На 16 януари се навършиха 148 години от Освобождението на Пловдив от османско иго.
По този повод пред паметника на капитан Александър Бураго в Дондуковата градина се състоя възпоменателно честване, организирано от Община Пловдив.
Във военната церемония, включваща полагане на венци и цветя, участваха военен духов оркестър, представителен взвод, венценосци, представители на комитетите „Родолюбие“ и „Васил Левски“ и членове на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва.
Слово по повод годишнината от този важен акт, с който през 1878г. започва свободният летопис на Пловдив, произнесе д-р Стефан Шивачев – изтъкнат историк и дългогодишен директор на РИМ-Пловдив, автор на над 30 книги и изследовател на следосвобожденската ни история. Водещ на събитието бе Ивайло Христов — актьор в Драматичен театър Пловдив.
Тържественият военен строй бе приет от полк. Цветан Русинов — Началник на щаба на СКСО. На събитието присъстваха кметът на Община Пловдив Костадин Димитров, областният управител проф. д-р Христина Янчева, председателят на Общинския съвет Атанас Узунов и висши офицери от Българската армия. Сред официалните лица бяха още заместник-областният управител инж. Атанас Ташков, заместник-кметовете Пламен Панов и Ангел Славов, зам.-директорът на ОД на МВР Пловдив комисар Пламен Иванов, кметовете заместник — кметове на шестте района, общински съветници, директори на общински предприятия, представители на политически партии, обществени организации, медии и граждани.
Пълния текст на словото на д-р Стефан Шивачев:
Всяка година на 16 януари ние се изправяме пред този паметник със спомена за онази незабравима зимна нощ на 1878 година, когато се решава съдбата на най-големия и цветущ български град по това време. Една срещу друга в Пловдивското поле са армията на генерал Гурко и последната боеспособна османска армия на Сюлейман паша. Привечер на 15 януари щабът на генерала се намира на брега на река Марица на три километра западно от Пловдив и с тревога наблюдава пламъците, обхванали богатите къщи по Трихълмието. Много е видял петдесетгодишният генерал, но никога няма да забрави зверствата на сюлеймановите войски в Стара Загора и останалите тракийски градове. За да спаси Пловдив, той възлага почти невъзможна, опасна, но благородна мисия на младия капитан Александър Бураго — да проникне в града с бой и предотврати разграбването и опожаряването му от озверелите тълпи турски войници, черкези и башибозуци. Използвайки настъпващата тъмнина, с щурм 63-та драгуни разгромяват охранителните турски застави, съединяват се с въоръжените със съдействието на френския консул Боасе християнски отряди в града, превземат пощата и железопътната гара и докладват за бягството на Сюлейман паша. Съвременниците са запазили легендарния спомен за изоставената трапеза на паникьосания турски щаб, а историческата хроника е кратка – на 16 януари завършва последната победоносна битка на Руско-турската война. Пътят за Одрин, Цариград и новата Санстефанска България е открит, а сюлеймановите пълчища се спасяват в позорно бягство през Родопите към Беломорието.
Но всяка година на 16 януари ние си задаваме и поредица от въпроси, отговорите на някои от които и до днес не са еднозначни за разделеното ни гражданско общество.
Защо е важна тази дата за историята на хилядолетния ни град? На 16 януари 1878 година пред катедралния храм пловдивчани посрещат генерал Гурко и тяхната радост възвестява края на османското владичество. Това е израз и на гордост от приноса на града в епопеята на националното ни Възраждане като водещ център в църковната борба и утвърждаването на българската просвета. Пепелищата на Тракия през пролетта на 1876 година водят до оная вълна на съпричастност в цяла Европа към българската кауза и Руско-турската война, която ние с право ще наречем освободителна. В нея наред с воините от руската армия в битките при Стара Загора, Шипка и Шейново са и десетината хиляди български опълченци.
Но 16 януари 1878 година бележи началото на забележителна промяна в нашия град. След петте века на застой, през които чуждата нам империя не е оставила нищо в културното наследство на хилядолетния Пловдив освен няколкото джамии, през следващите десетилетия историческото време забързва своя ход. Временното руско управление оценява уникалното значение на града и само за месеци е създадено общинско самоуправление, очертани са първите прави улици, създадено е сиропиталище за децата-сираци на загиналите герои от 1876 и 1877 година, първата в българските земи обществена градина, наречена „Дондукова“, започва търсенето на решения за водоснабдяването на града.
