«Книга за семейно четене. Девет истории с деца» от Антон Чехов представяме в рубриката «Семейна библиотека».
Художник на корицата и илюстрациите е младата илюстраторка Неда Ангелова, а преводът на историите – от София Бранц, Рачо Стоянов, Николай Тодоров, Желязка Купенова, Ангел Каралийчев и Христо Радевски.
Познат като майстор на късата проза и новатор в драматургията, тук Чехов блести в по-слабо известна, но отново ярка светлина – на тънък познавач на детската душевност, на онова, което вълнува и затрогва сърцата на най-малките.
Весели хлапета, улисани в игра, храбра майка вълчица, едно направо невъзможно фамилно име или пък банда мъже, впуснали се в лов на подводен звяр…
Из въображението на руския класик изниква какво ли не, а отвъд забавните и емоционални сюжети винаги се прокрадва и живец, върху който да размислим.
Чуйте интервюто на Мартина Кръстева с Преслав Ганев в «Семейно радио»
Добре дошли в омайния свят на Антон Чехов! Изящно илюстрованата „Книга за семейно четене“ представя девет истории с деца за пример и палави калпазани, които ще ви разсмеят до сълзи, ще ви удивят, а може дори да ви разплачат.
Познат като майстор на късата проза и новатор в драматургията, тук Чехов блести в по-слабо известна, но отново ярка светлина – на тънък познавач на детската душевност, на онова, което вълнува и затрогва сърцата на най-малките.
Весели хлапета, улисани в игра, храбра майка вълчица, едно направо невъзможно фамилно име или пък банда мъже, впуснали се в лов на подводен звяр… Из въображението на руския класик изниква какво ли не, а отвъд забавните и емоционални сюжети винаги се прокрадва и живец, върху който да размислим.
С разкази като „Дечурлига“, „Налим“ и „Конска фамилия“ Антон Чехов напомня защо е сред най-въздействащите автори в света изобщо. Не ни остава нищо друго, освен да потънем в писателската му магия!
За купуване: https://www.ciela.com/kniga-za-semejno-chetene-devet-istorii-s-deca.html
Антон Павлович Чехов
Конска фамилия
Превод от руски Желязка Купенова
Генерал-майора в оставка Булдеев го заболяха зъби. Той жабуреше устата си с водка, коняк, слагаше на болния зъб тютюн, опиум, терпентин, газ, мажеше бузата си с йод, в ушите му имаше намокрен в спирт памук, но всичко това или не помагаше, или предизвикваше гадене. Дойде докторът. Той почовърка зъба, предписа хинин, но и това не помогна. На предложението да извадят болния зъб генералът отказа. Всички домашни — жената, децата, прислугата, дори помощник-готвачът Петка — предлагаха всеки свое средство. Между това дойде при него и управителят на имението му, Иван Евсеич, и го посъветва да се полекува с баене.
— Тук, в нашата околия, ваше превъзходителство — каза той, — преди десетина години служеше акцизният Яков Василич. Баеше за зъби — чудесна работа. Случваше се, обърне се към прозореца, пошепне, плюне — и като че ли не е било. Такава сила му е дадена…
— Къде е той сега?
— След като го уволниха от акцизното, живее при тъща си в Саратов. Сега само от зъби се прехранва. Ако някой го заболи зъб, отиват при него и помага… Тамошните, саратовчани, в дома си лекува, а тия от другите градове, тях по телеграфа. Изпратете му, ваше превъзходителство, телеграма, че тъй и тъй стои работата… раба божия Алексея го болят зъбите, моля да ги излекувате. А парите за лечение по пощата изпратете.
— Глупости! Шарлатанство!
— Опитайте, ваше превъзходителство. Много обича водката, не живее с жена си, а с една немкиня, псува като хамалин, но, може да се каже, вълшебник!
— Изпрати, Альоша! — замоли и генералшата. — Ти не вярваш на баене, ама аз на себе си съм го изпитала. Макар и да не вярваш, но защо да не изпратиш? Няма да ти се откъснат ръцете от това.
— Е, добре — съгласи се Булдеев. — От туй чудо не само на акцизния, ами и на дявола телеграма ще пратиш… Ох! Сили нямам вече! А къде живее твоят акцизен? Как да му пиша?
Генералът седна на масата и взе перото в ръка.
— В Саратов всяко куче го знае — каза управителят. — Моля, пишете, ваше превъзходителство, в град Саратов, значи… До негово благородие господин Яков Василич… Василич…
— Е?
— Василич… Яков Василич… а по фамилия … А фамилията ето че забравих!… Василич… Дявол да го вземе… Как му беше фамилията? Одеве, като идвах насам, помнех я… Позволете, моля…
Иван Евсеич вдигна очи към тавана и замърда устни. Булдеев и генералшата чакаха нетърпеливо.
