„Братя и сестри, българи.
Думите ми, родени от огъня на спомена за безсмъртното Априлско въстание, намериха път до сърцата ви. Получих вълна от обаждания, съобщения и послания. Разпознахте, че речта ми не беше само слово — тя беше зов. Не за спомен, а за пробуждане.
Днес, вие ми казвате, че сте си припомнили — че можем и трябва да бъдем горди българи. Че това е сила. Но думите, сами по себе си, са само искра. Трябва дело. Трябва борба — със страха, с апатията и с неверието.
Но началото вече е сторено. Благодаря ви за това, че чухте сърцето ми — и отворихте своето.“
В своята реч Гагов призова всички българи да помълчат и за миг да чуят как стене земята под краката им, защото сме забравили българската сила. Ето и цялата реч на кмета на Панагюрище:
„Уважаеми жители и гости на Панагюрище. Братя и сестри българи. Нека помълчим за миг, за да чуем как стене земята под краката ни, но не от тежестта на времето, а от това, че сме забравили. Забравили сме българската сила – оная сила, с която преди 149 години тук децата гледаха към бесилките и дръвника и не трепваха. Оная сила, която караше мъже с песни в сърцето да вдигат оръжие и да го обръщат не срещу врага, а срещу страха. Оная сила, която гореше в гърдите на апостолите като безусловна съдба – Каблешков, Бобеков, Волов, Бенковски.
Техният подвиг не е просто текст в учебниците. Той е болка, кръв и огън. И ние не сме достойни да говорим за този подвиг, ако с всяка дума не усещаме въглен в гърлото си. Знамето „Свобода или смърт“ не бе от плат. То бе обет, беше възкресение, извезано от Райна Княгиня с пръсти на девойка, но сърце на светица.
Тя не само го уши. Тя го понесе през ада, през затворите, през гаврата и устоя. И редом до нея вървяха другите герои, но не с венци, а с вериги. Тодор Каблешков, написал кървавото писмо като съдбописец с кръвта на убития Медюрин. Смъртта го застигна в килията сам с куршум в гърлото по-достоен от хиляди днес живи.
Георги Бенковски, предаден от овчар и обграден в Тетевенската гора с куршум в главата.
Техният подвиг беше да обичат България с въстание – вик, изтръгнат, изтъпкан от османската власт. Тя го потуши с желязо, с огън, с дръвника тука под Спасовден в Батак, в Перущица не дойде спасението. Дойде кървава сватба с безмилостна сеч.
Домовете се превърнаха в пещи, а майките в сенки, носещи мъртви деца. Но точно от тая пепел, а не от хартия и речи, се роди свободата. Не от знамето, а от жертвата. А днес ние изгубихме всичко онова, за което те умряха. Загубихме смисъла, загубихме корена, сменихме героизма с безразличие. Убиваме невинните не с ятаган, а с безхаберие.
По пътищата на България – гробове без кръст, родители останали без сълзи, народът без съвест. Изпускаме България през пръсти и я гледаме как се дави в мълчание, в страх и в безверие. Народът ни се пръсна като шепа пепел и ние, децата на героите, се превърнахме във врата и на чуждото.
Станахме дребни сили и глухи. Забравихме да бъдем великани. Забравихме да бъдем българи. Но днес от това място – Панагюрище, бунтовният олтар, ви казвам – не е късно, но е последно. Това е последната наша България и ако ние сега не я спасим не от чужденеца, а от себе си, всяка кръв, пролята за нея, ще бъде напразна и ние ще бъдем прокълнати не от дявола, а от собствените си деца.
Затова трябва да се обединим около ново свято дело – нашите деца, защото те са България. Живеем кратко. Нямаме време за омраза за разделяне за глупава гордост. Да си стиснем ръцете един на друг, да се доверим и изградим държава с ред, със сърце, с доблест.
Такава държава трябва да оставим на децата ни и е крайно време да бъдем и работим заедно, за да научим децата ни да гледат в очите, да не се крият, да обичат земята си, езика си, рода си. Не омраза – дом да им подарим, не бягство – корен да посадим в сърцата им и да им оставим родина.
И за това дело трябва да станем по-смели от онези апостоли през 1876. Да бъдем по-решителни, защото викаме не към смъртта, а към живота. Да бъдем поддръжки, защото вместо оръжия трябва да въздигнем духа си. Нека бъдем онези, които пренасят пламъка на героите. Нека бъдем онези, които се наричат не потомци, а наследници. Нека нашите деца не четат за свободата, а живеят в нея. И тогава, само тогава, можем да кажем на Каблешков и на Бенковски:
„Вие не умряхте напразно Вашият пламък още е в нас а тук в Панагюрище преди и завинаги. Свободата не мълчи! Да живее българският дух! Да живее България!“
