Войната от 1806—1812 година не спадала към успешните за Русия войни срещу Портата, каквито били предходните, а също и следващите. Ясно е защо: от 1799 до 1815 не само основната част от руските бойни сили, но и политическото внимание на Русия били впрегнати срещу Наполеонова Франция, затова вековечният враг на османовци не съумял да се възползува от разстройството на властта им. Руското правителство си давало сметка, че Бонапарт работи за един конфликт между Русия и Турция, който би развързал ръцете му в Европа; всъщност по Наполеонови внушения Селим III през 1806 година предизвикал войната. Впрочем руските командуващи нямали предвид дълбоко настъпление на юг от Дунава. Те по-скоро се стремели да обезкървяват врага си, пестейки своите собствени сили, които при върховите битки едва достигнали осемдесет хиляди бойци. А руските държавници се пазели да поемат обещания пред поробените балканци, не ги зовели на въстание. За тези държавници било очевидно, че Руско-турската война от 1806 г. не ще внесе съдбоносни промени в Европейския югоизток — предстоял неминуемият сблъсък между Франция и Русия.
Шест военни години… Разбира се, имало е и по-трайни войни в историята на Европа. Но въпросните шест години били последните шест от живота на Софрония.
Ще рече, може ли да се вместят в един човешки живот две така различни за човека войни — онази от преди поп Стойковата зрелост и сегашната. През миналата баталиа младият котленски свещеник бе слугувал на турски еничари, раздавал им беше стаи за нощувка, а те го псуваха и замеряха с ножове. Гол страх бе изпитвал тогава Стойко, все му се мнеше, че го убиваха. Вестите от далечното бойно поле пристигаха до Котел, без да извикват надежди — чиста небъдница се чинеше на Стойко да видиш в очи руски войници, руско началство…
Както и отдавна да били се уповавали на възможната война между султана и Русия, българските бежанци приели обявяването й, сякаш тя била избухнала заради тях и тяхната мъка. Още веднага въоръженото българско множество из Влахо- богдания взело да се стича безредно и не- канено към руските станове, настойчиво предлагало силите си в борбата срещу общия враг. Някъде българите бивали приети в помощните войски, другаде — не; руското командуване все още нямало становище по участието на българите. Кои били тези българи, какви били истинските им настроения, що можели да предложат? — низ въпроси, неясни и неизясними, понеже България продължавала да бъде потопена в кърджалийството.
Далече от бойния театър, в самата руска столица, гаснел от охтика пратеникът на българите Иван Замбии. Той можел да отговори на всички въпроси за България, но все още нямал достъп до големците, които биха го изслушали.
Атанас Некович отпътувал от Пе тербург през късната пролет на 1807 година, като оставил болния Замбин на вярата, че много скоро ще уреди пълномощията му. Двамата приятели, изминали заедно ледения път от Балкана до Балтика, не подозирали, че се сбогуват за последно — неизбежният успех на ново- отворената война трябвало да промени нещата по Долни Дунав; сега царят не би се отказал от взаимодействие с поробените.
Атанас Некович пристигнал в Букурещ през лятото на 1807 година и тутакси потърсил българския владика. По това време Софроний, без да отстъпва пред отчаянието, загдето вече втора година съдейците му мълчали, погълнати от неизвестността, списвал своята „Книга за трите вери“. Отпечатаният „Неделник“ бил разграбен и разнесен всред българите. Хиляди Софрониеви сънародници сега познавали по име своя учен книжовник, благоговеели пред неговите дарби и усилни трудове. Такова било времето — на едва просветляла тъма, на надежди и развиделяване, — та словото на стария писач мигновено намерило добра почва. Рождението на нова, печатна книжнина изравнявало българите с другите народи, създавало им самочувствието на грамотни хора, давало им упование, че не след дълго ще догонят свободния свят — поне по образованост, по книжовност. За една година Софроний спечелил в мнението на българите толкова, колкото не бил се удостоил за полувековен книжовен труд. Това е то печатът, размноженото и евтино достъпно слово.
Ако Житието би било точна автобиография, а не спонтанно родена повест за страданията на един обобщен герой — на роба българин — авторът му бездруго трябваше да признае в епилога й: аз доживях най-редкия жребий — всеобщата почит и преклонение на своя народ! Изключено е, щото през сетните си години Софроний да не бил съкровено честит, удовлетворен. Ох, сиромах аз! — имал право да се окайва само литературният образ на Стойко Владиславов; истинският Стойко нямал никакъв повод за жалби — Софроний бил в зенита на своя живот и дело. Дори — в апотеоза им.