— Е, какво? По-скоро мисли!
— Ей сега… Василич… Яков Василич… Забравих! Такава една проста фамилия, като че ли беше конска… Кобилин? Не, не Кобилин. Почакайте… Жеребцов май беше? Не, не и Жеребцов. Помня, че беше конска фамилия, ама каква — изхвръкнало ми е от главата…
— Жеребятников?
— Не, не. Почакайте… Кобилицин… Кобилятников… Кобелев…
— Това е вече кучешка, а не конска. Жеребчиков?
— Не, не и Жеребчиков… Конин… Конев… Жеребкин… Не е, не е!
— Но тогава как ще му пиша? Помисли!
— Ей сега. Конкин… Кобилкин… Впрегатков… — Впрегатников? — запита генералшата.
— Не, не. Хамуткин… Не, не е така! Забравил съм го!
— Тогава защо, дявол да го вземе, се тикаш да даваш съвети, като си забравил? — разсърди се генералът. — Хайде, махай се оттук!
Иван Евсеич бавно излезе, а генералът се хвана за страната и заходи из стаите.
— Ох, божичко! — ридаеше той. — Ох, майчице! Ох, черно ми е пред очите!
Управителят влезе в градината и като вдигна очи към небето, започна да си припомня фамилията на акцизния:
— Жеребчиков… Жеребковски… Жеребенко… Не, не е тъй! Конярски, Коняревич… Жеребкович… Кобилянски… След малко го извикаха при господарите.
— Спомни ли си? — запита генералът.
— Съвсем не, ваше превъзходителство.
— Може би Конявски? Кончинков? Не?
И всички в къщи в надпревара започнаха да измислят фамилии. Преровиха всички възрасти, полове и конски породи, спомниха си за гривата, копитата, хамутите… В къщата, в градината, в стаята за прислугата и в кухнята хората ходеха от ъгъл в ъгъл и като се почесваха по челата, търсеха фамилията…
Час по час викаха управителя в къщи.
— Табунов? — запитваха го. — Копитин? Жеребовски?
— Съвсем не — отговаряше Иван Евсеич и вдигнал нагоре очи, продължаваше да мисли гласно: — Коненко, Конченко… Жребеев, Кобилев…
— Татко! — викаха от детската стая. — Тройкин! Уздечкин!
Развълнува се цялото имение. Нетърпеливият, измъчен генерал обеща пет рубли на този, който улучи истинската фамилия, и подир Иван Евсеич започнаха да ходят на тълпи…
— Дорестов? — казваха му. — Рисисти? Коницки?
Но мръкна, а фамилията все още не беше намерена.
Легнаха си да спят, без да изпратят телеграма.
Генералът цяла нощ не спа, ходеше от ъгъл до ъгъл и охкаше… Към три часа сутринта той излезе от къщи и почука на прозореца на управителя.
— Не е ли Меринов? — запита той с плачлив глас.
— Не, не е Меринов, ваше превъзходителство — отговори Иван Евсеич и виновно въздъхна.
— Но може би фамилията не е конска, а някаква друга?
— Честна дума, ваше превъзходителство, конска… Даже много добре си спомням това.
— Какъв си такъв безпаметен, приятелю… Сега за мене тази фамилия е по-скъпа, така да се каже, от всичко на света. Измъчих се!
На сутринта генералът отново изпрати за доктора.
— Да го извади! — реши той. — Нямам повече сили да търпя…
Дойде докторът и извади болния зъб. Болката тозчас утихна и генералът се успокои. Като свърши работата си и получи каквото му се полага за труда, докторът седна в бричката си и тръгна за дома. Вън от портата, на полето, той срещна Иван Евсеич… Управителят стоеше край пътя и като гледаше съсредоточено пред краката си, мислеше за нещо. Ако се съди по бръчките, които браздяха челото му, и по изражението на очите, мислите му бяха напрегнати, мъчителни…
— Кулестов… Череседелников… — бърбореше той. — Презхамутков… Коневски…
— Иван Евсеич! — обърна се към него докторът. — Не мога ли, приятелю, да купя от вас стотина-двеста пуда овес? Аз от нашите селяни купувам овес, но е много лош…
Иван Евсеич тъпо погледна доктора, усмихна се някак диво и без да каже ни дума в отговор, плесна с ръце и побягна към имението с такава бързина, сякаш го гонеше бясно куче.
— Сетих се, ваше превъзходителство! — завика радостно той с нечовешки глас, втурвайки се в кабинета на генерала. — Сетих се, господ здраве да дава на доктора! Овесов! Овесов е фамилията на акцизния! Овесов, ваше превъзходителство! Пращайте телеграма до Овесов!
— На! — каза генералът с презрение и поднесе към лицето му двата си юмрука с проврени между тях палци. — Не ми трябва вече твоята конска фамилия! На!
1885
