*130 години от Берлинския договор*
Дали в годината на юбилейните празненства по случай 130-годишнината от Освобождението трябва да се говорят само най-хубави хвалебствия. И днес ли с мълчание ще ласкаем прежни потисници.
Ще помним, тачим и хвалим Санстефанския мирен договор. И не ще обелваме и дума, за свикания след по-малко от два месеца Берлински конгрес. Който ще сложи кръст на Санстефано. Ще откъсне Македония и Тракия от Майка България. Ще измисли Източна Румелия. И ще заложи фитилите. На бъдещия “барутен погреб — Балканите”! Главно с ръцете на Австро-Унгария и Англия.
Защото злокобният 1 юли преди 130 г. — денят на подписването на проточилия се един месец Берлински конгрес, отмина, но ни се чу дума, ни се прочете ред. Каква медийна солидарност.
Докато ни залива помийната реклама на шоу, кремове, пърхут, бръчки… Ако някъде от някого е решено да бъде така — лошо, ако обаче, всички поотделно, сами за себе си, са забравили този 1 юли 1878 г., е направо трагично и страшно.
Историята може и да учи. Но на какво и кого.
Подписаният след едномесечни пазарлъци Берлински договор има основна задача да ревизира Санстефанския договор от 3 март. Министър-председателят на Англия лорд Б. Дизрейли — Биконсзфилд, австро-унгарският министър на външните работи Г. Андраши и канцлерът на Германия Ото Бисмарк са дошли тук с една-единствена цел — да не позволят създаването на силна българска държава, като сведат територията й до минимум. Те се страхуват от засилването на руското влияние на Балканите. Като ги осигуряват за себе си.
Русия е сама, изтощена след края на войната. И не може да се противопостави. В крайна сметка от Санстефанска България не остава нищо.
Орязаното отвсякъде Княжество България остава под суверенитета на турския султан, откъснатата от България Източна Румелия е под пряката политическа и военна власт на султана. Македония и Одринска Тракия остават изцяло в Турция, заедно с Новопазарския санджак. Пирот и Враня са дадени на Сърбия, а Северна Добруджа — на Румъния. Такава е “грижата” на милозливите Австро-Унгария и Англия. Германия е само част от “пейзажа”.
На конгреса участва и руският канцлер А.М. Горчаков. Пред заплахата от нова война, този път с Лондон и Виена, Русия отстъпва. Съгласява се на компромиси и подписва Берлинския договор. Но в самата Русия този договор се посреща може би с по-голямо възмущение, отколкото в България. А най-активен в изразяването на народното недоволство е изтъкнатият водач на славянофилите в Русия, руският публицист и общественик и почетен член на Книжовното дуржество в България (предтеча на БАН) Иван С. Аксаков. Това е същият Иван Сергеевич, който с всички сили помага за културното и политическото сближаване на руси и българи, за разгръщането на национално-освободителното движение в България. И има голяма заслуга за създаването на Българското опълчение.
Още преди завършването на конгреса и подписването на мизерния и унизителен договор Аксаков застава в решителна защита на България. Като председател на Славянския благотворителен комитет в Москва, на 22 юни 1878 г. той произнася реч пред Славянското дружество в Москва, заради чиято пламенност “по административен ред” демонстративно е… изгонен от Москва, дружеството е разтурено, а речта — забранена. И такива работи е имало, но кой да ги знае. И тогава, пък и сега.
Господ, обаче си знае работата. И помага на истината. По това време “студентка-абитуриентка” в Москва е Катинка, бъдещата съпруга на първия министър-председател на България Петко Каравелов, небезизвестната Екатерина Каравелова. Именно тя преписва в десетки екземпляри тази пламенна реч. Скрива в багажа си един от тях и го пренася в България, когато се завръща у нас на 12 август 1878 г.
Това може и да е първата обществена и патриотична порява на 18-годишната бъдеща “първа дама”, която като млада учителка на 13 януари 1880 г. става съпруга на Петко Каравелов. Но пък каква проява!
А ето и самата “забранена” реч на И.С. Аксаков, поместена в “Юбилеен сборник. Екатерина Каравелова” от 1929 г.: “С надгробни слова започнахме последните си две събрания. Нима не сме се събрали и днес за погребение. Но вече не на един човек. А на милиони, на цяла страна, на свободата на българите! Нима не погребваме днес великото, светлото дело, заветите, поръките на нашите прадеди, нашите собствени обети — да пазим руската слава, руската чест, руската съвест.
Вълнува се, роптае, негодува цял народ, смущаван от всекидневните съобщения за Берлинския конгрес. И чака като блага вест решението на върховното място. Чака и се надява. И няма да го излъже надеждата, че… святото дело ще бъде изпълнено докрай!
Дългът ни на верноподаници повелява на всички нам да се надяваме и да вярваме. И пак дългът ни на верноподаници повелява също така да не мълчим. В тези дни на беззаконие и неправда, които издигат преграда между царя и страната, между царската мисъл и народното желание. Нима наистина може да се раздаде като отговор отгоре: “Мълчете, честни уста, изричайте само ласкателства и неправда!”
_»Нова Зора» — брой 28 — 15 юли 2008 г. Димитър КОПРИВЛЕНСКИ_