Изконната любов на българите към книгата се въплътила в признанието, което отдали на първия си нов книжовник. Софроний неусетно някак станал водител на народа си. От негово — на народа — име двамата те с Некович съставили пълномощието на Замбии. То отпътувало до Петербург по нарочен човек. Планина паднала от старческите плещи: каквото и да бъдело занапред, не у Софрония щяла да е вината, че бави българското дело.
Не. Вината — неволна наистина — отново се оказала у Софрония. Какво да се прави, когато българите били забравили, че в междудържавния живот има правила! В ход било първото през робството българско пратеничество, първата връзка между България и чуждо правителство. Не е чудно, че българските представители все бъркали правилата; те не можели да проумеят, че на такова равнище освен по същество делата се решават и по-строга форма.
В Замбиновия отговор, който Некович получил през есента на 1807 година, приятелят му с болезнено вече нетърпение упреквал Софрония:
„Только когда пишете, пишите безошибочно, пишите смело и что только хочете. Я приметил по писме господина Архиерея, что с слабим духом написано, не доложно так! Он пишет об нас Генералу, что по черезмерное турецкое притеснение они прибегнули к Российскою монархию — не так досежно! Это слово относится только нам двоим. А надобно писать, что по согласию всех находящихся хрестиян прибегнули они под покровительство Российской державы и так далее, что уверяли нас российских путешественников, коим мы везде указывали усердие и привязаност нашу к России, доставляви им найвсевозможнейшее прикрытья от могущих встретится опасностей, как по жертвованию жизнию, так имуществом, и так далее…“
Ето какво бил сбъркал Софроний и защо българските дела отново били отложени. За да не би той пак на своя „славянски“, в който Замбин го упреквал, да измайстори нещо самодейно и непригодно, приятелят му сам съставил пълномощията си и ги изпратил на Софроний — да ги препише със своя ръка и да ги подпише.
Личи си, че след дълги и печални митарства из руските канцеларии Иван Замбии, търговец от Враца, бил изпекъл и руския език, и начините да се обръща към властта. Замбиновото пълномощие, преписано без изменения от Софрония — наплашен, че всяко самоволно движение на перото му пак можело да обърка всичко, — било пример на държавнически език и слог. Иван Замбии овладял „проформата“, както я наричал сам.
Всепризнатият книжовник най-ученически повторил Замбиновите думи и се подписал с едри букви. Софроний удостоверявал пред руския цар, че Иван Замбии не е частно лице, а представител на всички българи. Софрониевото име вече се оказало залогът, срещу който външните сили приемали, че съществува български народ.
С пълномощията си в ръка Иван Замбин извървял нови митарства. Русия и Турция се намирали в примирие. Никому в северната столица не било до български предложения, а Замбии настойчиво хлопал, в охтичава треска се влачел от канцелария в канцелария. Нищетата и болестта се сдружили да довършат южняка, попаднал на север по своя воля — заради делото. „Совестно мне даже и на улицу показаться, а именно для чего, то вы сами можете узнать, когда станете обо мне обстоятельно думать. В рассуждени здоровья моего в каковом положении, вкратце вам доношу: тому назад несколько недель как день ото дня усиливается во мне кашель. Отразить което нет никакова способу и далее что будет — не знаю. И таким образом мое здоровье очень ослабевает…“
Все пак дошъл денят, когато на одрипавелия, изнемощял български пратеник било разрешено да връчи и пълномощията си, и своето собствено прошение от името на България. Приел ги княз Куракин, руски министър на вътрешните работи. Към официалните документи Замбии предал кратичка бележка: „Милостивый государь! Удостойте принятием сию запечатаную бумагу и Вашему сиятельству от меня вверяемую — тут судьбя нашего народа! Для което и осмеливаюсь всепокорнейше просить Вашего сиятельства о сохранение все сие в тайне.“
Замбии предлагал в бъдеще българите да бъдели предвиждани като съдействуваща сила в руските войни срещу Турция, а при сключване на мирните договори — като поробен, жаждащ човешки права народ. Тоест: българите молели Русия да ги приеме под свое покровителство наред с останалите християни под османска власт — от дълго вече с това покровителство се ползували молдавци и власи, гърци и сърби.
