дълг вие, почиващите в тия прославени от вас места герои, и кой знае не сте ли по-честити от нас вие, които не виждате страшното падение на българската държава и политика. Вие с любовта си и кръвта си окичихте България с лаврите на велика победителка, а нейния дар и съветниците му с неумението и слабостта си я повърнаха отново в унижение и раздробление …»
От Люле-Бургас Негово Блаженство стана много повече натъжен и мълчалив; от време на време поставяше ми въпроса: ще ли ме разберат в София?» «Голяма скръб пълни душата ми, защото всички тия места, които минаваме сега» бяха български. И от победител да станеш победен само защото това беше нуждно за един чужденец цар, който си игра с българската съдба, както комарджията с чужди капитали, за които не отговаря, това е непоносим трагизъм, това е наистина ужасно … Фердинанд трябва да си отиде и България е длъжна да се освободи от фаталните връзки на злополучната Фердинандова политика, като поеме твърдо и искрено положението, което й начертава нейният идеал – обединението – и нейните интереси в международната политика.»
Одрин, нови размишления, нови сълзи … Негово Блаженство моли тренът да не стои дълго, щото не може да гледа спокойно турският фес да се разпорежда на тая мила за българщината земя. Тук нови разсъждения и заключения, че не може да се върви по-нататък с тия умове и методи, които победите увенчават с безумие и престъпност…
Свиленград … Негово Блаженство пожелава да влезе български войник да му целуне десницата и пръв да го поздрави с добре дошел в мъченицата родина. Картина трагична и неописуема. В Свиленград се научихме за резултатите на изборите за депутати – когато му се доложиха, той каза: «Това е добър белег. Народът се изказа мълком против авантюрите на царя си и не усвоява политиката на шефовете, които с писмото си от 25 юни искат близост с държавите, които най-много имат интерес да ни пакостят.(29) Още един плюс да искам от Фердинанда изпълнението на решението за абдикиране.»
От Свиленград до Пловдив Негово Блаженство беше извънредно много съсредоточен в себе си. Идеята за преустройство на България беше го обвзела съвършено и в нейното проучване забравяше и своите непоносими физически болки.
В Пловдив той узнава, че вместо престолонаследникът на гарата в София ще бъде царят. Без колебание и без всяко стеснение той ни заяви, че това е нежелателно и моли да се телеграфира в София, че екзархът не желае никаква официална среща и в никой случай не желае да види на гарата царя. «Ще го огорча, защото той огорчи цял народ, ще го оскърбя с едно решение, което той не очаква да иде от мен, а което аз съм длъжен да изпълня. Не мога да го гледам хладнокръвно, защото в името на неговите болнави амбиции и в името на престъпната му двулична политика България е днес унизена и поразена, а работата на Екзархията е убита. Половин вековен труд отива на халост, защото Виена и Берлин пожелаха това. Фердинанд да не ми се явява пред очите, докато се убеди, че безумието, с което хвърли България в пропаст, трябва да изкупи с абдикацията си.»
Подир обстойни обсъждания «за» и «против», в което Негово Блаженство прояви и желанието си да се завърне обратно в Цариград, най-после вследствие на това, че програмата по посрещането е била вече публикувана, разгласена и поставена в изпълнение, той отстъпи от идеята си и реши на гарата още да открие картите си на Фердинанда.
От Пловдив до София още веднаж той обсъди изцяло всичката външна и вътрешна политика на Фердинанда и наново се убеди, че решението да му се предложи да абдикира не търпи отлагане и в неговото скоро прилагане са основите на българската доброчестииа.
Решено и сторено. Тренът влиза в Софийската гара бавно; голямото множество от народ, по лицата на което се четеше само скръб, натъжи извънредно болезнено Негово Блаженство и той без никакво стеснение се изрази: «за този послушен и миролюбив народ беше тоя невъздържан и буен цар, който, удивлява ме, има куражът да излезе да ме среща, след като хвърли делото на моя 40- годишен труд в траура на по-страшно робство. С какви очи ще ме види Фердинанд? Когато редеше политиката си, той игнорираше здравия разум на народа, олицетворяван особено в политиката на Екзархията, а сега сигур ще иска да се реабилитира чрез тия, които до вчера му бяха непотребни и противни. Не. Решението е взето и той трябва да види, че православното българско расо изповядва истината и умее да я отстоява; Фердинанд трябва да абдикира.»
