В руския и българския печат от втората половина на XIX в. се срещат статии, спомени и кореспонденции, в които авторите обсипват с несдържани възторзи 14-годишното българче Райчо Николов заради изумителния му подвиг, извършен по времето на Кримската война между Турция и Русия през 1854 г.
Както е известно, в самия ход на войната командуването на турските войски предвижда към края на юни 1854 г. тайно да прехвърли Юмер паша през Дунава близо до гр. Русе срещу Гюргево, за да застраши тила на руската армия в Силистра. Усилията на турците обаче завършват катастрофално. Между причините за неуспеха, изброени в донесение до султана, се съобщава: „Едно момче на около 13—1 4 години от неустановена народност — вероятно българин, е преплувало реката неизвестно с чие съдействие и е съобщило на русите мястото, датата и часа на нашето форсиране. По тая причина изненада при предприетите действия отпадна. Предварително заел удобна позиция, противникът не допусна дебаркирането.»
Райчо е осмото поред дете в многолюдното семейство на Никола Трифонов от село Райковци, разположено в южните склонове на Тревненския балкан, заселено с българи, избягали от насилията и грабежите на поробителите. На 9-годишна възраст остава без майка. (Той се ражда през 1 840 година.) Малко по-късно в ливадите край селото черкези убиват другарчето му Радой. Съвсем наскоро след преживяната трагедия турци отвличат от кошарата добитъка им. Зловещи сцени на саморазправа и произвол, които разтърсват силно душата на момчето, и то решава да избяга от дома си. Така един малък български Вилхелм Тел потегля по своя несретен път с пробити цървули, преметнал през крехкото рамо торбичка. Той още не знае какво да прави. Мислите непреодолимо го подтикват да замине на север, където е Русия. Според картата, рисувана с въглен на пръстения под край огнището от набръчканите ръце на татко му, град Русе изглежда много близо до Русия и момчето поема към дунавския град. Когато пристига на пазарището в града, разбира, че има много несретници като него.
В семейството на Васил Минков — кожухарина, Райчо започва да слугува през пролетта на 1854 година, в разгара на Кримската война. В дома на Хаджи Васил той споделя участта на многобройните чираци, кожухари и шивачи, изпълняващи поръчки за нуждите на армията. Тук пред ниската масичка в дюкяна с ракия и мезета дълго се застояват заптиета и офицери от местния гарнизон. Момчето непрекъснато надава ухо за техните подозрителни шушукания. Една вечер през отворения капак, той дочува ясно разговора между офицерите, живеещи в южната стая. Турските части се подготвят на 25 юни през нощта да преминат реката северно от Гюргево, за да атакуват в гръб руската армия. Райчо започва трескаво да мисли какво да направи, на кого да съобщи това, което е разбрал.
И така, като същинско соколче с още незаякнали крила, Райчо преминава Дунава, озовава се в Букурещ, в Кишинев, в Москва и накрая със специалното решение на руския император постъпва във вторив кадетски корпус в Петербург. Денят е 13 май 1857 година. По изящество, чистота и вътрешна уредба сградата може да се сравни с красивите дворци на Петербург. Застланият с килими просторен коридор, сводестите колони, парадната зала с жълти квадратни плочки, гипсовивт таван от нежни фрески, златните полилеи предизвикват удивление у неукото българче.
Въпреки добродушното отношение на възпитатели му Николай Павлович, Райчо изглеждаше смешен в очите на останалите кадетите, в черни панталони и нови чисти рубашки, умеят да танцуват елегантно и да правят поклони. Говорят френски, владеят изкусно етикецията, насаждана им с педантична настоятелност в дворянски семейства.
«…Стъписването в мене постоянно прерастваше в уверена маниерност, прилагана не позле от останалите, но това ми струваше усилия на волята до крайност — ще запише той по-късно в своя дневник. — Затворен в горда непримиримост към недостатъците, които носех в себе си от Райковските колиби, аз се усамотявах вечер в някое тайно кътче и правех едно след друго отегчително дълги упражнения.» Още на втория месец изпълнява точните образцови гимнастически упражнения, а с точните си отговори в часовете по математика, физика, история и география кара преподавателите да го питат: „Какъв колеж сте завършили в България?»
Годините, прекарани на бесарабската граница като офицер от руската армия, го убеждават окончателно колко е бил прав, когато е предприел решителни мерки за преместването си от Варшава. В кръчмата „Балкански кът», на една от тесните и тъмни улички на Кишинев, се говори само за България и за всичко друго, което е свързано с нея, Райчо заразява посетителите с патриотичната си страст.
Наистина усмивката и сега много често гасне на лицето му, защото събитията, противно на очакванията, не вземат благоприятен обрат. Османската империя хапе, обхваната от предсмъртни гърчове. Провалени са решенията на цариградската конференция в края на декември 1876 година. Султанското правителство, окуражено от двуличното поведение на английските делегати Солзбъри и Хенри Елиот, отказва да даде автономия на българите. Топовните гърмежи в Цариград, с които лицемерно е обявена новата конституция, не могат да приглушат писъците на баташките майки, преживели трагичните кланета на своите синове и дъщери през пролетта на същата година. Положението отива на война.