И така, Иван Замбин със своята твърда жертвоготовност най-после сполучил да убеди руските управници, че българите имат място в политиката на Русия. Иван Замбии смогнал да докаже, че българите съществуват като народ. За първи път — от векове насам.
Защо по-горе бе спомената прекадената дума жертвоготовност? За какви жертви ще говорим при едно мирно пратеничество? — Жертвата бил сам Замбии. Врачанецът предал на княз Куракин своите писма през март 1808. През август — преди да дочака резолюцията на княза — Замбин бил мъртъв. Той проживял четири пълни години насевер без средства и без подкрепа, в студ и сиромашия, сам, сякаш забравен от своите и неприет от чуждите. Няколко писма… И чувството, че никому не трябваш — нито на българските бежанци, разпилени из Влахобогдания, нито на братята си в Българско, потопени до гърло в размирието, нито на някакъв таен комитет, който вече навярно бил се разпаднал. Откъснат от средата, която бе хранила надеждите му, че ще успее, Иван Замбин мръзнел на север. Той погинал, без да узнае, че трите листа хартия, които бил чакал с яростно нетърпение, че още двата, които изписал от свое и на народа си име, постигнали най-многото: руското правителство наредило на главнокомандуващия Дунавската армия да се свърже с българския комитет, да изясни кой е Софроний, какво предлага, как българите биха могли да се включат в борбата срещу Портата.
Неимоверна щяла да бъде радостта на Иван Замбин — заплатена с живота му, а недочакана радост, — ако го свареше жив. Но в историята нерядко се случва така: заплащаш с всчико щастието, което ще ползува другите. Понякога дори онези, които не са чували името ти. Все още малцина българи знаят за Иван Замбин, той все още няма паметник.
*
След като Некович се върнал в Букурещ, делата на българския комитет потръгнали живо. Този комитет уж се занимавал с благотворителност — сиреч, с грижа за бежанците-сънародници, — а всъщност записвал доброволци за войната сре щу Турция.
За какво — доброволци? Течело примирието, подписано в Слободзея през пролетта на 1807 година, руските войски във Влахия бездействували. Но българите от тайния комитет не искали да знаят за примирието, не можело, не бивало да има мир между царя и султана! Ако не днес, то утре войната отново щяла да пламне, та трябвало да завари българите в готовност.
Незнайни били трудът и мъките на пет- шестимата български първенци, които по време на Слободзейското примирие се заели да обединят разсипаните български сили. Десетки хиляди полугладни окаяници били готови да потеглят с оръжие към осиротялата си родина, а не знаели как. Велика работа извършили всред тях комитетските хора, докато им пояснят приемливо що значи обща полза, обща борба, началство, заповед. Бежанецът отказвал да разбере, че трябва да чака — още и още непоносимо чакане след векове на дори нечакане. Потрайте! — увещавали ги Софроний и Некович. — Не може отново да няма война.
През един ден от лятото на 1808 година в Букурещката митрополия се появил невиждан гост: генерал Михаил Милора- дович молел да бъде поиет от епископ Софроний Български. Генерал! Руски! Истински! Царското началство щяло да разговаря с поп Стойко от Котел, да, сега той отново се почувствувал плах и неизвестен, осмиван, жалък — какво знаел той, що умеел? Сам си Замбин му казваше, че не владеел бил проформата и се изказвал със слаб дух. Ще смогне ли да представи достойно сънародниците си?
От генерала старецът научил, че писмото му било зачетено в Петербург, че някои големци решили да установят връзка с българите и комитета им. Отначало несмело, но скоро все по-уверено изложил Софроний българските искания, подкрепил твърдението си, че те са боеготовни чрез списъците на доброволци, които съставял Некович. Ето ги! — разстилал той листовете с хиляди имена. — Ето хиляди мъже, опитни в боя, разпознаващи със затворени очи пътищата и крепостите из Българско. Ще доложа — съгласил се генерал Милорадович.— Можете да пишете и от ваше име на граф Румянцев.
Следвайки съветите на Замбина, Софроний бил твърде красноречив в това свое писмо до руския външен министър. Не било трудно за писача, който сам бил изтърпял Житие и страдания, да нарисува бедите на народа си — писмото му било покъртително. Неизказана мъка, не- изказана вяра в Русия… Сетне Софроний отделил място и на политиката, като влязъл в подробности: какви изгоди щели да имат българи и руси, ако взаимно се обвържели.
