На 25 ноември 1938 г. в Москва се ражда Владимир Висоцки. Утре обаче той няма да стане на 76, както предполага логиката. Минаха повече от три десетилетия, откакто започна дългото му турне в отвъдното. И Господ иска да гледа «Хамлет». И да слуша тъжните му балади. На негово име кръстиха астероид.
На земята и с човеците е същото. Поколенията се сменят, но Висоцки остава. И става по-голям. Припяват го не само в Москва и Сибир, а и в Лос Анжелос, естествено Париж, та чак до Сидней.
Ние го има за свой. Във Вършец преди пет години му издигнаха паметник, вторият извън Русия. Направен е с доброволно събрани пари, въпреки че Висоцки никога не е стъпвал там. Човекът, който е в основата тази акция, тогавашният кмет Ивайло Йорданов, казва: Заради идните поколение.
Септември 1975 г. България посреща театър «Таганка». Ще ни гостува цели осемнадесет дни. Тези, които са били на аерогара София на 6 XI преди 38 години, помнят как на самолетната стълбичка се появява най-напред ръководителят на трупата Юрий Любимов, а след него с китара в едната ръка, а сако в другата излиза самият Висоцки. Такава е традицията. От този миг много българи ще се убедят в таланта му на сцената и ще се докоснат до него извън театъра.
Ще го приемат за свой приятел завинаги. И ще разказват на внуците. Покойният вече бележит чирпанлия Димитър Данаилов ще го посрещне в дома си, в града на Яворов. И до днес се говори за онази луда, удавена във алкохол нощ на двамата поети. И ще се шепне за онзи еротичен етюд, с които ги зарадвала влюбената в барда актриса Елена Корнилова.
Фотографът Зефер Галибов пази свой спомен от срещите с Володя. В онези дни той предвидливо се скрива в тъмната зала на Народния театър. На сцената нищо неподозиращият Висоцки и колегите му репетират. На другия ден снимките се превръщат в най-авторитетния пропуск, който отворя пътя на репортера за най-охраняваната тогава зона в София. Главният художник на трупата Давид Баровски кани българина да снима турнето на «Таганка» в Германия. Висоцки също вижда фотографиите. Харесва ги и Зефер е възнаграден с автограф. Ритуалът минава без много приказки.
През годините портретите прекрачват границите на България е пътуват по света. Живи са и до днес. Към тях съдбата е била много по-благосклонна отколкото към човека, запечатан върху хартията.
Висоцки е празник, повтарят хората, които го познават. Велик.
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2014-01-24&article=479589