През следващите седем години като столица на Източна Румелия Пловдив събира елита на българската нация, построени са първите сгради на Мъжката и Девическата гимназия, на болницата и Областното събрание, първият храм в памет на руските освободители. През 1885 година в Европа българското Съединение става известно като Пловдивската революция, гравюрите от нашия град пълнят страниците на най-големите вестници.
Само петнайсетина години след Освобождението Пловдив получава своя първи градоустройствен план и започва изграждането на новия европейски град. През 1892 г. тук се провежда първото за България и на Балканите Земеделско-промишлено изложение. Само трийсетина години след 16 януари градът е увеличил двойно населението си и е определян като индустриален център на възродената държава. Тази хроника продължаваме до днешния ни ден, с който толкова се гордеем.
Но 16 януари всяка година изправя пред нас и един въпрос с нееднозначен отговор. Докога обществото ни ще бъде разделено по един толкова важен въпрос от националната ни история. Докога едните ще защитават тезата за имперската завоевателна война, целяща превземането от Русия на Цариград и Дарданелите и мимоходом донесла свободата на българите. От другата страна ще противопоставят идеята за войната на православието, за освобождението на братята славяни на Балканите. Колко простичко е да приемем, че стратегическите цели на Русия съвпадат с въжделенията и надеждите на българския народ. Нека не забравяме, че освобождението на всички балкански народи идва след победоносни руско-турски войни.
Нека погледнем написаното в европейските вестници още тогава за войната като част от многовековната епопея на борбата на християнска Европа със завоеванията на исляма на нашия континент. Нека погледнем пожълтелите вече страници на българската историография с оценките за тази война. Нека се смирим и поднесените днес цветя бъдат израз на нашата признателност пред паметниците на загиналите, пред подвига на тези руски, белоруски, украински, финландски воини, донесли свободата на родната ни земя.
Това ще ни помогне и за вярната оценка на случващото се в нашата Европа в днешния ни ден.
Д-р Стефан Шивачев,
Пловдив, 16 януари 2026г.
16 января исполнилось 148 лет со дня Освобождения Пловдива от османского ига.
По этому случаю у памятника капитану Александру Бураго в саду Дондукова состоялось памятное торжество, организованное общиной Пловдива.
В военной церемонии, включавшей возложение венков и цветов, участвовали военный духовой оркестр, представительский взвод, возлагавшие венки, представители комитетов «Родолюбие» и «Васил Левский» и члены Союза офицеров и сержантов запаса и резерва.
Слово по поводу годовщины этого важного акта, с которого в 1878 г. начинается свободная летопись Пловдива, произнес д-р Стефан Шивачев – видный историк и многолетний директор РИМ-Пловдив, автор более 30 книг и исследователь нашей послеосвобожденческой истории. Ведущим мероприятия был Ивайло Христов – актер Драматического театра Пловдив.
Торжественный военный строй принимал полковник Цветан Русинов – Начальник штаба СКСО. На мероприятии присутствовали кмет общины Пловдив Костадин Димитров, областной управитель проф. д-р Христина Янчева, председатель Общинского совета Атанас Узунов и высшие офицеры Болгарской армии. Среди официальных лиц были также заместитель областного управителя инж. Атанас Ташков, заместители кмета Пламен Панов и Ангел Славов, зам. директора РУ МВР Пловдив комиссар Пламен Иванов, заместители кметов шести районов, общинские советники, директора общинных предприятий, представители политических партий, общественных организаций, СМИ и граждане.