Пред вагонът-салон, тъкмо пред вратата стои Фердинанд, недалече от него Министерския съвет, шефове и пр. Във вагонът-салон влиза председателствующия Св. Синод. Множеството посрещачи стои със свалени шапки. Забелязват се и сълзи. Сълзи играят на страдалческото лице на стареца. Подкрепян от своите приближени, с болки и мъки той слиза от вагона, Фердинанд се приближава и със свалена шапка благоговейно му целува ръка. Завързва се шаблонния разговор при официалните срещи и скоро след това тонът и настроението се измениха. Нег[ово] Блаженство влезе в изповядването на своето решение. В отговор на царското твърдение, че коварни съюзници и съседи доведоха България до падение, Негово Блаженство възрази на Фердинанда буквално със следните думи: «Ваше Величество, престанете да търсите виновниците за българската катастрофа вън от България, защото те са вътре в България. Те са в лицето на Ваше Величество, във Вашите бивши и сегашни съветници, па ако щете и в мое смирение. Те са в личния режим на В[аше] Величество, който, както имах случая да отбележа и друг път това, от една страна, обединява, а, от друга, разединява. В миналото поне беше тъй: Когато едните, ние, гнияхме, другите, вие, корехте … От това тежко положение днес има един изход: Ваше Величество да абдикирате и да оставите православния престолонаследник да групира около себе си партии и народ и с божия помощ, със съдействието на св[етата] ни църква ще му се възвърне славата и величието на България.»
Цар Фердинанд беше вън от себе си, отдалечи се без никакъв отговор, мястото му заеха министри и др. държавници, които дойдоха да получат благословението на стареца.
Н[егово] Б[лаженство] пожела да се преустанови церемонията на приема и поздравленията, да му се укаже да може да поседне. Въведен в царските стаи на гарата, дето му се предложи удобно кресло и място, той има още веднъж беседа с Ферд[инанд]. Тая беседа беше забележителна в това, че след погрома на България тя се явява първа и последна между Ек[зарха] и Ферд[инанд].
Фердинанд взема стол и седна близо до екзарха, крайно възбуден в боята и движението на лицето си помоли Н[егово] Б[лаженство] да ме отдалечи. Екзархът отговори, че аз съм му нужен и че моето присъствие няма защо да го стеснява, защото, добави той, «това, което казах и ще кажа на В[аше] Вел[нчество] не е тайна за моя протосингел, аз и тук поддържам апелът си към Вас, Вие трябва да абдикирате, ако обичате България и милеете за династията си. Само тая развеска съдържа правилната нова ориентация на новата вътрешна и външна политика, която без Вас има всички шансове миролюбиво да се увенчае с пълен успех.»
Фердинанд нервно почна да говори на френски език, като отхвърляше от себе си всяка отговорност за българския погром и се стараеше да доказва, че народа не му е позволил да абдикира и сега не е мислимо да стори това.
Конфликтът беше налице, разривът вече ставаше. Н[егово] Б[лаженство] с ясност и категорически му заяви: «Вашето оставане на български трон ще бъде фатално и за Ваше Вел[ичество], и за България по простата причина, че на Ваше Вел[ичество] никой вече не вярва, следователно и никой с Вас не може да води искрена политика. И аз скромният смирен народен църковен служител не Ви вярвам, защото моята вяра във Вашите дипломатически способности и държавни похвати им донесе неизразимо огорчение и разочарование, дързостта ми, решил съм да бъда откровен днес, аз съм вече ранен и сразен генерал, уви, без да бъда в сражението, аз съм днес свидетел на разорена и погубена Македония, на откъсната Добруджа, поробена, окървавена Тракия, свидетел на обезчестена и обезславена България! Свидетел на трагичната смърт на най-идеалната българска рожба – Екзархията, без да бъде тя зачетена с мнение и решение, когато се слагаше въпроса за нейната съдба, не мога, Ваше Вел[ичество], да остана хладнокръвен и примирен с факта, че Вие след злополуката на политиката Ви претендирате още за български трон. Отстъпете го на Вашия син, това дете е дете на България, то ще й донесе щастието на разумна и плодотворна политика. Княз Борис има условията да бъде заобиколен от искреност, доверие, преданост и обич. Повярвайте ми, че имам всичките основания, които ще Ви изложа подробно и документирано, ако се съгласите с предложението ми, че след Вашата абдикация България ще бъде освободена от тяжестите на Букурещкия договор и че Лондонския протокол по отношение на Тракия ще бъде приложен…»
Конфликтът стана, Фердинанд отскочи от стола цял почервенял, изговори нещо на непонятен и неразбран език и за да запази видимото приличие, целуна десницата на Н[егово] Б[лаженство] и категорически заяви, че счита себе си за невинен и нужен за България и че в никой случай няма да изпълни съветите за абдикация.