А по същото време Милорадович пишел доклада си до началството: „Софроний ми съобщи, че е бил на различни места в България, видял най-нещастното положение на жителите й, които, имайки му доверие като на сънародник, заявили, че те, като не са в състояние да търпят притесненията на турците, биха желали да бъдат под покровителството на Русия“. А въз основа на този доклад и на Софрониевото обръщение главнокомандуващият А. А. Прозоровски обобщил: „Тъй като молителите са българи, които живеят отвъд Дунава, то при сегашните обстоятелства и за в бъдеще до известно време ние нямаме средства да им оказваме дейна помощ и покровителство“.
Нима това било отказ? Не съвсем. По- нататък маршалът добавил. „Да се подхранва у тях такава надежда, тъй като в случай на наше преминаване отвъд Дунава могат да ни окажат съществени услуги, към което те имат — както поради родство, така и поради постоянната им привързаност към Русия — естествена наклонност,, стига тя да бъде пазена и поддържана както трябва..
Милорадович бил първият руски офицер, с когото Софроний разисквал българските дела. А след него опознал къде по-видни руски военачалници: Багратион, Каменски, самия Кутузов. Това, че Русия не можела да отдели необходимите за войната с Турция сили, я принудило да разучава възможностите за въстание в България, да слага в сметките си и българското оръжие. След като русите нарушили примирието през пролетта на 1809 година, веднага се поставил и въпросът за българското участие в бойните действия.
Към руските станове из Влахия заприиждали, звани и незвани, тълпи доброволци. При никоя от предишните руско- турски войни те не били така многохилядни, така въодушевени. Трийсетгодишното кърджалийско размирие из България извършило своето: от отруден селянин българинът се превърнал в бездомен и безимотен бежанец, но и в изпечен воин.
С вече освободено красноречие и точни политически доводи Софроний уверявал руските военачалници, че народът му и отвъд Дунава е също готов да подпомогне русите, както доказал това във Влахия. Метежите на селяните из Северозападна България, които се присъединявали към Сръбското въстание, могъщите селски бунтове в Търновско, Разградско и Русенско при настъплението на русите южно от Дунава — всички тия слабо известни, но удостоверени събития давали право на Софроний: българите могат да се вдигнат на много голямо въстание, ако получат гаранции, че не ще бъдат изоставени след войната, ако царят им обещае, че в мирния договор те ще бъдат упоменати в реда на покровителствуваните от Русия народи. В противен случай българите трябвало да бъдат не подтиквани, а възспирани — още един погром над обгорената им земя, още едно варварско клане над съсипания от трийсетгодишно кърджалийство народ само биха отдалечили свободата на България.
Така, докато на север и на юг от Дунава българските мъже воювали в полза на русите, Софроний почти без прекъсване преговарял. Преговарял с Багратион, с Каменски, с Кутузов.
Сякаш било изтекло десетилетие от деня, в който един руски пълководец дошъл да се запознае с българския епископ. Съвсем забравено било времето, когато русите държели да узнаят кой е Софроний, кого представлява, какви са разбиранията му. След 1809 година подобни въпроси отпаднали — старият книжовник станал и редовен съветник на руското главно- командуване по всички точки, които опирали до България и до българската войска.
Тук хилядите българи, събрани в дружини, чети, самоизникнали полкове, не случайно бяха наречени войска. След края на примирието комитетът настойчиво поискал да бъде изградена българска войска под руско началство. Комитетските хора били наясно: само ако народът ни излъчи собствени бойни единици, които по всички правила да встъпят в бой срещу султана, само тогава при мирните преговори можела да бъде спомената и родината ни.
А руското правителство било раздвоено. То и разчитало на българските доброволци, на българските бунтове във вражия тил, и не смеело да поеме никакви гаранции, че при мира, с който особено бързало, ще наложи на Портата да даде що-годе правдини на българския народ. И тъй, докато на високи и по-високи места бивал обсъждан въпросът за самостойна българска военна единица, хилядите българи не изчаквали решаването му — те просто воювали. Политиката — разсъждавали тия бойци — е нещо отделно от чистата борба. Каквото ще да стане, сега му е времето за бой!