Полный текст слова д-ра Стефана Шивачева:
Каждый год 16 января мы предстаем перед этим памятником с памятью о той незабываемой зимней ночи 1878 года, когда решалась судьба самого большого и цветущего болгарского города того времени. Друг против друга на Пловдивском поле стоят армия генерала Гурко и последняя боеспособная османская армия Сулейман-паши. Под вечер 15 января штаб генерала находится на берегу реки Марица в трех километрах к западу от Пловдива и с тревогой наблюдает за пламенем, охватившим богатые дома на Трихолмии. Многое повидал пятидесятилетний генерал, но никогда не забудет зверства войск Сулеймана-паши в Стара-Загоре и остальных фракийских городах. Чтобы спасти Пловдив, он возлагает почти невозможную, опасную, но благородную миссию на молодого капитана Александра Бураго – проникнуть в город с боем и предотвратить его разграбление и поджог озверевшими толпами турецких солдат, черкесов и башибузуков. Используя надвигающуюся темноту, штурмом 63 драгунов разгромили охранявшие турецкие заставы, соединились с вооруженными при содействии французского консула Буасе христианскими отрядами в городе, захватили почту и железнодорожный вокзал и доложили о бегстве Сулейман-паши. Современники сохранили легендарную память об оставленной трапезе паникующего турецкого штаба, а историческая хроника краткая – 16 января завершилось последнее победоносное сражение Русско-турецкой войны. Путь к Адрианополю, Царьграду и новой Сан-Стефанской Болгарии открыт, а полчища Сулеймана спасаются в позорном бегстве через Родопы к Беломорью.
Но каждый год 16 января мы задаем себе и серию вопросов, ответы на некоторые из которых и по сей день неоднозначны для нашего разделенного гражданского общества.
Почему важна эта дата для истории нашего тысячелетнего города? 16 января 1878 года перед кафедральным храмом пловдивцы встречают генерала Гурко, и их радость возвещает конец османского владычества. Это также выражение гордости вкладом города в эпопею нашего национального Возрождения как ведущего центра в церковной борьбе и утверждении болгарского просвещения. Пепелища Фракии весной 1876 года приводят к той волне соучастия во всей Европе болгарскому делу и Русско-турецкой войне, которую мы по праву назовем освободительной. В ней наряду с воинами русской армии в битвах под Стара-Загорой, на Шипке и под Шейново есть и десять тысяч болгарских ополченцев.
Но 16 января 1878 года знаменует начало замечательной перемены в нашем городе. После пяти веков застоя, в течение которых чужая нам империя не оставила ничего в культурном наследии тысячелетнего Пловдива, кроме нескольких мечетей, в последующие десятилетия историческое время ускоряет свой ход. Временное русское управление оценивает уникальное значение города, и всего за месяцы создано общинное самоуправление, начертаны первые прямые улицы, создан приют для детей-сирот погибших героев 1876 и 1877 годов, первый в болгарских землях общественный сад, названный «Дондуков», начались поиски решений для водоснабжения города.
В последующие семь лет как столица Восточной Румелии Пловдив собирает элиту болгарской нации, построены первые здания Мужской и Девичьей гимназий, больницы и Областного собрания, первый храм в память о русских освободителях. В 1885 году в Европе болгарское Соединение становится известным как Пловдивская революция, гравюры из нашего города заполняют страницы крупнейших газет.
Всего пятнадцать лет после Освобождения Пловдив получает свой первый градостроительный план и начинается строительство нового европейского города. В 1892 г. здесь проводится первая для Болгарии и на Балканах Земледельческо-промышленная выставка. Всего через тридцать лет после 16 января город удвоил свое население и определяется как индустриальный центр возрожденного государства. Эту хронику мы продолжаем до нашего нынешнего дня, которым так гордимся.
Но 16 января каждый год ставит перед нами и один вопрос с неоднозначным ответом. Доколе наше общество будет разделенным по столь важному вопросу нашей национальной истории. Доколе одни будут защищать тезис об имперской завоевательной войне, целью которой был захват Россией Царьграда и Дарданелл и мимоходом принесшей свободу болгарам. С другой стороны будут противопоставлять идею войны за православие, за освобождение братьев-славян на Балканах. Как просто — принять, что стратегические цели России совпадают с устремлениями и надеждами болгарского народа. Не будем забывать, что освобождение всех балканских народов приходит после победоносных русско-турецких войн.
Посмотрим написанное в европейских газетах еще тогда о войне как о части многовековой эпопеи борьбы христианской Европы с завоеваниями ислама на нашем континенте. Посмотрим уже пожелтевшие страницы болгарской историографии с оценками этой войны. Смиримся, и возложенные сегодня цветы пусть будут выражением нашей признательности памятникам погибшим, подвигу тех русских, белорусских, украинских, финляндских воинов, принесших свободу нашей родной земле.
Это поможет нам и для верной оценки происходящего в нашей Европе в наш нынешний день.
Д-р Стефан Шивачев,
Пловдив, 16 января 2026 г.