Руският император Александър II пристига в Главната квартира на действуващата армия в Кишинев и на 12/24 април 1877 година с нарочен „Манифест обявява война на Турция. Тя се посреща с възторг от Българското опълчение с командир генерал Столетов, формирани са шест стрелкови дружини. Райчо Николов е един от 20-те души български офицери и кандидатофицери в опълчението. През деня той съпровожда ешелони от Кишинев за Плоещ с оръжие и храна. Вечер непрекъснато лише „Закон за българските войници». Но не суетата кара Райчо да се заеме със задачата да бъде първият български автор на първия български военен устав. Други, далеч побезкористни, подбуди го заставят да се лишава от сън и почивка в палатката си, на брега на малката река Телегина. „Ей го на — пише по това време той, — утре ще побием знамето на свободата в брега на Дунава. На освободеното отечество войниците трябва да знаят как да служат и от какво да се учат.»
Той бърза да състави и едно възвание към бойните си другари и съратници. Да не се бавят, пръснати из различни градове на Румъния, бездомни и клети, а веднага да се стекат под знамето на Българското опълчение. Неговото „Възвание» се появява в „Секидневний новинар» — първия български всекидневник.
По неизвестни пътища вестникът е достигнал чак до франция и е попаднал в ръцете на една българка, която живее в Лион. Тя е прочела възванието, знае кой е неговият автор, слушала е за смелите му подвизи, горда е, че има син доброволец в редиците на опълченската рота, командувана от Райчо. Разнежва се майчиното сърце, зажадняло за родина. Прокудената българка, при все че е в напреднала възраст, изпраща на Райчо следното затрогващо писмо:
„Високопоставени господине,
Имайте, моля, добрината да ми пишете дали можете да ме наместите в някоя амбулатория, за да послужа и аз в редиците на Вашите послушни ратници и служители. Аз желая толкоз повече да дойда при войските Ви, защото отбирам колко-годе от ранолечение и защото и аз имам един син в реда на Вашите войници, син ми, драгия ми син, когото с радост се научих сте направили бранител, се зове под Вашите знамена Иванчо Трифонов от Казанлък.
За него Ви моля да му не поменувате нищо, че желая да дойда да служа, защото може да Ви разубеди да ме не позовете.
Оставам в надежда за отговор.
Ваша покорна Мария Трифонова.»
април 1877 г.
Франция — Лион
„ Сестро Марио — възкликва Райчо, защо не ми съобщаваш повече подробности за себе си? Чак там ли те отметоха вълните на пожарите в отечеството ни ? С какво се добра в оня край на Европа, как ще стигнеш обратно и къде ще ни найдеш по убърканите пътища на войната, ако ти известя да потеглиш? Покланям ти се, сестрице, щом така си пожелала. Никой няма да ме разубеди.Още тази вечер ще те позова да тръгнеш. Честит ме правиш в тоя миг с твоето голямо родолюбив. Хвала ти!“
В разгара на приготовленията на опълчението за преминаване на река Дунав Райчо е щастлив, че има толкова много грижи. Той вече изгубва търпение да зърне най-после Дунава — реката, превърната jt него в идол. Заспива с България, събужда се с България. Изпълнен с желанието да не пропусне нещо важно в тези съдбоносни часове, той продължава редовно да води своя дневник.
20 май 1877 г.
Събрах до 400 души българи и ги докарах в опълчението. Станахме вече 6 дружини. В моята рота постъпиха много патриоти и достойни за уважение и развити българи.
Плоещ, 30 май 1877 г.
Тамън раздадох на мойте момчета цървули, ризи и навуща. Чувам викове „ура“ с голяма радост. Изпровождаха императора Александър II. На излизане от лагера той попитал за мене. Види се, Негово величество ме помни още от втори кадетски корпус, дето се учех, и всякога, когато дохождаше да ни види, винаги се обръщаше към мене и ме потупваше по рамото. Като ми казаха, че пита за мене и е заръчал да ме намерят, аз по-скоро се преоблякох и отидох в конака му. Дежурният флигеладютант отвори вратата на кабинета му и му доложи. Чух думите му: „Очень рад видеть его, пусть прийдет!“ Негово величество седеше на масата при запалена лампа. Като ме видя, стана и за голямо мое удивление подаде ми ръката си. Попита ме за успеха в обучението и събирането на българските войници. Как те стрелят. Живи ли са миродителите. Като ми отговори, че се надява отново да се увидим в Българско, подаде ми за прощавка ръката си.
24 юли 1877 г.
Според приказа от 24 юли Мв 33 из Свищов отидох в Търново, Дряново, Габрово, Лясковец и Трявна, за да събера още български младежи з£Гопълчението. И твърде успешно изпълних това. Събраха се 1200. Но проклетият глупец и туркофил Венков от Търново обърна се, че каза на младежите, че нямали какво да я дат в опълчението, за да се бият с турците. Тези противонародни и охладителни думи разпръснаха до 200-мина младежи. Но 1000 останаха.