Размениха се още някои мисли на нервен французки език, от които най-главната беше, че най-опасния враг за българските идеали не е в панславизма, а в пангерманизма.
Разривът стана завинаги.
Подир тая историческа, съдбоносна и трагична среща Н[егово] Б[лаженство] екзархът и Фердинанд не се видяха вече.
Н[егово] Б[лаженство] пред всички държавници и общественици не престана да говори за политическата и нравствена нужда от Фердинандовата абдикация; не престана да говори за обединяването на партиите, за унищожаването на личния режим, ала, от една страна, болестта му, а, от друга, апатията на българските ръководни среди не му позволиха да встъпи в открита борба…
Той почина с думите: «На българския трон стои чужденец и като чужденец ще си отиде. Ще дойде ден, когато ще видите, че Фердинанд, след като окончателно опозори и опропасти българските чаяния и идеали, с хладнокръвието на чужденец ще напусне злочеста България подобно на тия, които напускат фалиралите фирми. Пазете България най-много от тоя чужденец, защото, след като я постави на страшен кръстопът, сега я води към политическа, нравствена, икономическа и духовна гибел.»
Архимандрит Стефан(30)
№ 26
Спомен на Михаил Герджиков(31) за отношението на Екзарх Йосиф към идеята на Яне Сандански да бъде убит цар Фердинанд
София, 23 април 1946 г.
EДИН МАЛЪК СПОМЕН
Това бе в дните между двете катастрофи на България. Фердинанд бе свил знамената на българските полкове „за по благоприятни времена». Наедно с покрусата, по друмища и урви шествуваха върволица нещастници, прокудени от огнищата си из Македония и Тракия. Те навлизаха в селата и градовете на България и разхождаха своята мизерия и отчаяние. Филантропията на фарисеите и филистерите не лекуваше, а чоплеше раните. Разочарованието бе голямо и възмущението — общо. Защото, след тридесет и пет годишни усилия за освобождението на братята — роби и консолидирането на българската държава, “царя на всички българи» употреби всички усилия и намери сгодния момент да изпълни мисията, за която бе изпратен на Балканите. Той влезе в ролята на провокатор и успя.
Всеки очакваше да се потърсят виновните и се наложат наказания. Защото престъплението бе на лице и то бе ужасно.
И всеки отправяше погледи към ония, които десятки години притезаваха да бъдат водачи на българския народ.
Те бяха се скрили обаче в миши дупки и чакаха времето да заглади всичко, защото разчитаха на максимата, че народите имат къса памет.
А в това време „първият гражданин в страната», агента на тевтонския империализъм и смешния подражател на „краля слънце»(32) обмисляше, начина по който би могъл да потърси своя реванш за сметка на нови стотици хиляди жертви, на нови разорения и нови погроми. Зер той се увери, че живее в село без кучета.
Малко по инак мислеха други едни водачи — ония, коиго в продължение на дълги години възпитаваха народа в Македония и Тракия да се организира и готви за борба срещу своите политически и икономически гнетители.
За тях една нова авантюра на Фердинанда означаваше нови разорения на Македония и Тракия, нови страдания, ново обезлюдяване на тия страни. Това не можеше и не биваше да се допусне. Налагаше се да бъде обуздан и обезвреден един път за винаги оня, който заедно със своята персона донесе в България политическата корупция и моралната поквара, разедини народа и застана като абсолютен монарх сред „сбирщина от каналии». Неговите похвати бяха познати вече и миналото му сведочеше за онова, което можеше да се очаква от него.
Защото той бе рецидивист.
И защото не бяха още разчистени старите сметки от 1895 и 1902 години.
О, ако тия сметки бяха ликвидирани на време нямаше да се стигне до погромите и разоренията. Най-много щеше да се тьркули една коронована глава и щеше да се разори едно царско семейство…
Затова ония, които смятаха себе си за морално задължени да предотвратят нови страдания на македонския и тракийски народи, намериха за необходимо да действат тоя път о време.
