BG Diaspora: Проект болгар Москвы, посвященный культуре, истории и дружбе между народами
Болгарская Диаспора — слайд 1
Болгарская Диаспора — слайд 2
Болгарская Диаспора — слайд 3
Болгарская Диаспора — слайд 4
Болгарская Диаспора — слайд 5
Болгарская Диаспора — слайд 6
Болгарская Диаспора — слайд 7
Болгарская Диаспора — слайд 8
Болгарская Диаспора — слайд 9
Болгарская Диаспора — слайд 10

За Кобургите, българите и още нещо.

Автор Д-р Петър Стоянович, сп. One World
http://www.kingsimeon.bg/news/show/id/481

Какво обединява по уникален и неочакван начин Германия, Великобритания, Белгия, Португалия и България? Не е Европейският съюз, не е дори и футболът. Всички тези държави са управлявани в миналото или днес от разклонения на фамилия Сакс-Кобург, съумяла с талант и постоянство да наложи влиянието си далеч извън скромните географски граници на дома.

Ветин е сред най-старите германски аристократични родове, доказан от втората половина на Х век, наследник на благородници, пряко свързани с двора на Карл Велики. Влиянието на Ветините се простира върху практически всички основни южни провинции на обединена Германия. Семейният замък край Хале в днешна Саксония-Анхалт дава името на рода, който е запазен и до днес по мъжко наследие в два клона – Ернестинската (по-старата) и Албертинската линия (по-нова). От Средновековието насам от Ветин произхождат множество маркграфове на Майсен, ландграфове на Тюрингия, херцози и курфюрсти на Саксония, крале на Саксония, Полша, Белгия, Португалия и Великобритания. Не на последно място там е и люлката на българската царска династия. От него произхождат и Кобургите.

Ако средновековната традицията на Хабсбургите да управляват света чрез умела брачна политика има някакво блестящо продължение в по-ново време, то безспорно това е сръчността и далновидността на владетелите на малкото херцогство Sachsen-Coburg und Gotha. Нищо по-точно не отразява наследието на крилата фраза „Да водят войни други. Ти, щастлива Австрийо, ти се венчавай. Каквото Марс дава на другите, на теб ще ти даде Венера” (Bella gerant alii, tu felix Austria nube. Nam quae Mars aliis, dat tibi diva Venus). Благодарение на тази целенасочена политика издънки на малкото херцогство на територията на Тюрингия и Бавария, просъществувало от 1826 до 1919 г., управлява няколко от най-влиятелните монархии в света.

Мнозина по навик, а у нас и заради здравата шуробаджанашка традиция, приемат един род като безспирен източник на взаимност, изгода и подкрепа на всяка цена. В царстващите домове фактът, че имаш „вуйчо владика” рядко носи конкретен дивидент. Традиция е монарсите да се обръщат един към друг със „скъпи братовчеде”. Това винаги има някакво основание поради трансконтиненталното смесване на кръвта, но всъщност символизира единството на властта, дадена от Бога, и разпростряна върху поданици от различни националности. Така интересът на отделните държави, управлявани от разклонения на кобургския дом, определя политиката на съответните монарси, а не фамилното им родство. Най-ясно доказателство за това е както стопанската политика в най-ново време, така и логиката, според която държавите, управлявани от Кобурги, участват в двете световни войни.

Отделните национални династии, произлезли от Сакс-Кобург, имат свои видими специфики. Бащата на белгийската династия Леополд е роден като принц фон Заксен-Кобург-Заалфелд, действащ руски генерал-лейтенант и възпитател на племенницата си и бъдеща кралица Виктория, която до гроб го нарича „любим чичо и баща”. Само ненадейната смърт на жена му осуетява възкачването на британския трон. След трезва преценка Леополд отказва и кралския трон на освободена Гърция. Използвайки ветото на Лондон върху френския претендент за белгийската корона, в 1831 г. той става крал на белгийците. Модерната му политика в областта на външната политика, инфраструктурата, колониите и социалните дейности превръщат младата държава в екземплярен пример.

Особена съдба има разклонението на Кобургите в Обединеното кралство, където управляват от 1901 г. в лицето на Едуард VІІ. (син на Алберт Сакс-Кобург-Гота и кралица Виктория, чиято майка също е Кобургска принцеса). В апогея на войната, заради вътрешнополитически натиск и с пропагандни цели, на 17 юли 1917 г. Джордж V. се отказва от немското име на династията си и я кръщава на двореца-резиденция на кралското семейство – Уинзър.

Фердинанд ІІ фон Заксен-Кобург-Заалфелд-Кохари не е просто поредният немски принц, а основател на португалската династия Сакс-Кобург-Гота. Венчавайки се в 1836 г. за овдовялата кралица Мария ІІ. и поемайки регентството над невръстния им син седемнайсет години по-късно, той практически управлява страната. Съдбата не се оказва твърде ласкава към португалските Кобурги. В 1908 г. крал Карлош І. и престолонаследникът му са застреляни, две години по-късно революцията отстранява монархията. Със смъртта в британско изгнание на бездетния Мануел ІІ. португалската линия на рода Сакс-Кобург окончателно отива в историята. С това претенцията към португалския трон остава в ръцете на старата линия на династията Браганса.

Новоосвободена България има историческият шанс да се обвърже с Кобургския дом в лицето на принц Фердинанд, с чието управление (1887-1918) са свързани две тежки и безспорни национални поражения, но най-вече бързото издигане на една изостанала османска провинция до една процъфтяваща държава с европейски облик. Инфраструктура, войска, изкуства, земеделие, индустрия и създаване на реална средна класа са само най-важните, но далеч не единствени постижения на княжеския, а от 1908 г. и царстващ дом. Особено през тоталитаризма, твърде лесно и по причини от конюнктурно и идеологическо естество, тримата последни български царе бяха представяни за чужденци. Целенасочено се забравяше постигнатото от тях благодарение на целенасочена политика за защита на националния интерес. Тази жажда за идентификация на владетеля и нацията понякога не е лишена и от комични оттенъци. Все едно дали става дума за парадно появяване на цар Фердинанд в национална носия или за търсене на генеалогически доказателства за далечното родство на предците му със средновековната българска династия на Асеневци, символизиращи националния блян за „България на три морета”. Освен данък на епохата, подобни жестове са типични доказателства за усилията да се изгради национално единство – една политика, която ни е добре позната и от другите Кобурги, в Англия или Белгия, например. Умелата роля на цар Борис ІІІ (1918-1943) на балансьор в обществото и превръщането му в основна опора на хармонията в държавата, направиха възможно както безпрецедентното неучастие на страната във военни действия и безкръвното връщане на Южна Добруджа, така и историческото спасяване на българското еврейско малцинство в епоха на убийствени гонения.

Разхвърляни из много държави и империи – от Скандинавия чак до Конго, одумвани и възхвалявани, обичани и отричани, заради своята изключителна далновидност, прагматичност и наситено присъствие Кобургите ще се окажат фамилията с най-доминиращо аристократично и владетелско присъствие в света. Пред историята остава предизвикателството да прецени обективно заслугите и паденията им. Поне блясъкът им е безспорен.