Из Българско почти без прекъсване се следвали народни въстания или поне селски бунтове. Всяка руска сполука южно от Дунава ги доразпалвала, при всяко руско изтегляне заедно с русите прехвърляли реката нови и нови непокорници. Растели бежанските станове из Влахия. Там, под прогизналите чергила, всред хленча на гладуващи деца и глухите стонове на прокудата, бежанецът би се чувствувал неспасяемо сирот, ако да не би било съзнанието, че българите си имат комитет, представители пред света, вожд. Народът, който след 1803 беше си пожелал за наставник Софрония, непрестанно се умножавал.
Роден болнав, преболедувал неведнъж душевно и телесно, схванат, Софроний въпреки това извличал неизчерпаема сила из грохналото си тяло, извличал още и още от своя ум. През военните години той сгъстено наваксал цялото познание, което била му отказала една робска действителност, бързо научил да общува със света на равнището на своя век. Софроний най-редовно и достоверно осведомявал руското командуване за положението в България и за намеренията на българите, изказал обосновани предвиждания на какво може да се облегне Русия на Балканите и какво може тя да постигне.
Едно подир друго науката открива Софрониевите писма до руското началство. Това умеел Софроний — за разлика от ония българи, които воювали или въставали, — умеел да пише. Някои от писмата му фелдмаршалите препращали по-горе, където те потъвали, на други отговаряли с отказ, но трети носели за бежанците добри плодове. Докато се стигнало до големия ден, на който Софроний бил заложил всичко: през юни 1811 година била учредена Българската земска войска. Първата наша самостойна бойна единица от четиристотин години насам!… Върховен миг за България било то, за синовете й, доживели да се видят не хайдути и кърджалии, а войници.ІЩом има войска, не може и държава да няма! — била мисълта на всекиго от тях.
Веднош да стане начало! — бе писал Софроний, когато се трудеше над първата новобългарска печатна книга. А ето, станало не по-малко важното за един народ начало: народна войска.
Умилен до безсилни сълзи пред чуждия подвиг, Софроний пропуснал да осъзнае, че сам той преживява връхния миг в живота си: победата на делото, което преди десетилетия бяха подели с Иван Замбии във Враца.
Хилядите Софрониеви чада, обвеяни от вдъхновеното слово на вожда си при осветяване на българското зелено знаме, почерпили увереност, че българските работи всякак ще потръгнат най-спорно, щом са в ръцете на този обигран и опитен, неизто- щимо жилав, сякаш безсмъртен човек. Хилядите негови чада не угаждали нещо, близко до ума: Софроний се борел със смъртта.
Много пъти през последното десетилетие той бил я заклинал да почака, да му откъсне скъпернически още някой месец, че нека и годинка. Отчаял беше себе си от живение Софроний четирийсет години, а сега му се не мряло — имал страшно много работи за вършене. Искал да доживее освен това края на войната и мирния договор — разбира се, щял не кротко да ги възжелава, а да се струди страстно за успешна война и за изгоден мир. Той бързал, умно пресмятайки как да изпълни всичко, което за останалите комитетски хора ще бъде непосилно и без изгледи за сполука.
Смъртта, която Софроний не приемал в килията си, понеже бил презает, чакала пред прага — дори през стените усещал нетърпението й. Мразът, който лъхал от нейната близост, вцепенявала старческата ръка, но Софроний упорствувал — пръстите му все по-неравно редели букви, мислите му все по-усилно преодолявали изнемогата от твърде дългото Софроние- во ходене по мъките.
И все пак само от 12 до 29 май 1811 година например Софроний съчинил три съществени начертания. Едното той изпратил да събира подписи в Свищов, където съмишлениците имали връзки отпреди; по-късно това начертание трябвало да бъде предадено на руското правителство. С второто Софроний молел руския главнокомандуващ да склони влашките власти, щото да бъде отпусната свободна земя по река Олт, където Атанас Некович да засели свои сънародници-бежанци. Третото учените нарекоха напоследък „Първа програма на българската буржоазия“ — толкова съществено за развитието на националните ни освободителни борби се оказва това Софрониево начертание. Това е разгърнат замисъл — концепция, казваме сега, — за устройството и управлението на една българска автономна област под руско покровителство. Така старият настойник на народа си се постарал да предвиди съвсем всичко, с което би осигурил добруването на българите.
Винаги отзивчив към молбите на видния книжовник, този път М. И. Кутузов вдигнал рамене: той бил просто главнокомандуващ на Дунавския боен театър, комуто царят стоварил задачата да победи с петдесетина хиляди войници цяла една империя. „Всичко това не подлежи на решаване от іен и зависи изключително от височайшата воля, и то тогава, когато тукашният край наистина бъде присъединен към Русия…“ — писал Кутузов.