* * *
В ония тъжни дни мнозина от македонските и тракийски революционери се намираха в София. Тук беше Яне Сандански(33), тук бяха и много негови другари. Бяха тук и някои революционни дейци из Тракия. Всички тия люде принадлежаха към тъй наречената левица в македоно-одринското движение. Всички те се срещаха често, разменяха мисли върху положението създадено след Междусъюзническата война и търсиха пътища, по които да се избегнат нови катастрофи и разорения.
В тия срещи взимаха участие понякога и Кръстю Станчев(34) и д-р Владов(35), първият като виден журналист и общественик левичар, взел дейно участие в Македоно-одринското опълчение, а вторият, като разкаял се върховист — и двамата враждебно настроени спрямо Фердинанда и неговата политика.
След много срещи и обстойни разисквания стигна се до заключението, че докато Кобургите управляват България всякакви изненади са вьзможни, нова империалистична война на Балканите е неизбежна и нови погроми и катастрофи са неминуеми. Следователно? — Фердинанд трябва да бъде ликвидиран, института, който той представлява — унищожен, а новият режим в България да бъде прокламиран в името на народовластието и против империалистичната война и реванша.
Приятелите от македоно-одринските среди се нагърбваха с първата задача, обаче, що се отнася за останалите две трябваше да се потърсят съдействието на ония, които можеха да имат широките обществени маси със себе си. Това бяха водачите на политическите партии в България. И се взе решение да бъдат сондирани тия водачи.
Избра се делегация от трима души; Яне Сандански — представител на макед[онските] революционери, Михаил Герджиков — представител на тракийските такива и Кръстьо Станчев — представител на бълг[арските] общественици и журналисти левичари. Набелязаха се имената на няколко видни и влиятелни водачи: Малинов, Ляпчев, Гешев, Генадиев, Начевич и др. Някой предложи да бъде посетен и Радославов, но Яне Сандански се противопостави категорично.
Повдигна се също и въпросът да бъдат сондирани и водачите на двете социалистически фракции у нас — тесни и широки. Обаче тия два враждуващи помежду си лагера бяха тогава твърде слаби и дезорганизирани. Освен това знаеше се, че тесняците се държаха настрана от всякакво „общоделство», а „общоделците» бяха несговорни дори по своите върхове. Допирът с тях се отложи за по-после след като се види резултата от срещите с водачите на буржоазните партии.
* * *
Когато делегацията посети Малинов там бе и Ляпчев. Последният добре познаваше всички членове на делегацията, към която се бе присъединил и д-р Владов. Разговорът се водеше доста оживено и не липсваха моменти на живи пререкания. И Ляпчев и Малинов болезнено реагираха срещу обвинението в липса на кураж и решителност в борбата им с лудориите на Фердинанд. Очевидно те се чувствуваха гузни, но когато Яне прямо и троснато им каза, че има кой да се справи с Фердинанд и ангуража му стига те — водачите на демокрацията в България — да застанат след това на чело на своите партийни последователи и поемат по-нататъшното ръководство на акцията, Ляпчев скочи от стола и извика сочейки към мен:
— Нима и ти Яне, уйдиса на акъла на тоя анархист? Вие сте полудяли!
— Ние не сме полудили, отвърна Сандански, а вие сте малодушни и фалирали политикани.
После, обръщайки се към нас, добави:
— Да си вървим. С тия пипонари нищо не може да се направи.
Той бе силно възбуден и с право. Кръстьо Станчев го увещаваше да не излиза и Малинов го канеше да остане, но ний двама с Яне тръгнахме като той си забрави бастуня, който от после Кр. Станчев се върна да вземе.
* * *
Н. Генадиев не намерихме — бил из провинцията. Яне не съжаляваше много за това. Долавяше се, че между двамата имаше нещо не гладко, затова и той не собено охотно се бе съгласил на тая среща.