1 септември — 13 ноември 1877 г.
Според заповедта 63 от 23 август приех да командувам 8-ма дружина от млади доброволци. Момчетата се учат старателно и твърде успешно. Бащите и майките им се радват с радостни сълзи, като ги гледат как правят учение на Март поле.
Според нова заповед 109 от 13 ноември предадох 8-ма дружина. Момчетата ми се братски зарадваха, като додох пак при тях.
13 ноември — 24 декември 1877 г.
Даваме стража на „Зеленото дърво“. В края на декември чу се вече ясно, че ще минаваме Балкана в състава на Скобелевския отряд. На Коледа хапнахме по парче сух комат и по парченце месо, от вчера приготвено, и тръгнахме по Балкана през дълбокия сняг.
26 декември 1877 г. — 2 януари 1878 г.
Трудностите и мъчнотиите, които претеглихме в това време, не са за описване на моето перо. Сяко момче, уверен съм, че няма да ги забрави, докато е живо, и ще ги приказва и на децата си. Особено беше ни тежко и мъчно да прекарваме топовете си нощно време покрай баиря Курудяка и Маркови стълпове. Това място през деня се биеше от турските топове, та решихме нощно време да ги претеглим. Студът беше твърде голям. Цели две нощи не лягахме. Твърде мъчно беше да спускаме на въжета топовете със спънати колелета. Те пък как летяха по снега. В деретата, дето прекарвахме топовете, преспите бяха в три-четири човешки боя. Над Иметлии захванаха да се показват убити солдати от предната ни боева линия. В това време от позицията на Шипка и Малишево се усили гърмежът на топовете. Хвърлихме се и ние в зимна атака. Настана невъобразим хаос. На мене треска ми пламна в кръвта. Вятърът произвеждаше една страшна и величествена картина. Гърмежът на топовете и пушките се сливаше в общ тътнеж със ситните снежинки. От двете страни на пътя вървеше страшен и жесток бой. Убитите лежаха нагъсто като снопове из нивята. Турският лагер гореше. Хиляди фишеци се въргаляха. В това време чувам в една колиба писък на малко дете.Влезнах вътре през пламъка, отворих врата, що да видиш! Едно пет-шестгодишно момиченце, турче, с разчорлена глава и окъсано, плаче на разкъсаната рогозка. До него се въргаляше парче хляб от печена пита, и то корава. Жално ми стана, като го видях в този плачевен вид. На коя майка и на кой ли баща някъде сега сърцето им се мачка от горест и мъка. Зех го на ръце, избърсах му мокрото личице и го предадох на моя вестовой дядо Кръстьо Тончев от Врачанско да го стопли и нахрани.
2 януари 1878 г.
В Шейново захванаха да представят офицерите за награди. Представиха ме и мене за чин майор за втори път.
Към старите незаздравели рани на България безмилостната дипломация на Западните сили прибави и нови. Несправедливият Берлински трактат от юли 1878 г. оскърби българското национално чувство с ново позорно решение. Той откъсна Тракийската област от отечеството и я придаде към пряката политическа и военна власт на султана под име Източна Румелия с главно седалище в Пловдив.
Пловдив става отново средище на остри, драматични борби на населението, което е дало свидни жертви в кървавите стълкновения с врага. Тук с нова сила се разпалва пламъкът, който никога не е угасвал, а насепението заживява с магията на нова, възпламеняваща духовете идея за обединение на разпокъсаното отечество. В такова неспокойно и смутно време Райчо Николов се озовава от Търново в Пловдив, където от сутрин до вечер на кон броди из селските общини, придружен от двама войници. В очите на младежите, жадни за знания, той съзира горчивата участ на населението от Източна Румелия, което страда, откъснато от своите братя.
През нощта на пети срещу шести септември 1885 г. майор Райчо Николов въдворява ред из площада в гр. Пловдив. Тълпата крещи: „Долу Румелия, долу пашата!» „Да живее съединението!» По едно време той пришпорва своя бояк бял кон към пощата, за да извести по телеграфа на цяла България, на Балканите, на студена и безсърдечна Европа, че един малък, но крепък народ е изгонил турския управител от областта и властта на султана вече не съществува.
Началникът на пощенската станция Тодоров го слуша безропотно, с кротък, смирен вид. Но щом Райчо излиза пред него да се качи на коня си, той изважда пищов, стреля подло в тялото му отблизо. Райчо пада на земята по гръб, в бял кител, облян в кръв. Шапката му се търкулва на метър от него върху паважа. Коварният изстрел е привлякъл на местопроизшествието разгневен народ. Убиецът хуква, преследван от гневната тълпа, която се нахвърля върху него и яростно го разкъсва.
Смъртта на майор Райчо Николов (При неговата гибел той е майор, но в народната памет остава със званието капитан Райчо Николов (дядо Райчо), макар че загива твърде млад — на 45-годишна възраст.) потапя в траур град Пловдив, цяла България. Обзет от дълбока скръб по единствената жертва на Съединението, народът издава 22 вида некролози, а в траурното шествие вземат участие 20 хиляди души.