Зле бил избран не само мигът, а цялото време — то било прекалено ранно. Но на Софроний се струвало непоносимо да умре, преди да уреди битието поне на онези българи, които не желаели или не можели да се приберат в родината. Софроний усещал, че са му отредени броени дни, затуй напирал с молби и начертания, които изглеждали неуместни, почти нелепи.
*
Още преди М. И. Кутузов да поеме главнокомандуването по Дунава, предшественикът му се обърнал към Влахомол- давския православен синод. „С писмото си негово сиятелство господин главнокомандуващият армията, генерал от пехотата и кавалер граф Н. М. Каменски напомня за избягалия от България и намиращ се в Букурещ епископ Софроний, който е предан на Русия, отдавна и при разни случаи е показал своето усърдие и услуги към Русия. Иска се поради немощта и старостта на Софрония да му се определи един от намиращите се в княжеството манастири, за да прекара спокойно последните дни от своя живот…“
Това е почти сетното сведение за още живия Софроний, но то хвърля светлина и върху по-ранните му години: „… отдавна и при разни случаи… усърдие и услуги към Русия…“
Оставени сме да гадаем, защото всичко в живота на Софроний като политик продължава да бъде недомълвено, покрито. Едва ли случайно граф Каменски не упоменал в какво се заключвали Софроние- вите заслуги към Русия и откога водели началото си. Нарочно не обосновавал своето нареждане М. И. Кутузов до адмирал Чичагов, когато, напускайки Влашко поради предстоящата Отечествена война на Русия, той му предписал да поддържа връзка „с българския депутат епископ Софроний.“ Без да се обоснове, и Чичагов наредил на руския консул в Букурещ „да вземе под свое покровителство Софроний Врачански и да му бъде полезен при всички случаи, когато ще му бъде нужна защитата на руското консулство…“
Да, русите се изтегляли от Дунавските княжества. През май 1812 били преустановени бойните действия с Турция, замлъкнали оръдията, спряло движението на руски бойци през Дунава. Преди да възложи по-нататъшните преговори с Портата на адмирал Чичагов и да замине за Русия, Кутузов още веднъж отишъл при Софрония — за сбогом.
Срещнали се пак тези двама стари мъже, всеки един — ветеран в своето поприще. Сигурни били, че се виждат за последен път. Всеки от тях имал да приключи по своему делото, на което бил се посветил. Знаменитият пълководец се връщал в родината си, за да оглави отечествената война на своя народ — върховно напрежение на ума и волята му, върховно постижение на бойния му талант и опит. Името Кутузов щяло да стане свято за цялото руско потомство, но тогава на сбогуване със Софрония — пълководецът бил мрачен. Той предусещал, че не ще му стигнат дните, за да изведе докрай съдбоносната за всички руси война.
Същата боязън измъчвала Софрония: ще ми стигнат ли дните да завърша почнатото? Що ще бъде с България подир мира?
Софроний и Кутузов се разпростили, без да знаят, че била ги сближила не само съвместната им работа за обща полза — щяла да ги сближи по време и смъртта: и двамата нямало да доживеят края на идната, 1813 година.
Но все още било лятото на 1812. През май руското главнокомандуване разпуснало Българската земска войска. Настъпвал черен мир по Дунава. А в самото начало на юни същото командуване било принудено да обяви, че ще образува от въоръжените българи и сърби, които нито желаели да се приберат отвъд Дунава, нито да останат крепостни из болярските мошии на Влахия, нов егерски полк. Само четири хиляди мъже били приети под руско знаме, а доброволци имало пет пъти по толкоз. Балканските славяни настоявали да се бият в отечествената война на русите. За това настоявал и Софроний.
Така, що се отнася до българската страна /понеже руската била застъпвана по ред от петима пълководци/, Софроний положил основите на историческо явление, което днес всеки смята за извечно: бойното взаимодействие между руси и българи. Само на Софроний се дължело, че в последната си заповед до армията, която напускал, Кутузов подчертал: „Доброто ви отношение към тукашните българи и доброто ви мнение за тяхното състояние ще породи много изгодната — в случай на действия на нашите войски отвъд Дунава — привързаност към нас у отвъддунавските българи…» Такъв бил заветът на Кутузов.
Софроний имал право да заяви: моето дело е завършено!