* * *
У Гешева успяхме да влезем след дълги митарства. Дори по едно време Яне и аз бяхме се отказали от по-нататашни постъпки, но Кръстьо Станчев настоя на тая среща. Д-р Владов не дойде. Изглежда, че визитата у Малинов бе го отчаяла. Ив. Евс. Гешев ни прие в партера на къщата си, гдето ни застави да чакаме 15 минути преди да се яви. От начало изказа удоволствие, че му се отлава случай да се срещне с Яне Сандански, за когото бил много чувал и чел. Удоволствие изпитвал и от запознаването си с Кр. Станчев, когото ценял като публицист и смел общественик. Ние се познавахме покрай моите родители. Кр. Станчев изложи повода на нашето посещение, а Яне корегираше някои мисли и засилваше аргументите. Аз мълчах. Когато се стигна до формулиране на предложенията ни нашият домакин ни изгледа смутено през очилата си, стана, озърна се в ляво и в дясно, протегна ни ръка и каза:
— Разбрах, господа. Не споделям вашите мисли, а още по-малко намеренията ви. Смятайте, че не сме се срещали. Извинете ме. Зает съм по това време другаде. Сбогом.
И той напусна стаята преди нас. Влезе господинът който ни бе въвел и остави вратата зад себе си отворена. Нае разбрахме, че аудиенцията е свършила.
Когато бяхме на улицата Яне каза:
— Изглежда, че ако въобще правим нещо, ще трябва да почнем от тоя пипонар. Сандански охотно прикачваше тоя епитет на всички, които преставаше да уважава.
* * *
Макар и не особено насърчени от първите ни срещи, решихме да продължим анкетата, колкото това и да бе досадно на Яне.
Идваше по ред Григор Начевич. Подир няколко дена се запътихме към неговия дом. Кр. Станчев ни придружи само до пътната врата на домът, който се намираше някъде към манежа. Не пожела да влезе с нас поради някои свои съображения, които не иска да ни каже. Старият Начевич ни прие доста въздържано. Яне пристъпи веднага към въпроса, който ни беше довел. Начевич, изтегнат на креслото, с обвити в одеало крака, изслуша внимателно Яне, без да го прекъсне. Това даде възможност на Сандански да бъде по-обстоен, но то не помогна да бъде убеден старият „Велзевул». Защото, след като другаря ми свърши да говори настьпи едно доста мъчително мълчание, което Начевич наруши като каза:
— Не се съмнявам, че вие сте в състояние да се справите с Фердинанда и антуража му, обаче страх ме е, много ме е страх, че ще прекарам последните години от своя живот под чуждо робство.
Намекът бе ясен. Нашият домакин смяташе, че една такава акция би предизвикала чужда окупация на България.
Напуснахме домът на стария политически грешник; убедени още по-силно, че България няма нито организирани обществени сили, нито политически водачи, които биха могли да поемат отговорноста за една такава акция. И разбрахме още по-добре защо тевтонският агент си разиграва тъй нахално коня сред тълпата „каналии»…
* * *
— Знаеш ли що, каза ми по пътя Яне, нека направим още едно посещение и да свършим с тия сондажи.
— Къде пак ще се влачим?
— Абе ще ти кажа, но обещай, че ще се съгласиш, колкото и да ти се вижда странно това.
— Обещавам. Казвай!
— Да отидем при Екзарха. А?
— При Екзарх Йосиф ли? Де го пък измисли? Преди всичко надали ще ни приеме и после той нито е шеф на някаква партия, нито има общетвени маси зад гърба си, нито пък ще иска да говори с нас по един въпрос, който съвсем не е от духовен характер. И после, право да ти кажа, никак не ми се слушат християнски проповеди за обич към ближния за прощаване, за покорство и пр.
— Чувай, каза натъртено Яне, ти не познаваш Екзарх Йосиф. И аз не го познавам лично, но съм слушал много пъти да ми говорят за него като за умен и мъдър човек. Знаеш ли, че ние, хората на Организацията, имахме едно превратно мнение за Екзарха и знаеш ли, че нашите враждебни към него отношения се насаждат изкуствено от Матовци и компания(36), които взимаха страна в разприте между двамата издатели на учебници в Солун, Ив. Хаджиниколов(37) и Самарджиев(38), първият от които бе член на Централния комитет на Революционната организация?
И дълго Сандански ми приказва странни работи за Екзарха, към когото аз бях зле настроен още от Битоля, под влиянието на Дамян Груев(39).
След три-четири деня обаче сам аз подканих Яне и, наедно с Кръстьо Станчев, отидохме при Йосиф I.
Дълго време стояхме ние при тоя човек, чиято външност привличаше, внушаваше уважение, но и предразполагаше към едно по-непринудено държане. Той разгъна страниците на миналото, заговори за отношенията между Екзархията и Организацията, за големите неприятности които е имал с турските власти по повод революционната дейност на учителите и свещениците из Македония и Тракия, спомни си за Мерджанов(40) и неговия ултиматум по назначаване на учителския персонал, за минирането на Отоманската банка в Цариград, за разправиите които е имал с турците по повод моето учителствуване под чуждо име, за неприязънта на серчани към екзархийските висши чиновници, както и за навлизането на Сандански и другарите му в Цариград при свалянето от престола на султан Хамид(41), и пр.
Когато заговорихме по въпроса, който ни бе довел при него, Екзарх Йосиф стана загрижено сериозен и с една неочаквана от нас откровеност зареди злините, които Фердинанд е нанесъл на България, най-голямата от които, според него било, обстоятелството, че немският емисар на Балканите е успял да ни отдели от семейството на славяните да ни отчужди от Русия. Той не избираше думи и епитети да порицае „царя на всички българи» за политическата корупция, която тоя „зъл човек» успя да въведе в България. С нескрито възмущение той посочи малодушието и безхарактерността на сегашните наши държавни мъже и политически водачи. Той подчерта сервилността на гражданските и военни първенци у нас, за които каза, че наистина са заслужили епитета „каналии». Според него провалянето на България се дължало на любоугодничеството на българските политически водачи, на тяхната сервилност и на тяхната сравнително ниска култура…
— И, каза той, докато Фердинанд е у нас, докато е жив, той не ще позволи на българските военни и граждански водачи да се еманципират от неговото опекунство, от неговото влияние, от моралният гнет в който ги държи. При избора на средствата в това свое усилие той е цинична безскруполен. Помнете, че такъв ще бъде и синът му, защото бащата е който ръководи възпитанието на своя син — бъдещият проводник на неговата мисия на Балканите и в България. Ето защо аз казвам: благословена да е ръката която ще повали Фердинанда. Който стори това ще бъде най-големият благодетел на България.
Слушахме с наведени глави. Настъпи мълчание. Ние чакахме още да ни говори. Тоя човек бе разкрил душата си. Когато го погледнах лицето му бе прибледняло, погледа му втренчен в нас и ръцете му скръстени. Аз видях един голям българин…
БЕЛЕЖКИ
(1) Теодор Делияни (1826-1905 г.) — гръцки политически деец. Многократен министър-председател. Убит в Атина през 1905 г.
(2) При освещаването на църквата «Св. Стефан» в Цариград са присъствали още членовете на Св. Синод: Доростолски и Червенски Григорий, Варненски и Преславски Симеон, Врачански Константин, Максим, управляващ Ловчанска епархия, Сливенски Гервасий, Старозагорски Методий, Пелагонийски Григорий, Авксентий Велешки, Иларион Неврокопски, църковен хор от София и многоброен народ.
(3) Петко Каравелов (1843, Копривщица – 1903, София) – български политически и държавен деец. Лидер на Демократическата партия. От 19 февруари до 24 декември 1901 г. възглавява коалиционния кабинет на демократи и либерали.
(4) Д-р Стоян Данев (1857, Шумен – 1949, София) – български политически и държавен деец. Лидер на Прогресивно-либералната партия от 1899 г. Председател на V ВНС и на XV ОНС. Министър- председател 1901–1903 г. и юни – юли 1913 г.
(5) Кямил паша (1832–1913) – турски държавник. В 1880 г. е министър на просветата, а от 1885 г. – велик везир. През 1908 г. съставя първия парламентарен кабинет след Младотурската революция. През 1913 г. след убийството на Назим паша и отрицателното отношение на младотурците към него той подава оставка.
(6) Иван Александрович Зиновиев — руски посланик в Цариград. Екзарх Йосиф I много пъти е търсил неговата помощ за издействане на берати за български владици в Мелник, Серес, Кукуш, Ксанти, Гюмюрджина и Одрин срещу турските кланета в Македония и налагането на Фирмилиян за скопски митрополит, но безуспешно. Зиновиев дори въздействува върху турското правителство за назначаването на Фирмилиян за скопски митрополит.
(7) Копие от писмото е изпратено на помощника на оберпрокурора на руския Св. Синод Саблер.
(8) Д-р Димитър Станчов (р. 1864 г.) – министър на външните работи и изповеданията в кабинета на д-р П. Гудев, дипломат, министър-председател.
(9) Д-р Петър Гудев – български политически и държавен деец, стамболовист, министър-председател и министър на вътрешните работи от 3 март 1907 г. до 16 януари 1908 г.
(10) Теодор Теодоров (1859–1924 г.) – български политически и държавен деец, министър. Водач на обединената Народно-прогресивна партия; министър-председател ноември 1918 – октомври 1919 г. След 9 юни 1923 г. влиза в Демократическия сговор.
(11) Александър Малинов (1867, с. Пандъклий, Бесарабия –1938, София) – български политически и държавен деец, юрист. От 1902 г. е шеф на Демократическата партия, министър-председател – 16 януари 1908 г., до 16 март 1911; 21 юни до 28 ноември 1918 г.; 29 юли до 12 октомври 1931 г. От 15 октомври 1931 г. до 19 май 1934 г. е председател на XXIII ОНС.
(12) Найчо Цанов (1857–1923 г.) – български обществен и политически деец, публицист. В 1903 г. застава начело на Радикално-демократическата партия. Народен представител. Бори се срещу личния режим на цар Фердинанд.
(13) Д-р Васил Радославов (1854, Ловеч – 1929, Германия) – български политически и държавен деец. Водач на Либералната партия. Председател на II и IV ОНС и III ВНС. Министър-председател (1886–1887, 1913–1918 г.).
(14) Константин (1847–1912 г.) – Врачански митрополит, председател на Св. Синод.
(15) Василий (1847–1927 г.) – Доростоло-Червенски митрополит, председател на Св. Синод.
(16) Стефан Костов – главен екзархийски секретар, съставител и заедно с Д. Мишев е автор на учебници за началните и средните училища.
(17) Симеон (1840–1937 г.) – Варненско-Преславски митрополит, почетен член на БАН. Участва в устройството на Княжество България, превежда редица исторически трудове от гръцки език.
(18) Чл. 39 от Търновската конституция гласи – «Българското царство от църковна страна, като съставлява една неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. Синод – върховната духовна власт на българската църква, гдето и да се намира тая власт. Чрез последната царството съхранява единението си с Вселенската източна църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата».
(19) В. «Ден» – политически и информационен всекидневник. Излиза от 17 ноември 1903 до 31 август 1923 г. В първите години е със значителен литературен материал. Фактически орган на Прогресивно-либералната партия през 1920 г. След спирането на първия орган на Обединената народно-прогресивна партия «България» Централното бюро на партията възобновява «Ден» като свой орган.
(20) В. «Проодос» – гръцки вестник, излизал в Цариград. Близък до Цариградската патриаршия.
(21) В. «Глас» – просветен вестник на църковно-училищната управа при Българската екзархия в Цариград за защита на българското население под турска власт и на учебно- църковното дело в неосвободените български земи. Като заместник на в. «Вести» има същата програма и се списва по същия начин. Излизал вместо «Вести» в периодите, когато той не се е печатал: 12 октомври – 10 ноември 1910 г.; 10–26 февруари 1911 г.; 12 януари – 26 юли 1912 г. Главни негови редактори са били Димитър Бръзицов, д-р Владимир Бурилков и др.
(22) На 22 септември 1908 г. е обявена българската независимост.
(23) На 4 дек. 1911 г., пазарен ден в Щип, избухва бомба в кантарджийницата близо до джамията. Ефектът бил толкова голям, че всички, намиращи се на пазара, започнали да бягат. В това време полицейски агенти, жандармерия и аскер нападат българите и започват клане, при което са убити 20 души българи и са ранени около 300 души.
(24) Джеймс Дейвид Баучер (1850—1920) — английски журналист и политически деец, кореспондент на лондонския вестник «Таймс» за Балканите. Приятел на българския народ и защитник на неговите национални интереси. Действа като посредник между балканските държави по време на сключването на Балканския съюз. Погребан по негово желание край Рилския манастир.
(25) Елефтериос Венизелос (1864—1936) — виден гръцки държавник и политически деец на либералната буржоазна партия. Министър председател (1910—1915, 1917—1920, 1924, 1928—1932 и 1933). Провеждал антибългарска политика.
(26) Фирмилиян. От 1897 г. до март 1902 г. Българската екзархия води усилена борба против ръкополагането на сърбина архимандрит Фирмилиян за патриаршески скопски митрополит. През март 1902 г. руският императорски посланик в Цариград Зиновиев настоял най-енергично от името на император Николай II пред султан Абдул Хамид да стане ръкополагането и успял да го наложи.
(27) Хюсеин Хилми паша — главен инспектор на румелийските вилаети, назначен през ноември 1902 г. съгласно австро-руския план за реформи; един от най-яростните гонители на българщината в Македония.
(28) Започва Междусъюзническата война.
(29) Става дума за писмото на д-р В. Радославов, д-р Н. Генадиев и Д. Тончев до цар Фердинанд, което гласи:
„Ваше Величество!
Когато бяхме повикани на съвещанията в Двореца, ние Ви заявихме, че за да се разреши сполучливо спорът ни с Гърция и Сърбия чрез война, необходимо е да се обезпечим откъм Турция и Румъния и да добием поддръжката на Австро-Унгария. Всичките условия за успеха на такава политика бяха налице, но нашите съвети не бяха взети под внимание. Продължи се пълното подчинение на руската политика, въпреки въпиющите и всеки ден растящите злини от него, и по тоя начин България се докара до надстоящите политически минути. Ние считаме, че сега няма вече място за нови грешки. Ние мислим днес като вчера, че спасителният за Царството път е една политика на тясно приятелство с Австро-Унгария. Тази политика трябва да се почне веднага, без бавене, защото всеки час е съдбоносен. Правим позив към Ваше Величество да направите още днес съответните постъпки, за да се спаси България от нови нещастия и династията – от нови отговорности.
На Ваше Величество предани поданици: Д-р В. Радославов, д-р Н. Генадиев, Д. Тончев”
(30) Стефан (1878–1957 г.) – Софийски митрополит, Български екзарх. Завършва Самоковското богословско училище (1896 г.) и Киевската духовна академия (1904 г.) и получава научна степен «кандидат на богословието» – през 1910 г. е назначен за секретар на Българската екзархия в Цариград. Същата година приема монашество под името Стефан. От 1945 до 1948 г. е Български екзарх.
(31) Михаил Герджиков (1877, Пловдив – 1947, София) — анархист, учител, публицист, създател и ръководител на Македонския таен революционен комитет в Женева, деец на ВМОРО, Временното представителство на обединената бивша ВМРО и на ВМРО (обединена), участник в Илинденско-Преображенското въстание (1903).
(32) Става дума за френския крал Людвик ХІV.
(33) Яне Сандански (1872, с. Влахи, Мелнишко – 1915, Пирин пл.) — деец на ВМОРО, мелнишки войвода, участник в Илинденско-Преображенското въстание (1903), един от създателите и ръководителите на Народната федеративна партия (българска секция).
(34) Кръстьо Станчев (1879, Котел – 1944, София) — широк социалист, журналист и публицист, редактор на в. «Камбана», «Работническа борба», «Заря», «Независимост». Тясно свързан с македоно-одринското революционно движение, като в. «Камбана» винаги е бил трибуна за македонския въпрос.
(35) Д-р Димитър Владов (1873, Ресен – 1917, София) — лекар, деец на ВМОК и на ВМОРО, председател на Битолския революционен комитет.
(36) По името на Христо Матов (1869, Струга – 1922, София) — учител, поет, публицист, член на ЦК на ВМОРО, задграничен представител на ВМОРО в София.
(37) Иван Хаджиниколов (1861, Кукуш — 1934, София) — един от основателите на ВМОРО и секретар на ЦК, книжар.
(38) Коне Г. Самарджиев (1854, Прилеп – 1912, Солун) — книжар в Солун, деец на Българското тайно революционно братство в София.
(39) Дамян Груев (1871, с. Смилево, Битолско – 1906, с. Русиново, Малешевско) — учител, един от основателите на ВМОРО и член на ЦК, председател на Битолския революционен окръжен комитет, член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание в Битолско (1903).
(40) Слави Мерджанов (1876, Карнобат – 1901, Одрин) — участник в цариградската група на «гемиджиите“, анархист, член на Македонския таен революционен кръжок в Женева и на групата на “гемиджиите”, деец на ВМОК, одрински войвода. Заловен е от турците, заедно с Христо Хаджиилиев, Бедрос Сиремджиян и Оник Торосиян и обесени в Одрин през 1901 г.
(41) Става дума за младотурския контрапреврат от 1909 г. срещу Абдул Хамид ІІ (1842-1918) — турски султан (1876-1909).