На 22 септември Виктор Емануил Савойски бе оправдан в делото, станало известно като Савойската афера от юни 2006 г.
В него отначало бе замесен и българският цар Симеон Втори, но после той бе оправдан за корупция.
По заповед на прокурора от град Потенца Хенри Джон Удкок италианският принц лежа седмица в затвора през 2006 г. След това бе пратен под домашен арест и му бе забранено да напуска Италия.
Обвиненията към принца варираха от участие в престъпна група с цел корупция и фалшифициране до експлоатиране на проститутки при разследване на казиното в град Кампионе. Много от обвиненията към принца се базираха на записите на негови телефонни разговори. Част от тях бяха публикувани в медиите.
— Какво изпитвате след оправдаването ви?
— Допреди няколко дни изпитвах известно огорчение за онзи, който накара мен и семейството ми да страдаме. Днес към този човек изпитвам единствено милост.
— Кой е той?
— Хенри Джон Удкок. През изминалите години 210 души, разследвани от него, бяха оправдани, защото срещу тях не бе открито абсолютно нищо. На процеса, още преди самата защита, прокурорът бе този, който поиска оправдаването ми.
— Понякога става и така.
— Случва се май доста често. Не е нормално да построиш процеси като моя с обвинения, базиращи се на нищото.
— Ще искате ли обезщетение от държавата?
— Разбира се, че ще го направя. Ще използвам една грозна дума — бях окалян в целия свят. Понесох огромни щети.
— Колко ще поискате?
— Бих се задоволил да върнат тленните останки на майка ми и баща ми в Италия, на мястото, където им се полага — в Пантеона в Рим.
— Само това ли?
— Та малко ли е? Адвокатите ще мислят за измерването на реалните щети. Истинското ми удовлетворение обаче ще бъде, ако се обърне посоката.
— Коя?
— В името на закона в тази страна се извършват огромни несправедливости. Не може да пращаш хора зад решетките ей така, на основата на някаква теорема. Искат се доказателства. Бих искал моят случай да послужи като отправна точка за промяна. Мисля за благото на гражданите, но и за благото на този магистрат, който не може да бъде оставен да допуска нови грешки. Защото в крайна сметка той обира колая. Един вестник го определи като прокурора на загубените дела. Ужасно е.
— Говорите с почти разтревожен и бащински тон.
— Нека да не преувеличаваме. Вярно е обаче, че отношението ми към цялата история вече не е същото.
— Какво се случи?
— Не мога и аз самият да си го обясня. Това е все едно, че се събуждам от някакъв кошмар. Пощипвам се и разбирам, че нищо не е било истина. Страхотно усещане.
— Защо пък кошмар?
— Защото като в ужасен сън се чувствах безпомощен, жертва на един механизъм, по-голям от мен. Обвиненията бяха толкова абсурдни, че не знаех как да се защитя. Покермашини, хазарт? Че какво можех да знам аз, който никога не съм залагал на рулетка.
— Никога?
— Никога не съм играл на хазарт в живота си. Парите толкова трудно се печелят, че просто няма такова нещо — да тръгна да играя. Повярвайте ми, в цялата тази история нямаше нито един конкретен елемент, който да ми позволи да репликирам, да реагирам. Всичко беше неуловимо, беше все едно да се бориш с призраци.
— А сега?
— Всичко свърши. Стана така, както се случва с кошмарите — щом се събудиш, се опитваш да ги премислиш, но го правиш с отпусната и спокойна душа. От една драматична история успяваш да си спомниш дори и най-хубавите, смешни и парадоксални аспекти.
— Кои са парадоксални?
— Със сигурност забраната да напускам Италия. Борих се над 50 г. да се върна в Италия. Когато успях, съдия подписа заповед, с която ми забраняваше да я напускам.
— А най-смешните?
— Телефонът ми. Дадох го на един майстор да му направи пиедестал — когато бъде готов, ще го даря на Министерството на пощите и телекомуникациите като най-подслушвания мобилен телефон в света.
— А най-хубавия момент?
— Никога няма да забравя хората, които срещнах първите дни, хуманността и вежливостта им. Светът рухваше отгоре ми — но с изключение на Удкок полицаите, затворниците, директорът, надзирателите в Потенца бяха пълни с разбиране, внимание и солидарност към мен.
— А близките ви?
— Жена ми Марина, синът ми и съпругата му не са се съмнявали в невинността ми, дори за момент. Това ми даде кураж. Помогна ми да се справя с 4 години ад.
— Да почнем от началото.
— Беше 16 юни 2006 г., бях на езерото Комо, за да връча една камбана на един енорийски свещеник. След обеда във Варена ме доближиха двама души. Бяха пътни полицаи, между другото много вежливи. Представиха ми се и ми казаха да ги последвам "за моята сигурност". "Трябва да ви поставим под защита." След това ми взеха телефона, затвориха ме в колата и потеглихме за Потенца. 14 часа в един “Фиат Пунто”.
Не претендирам за лимузина, ама там просто не можех да си изпъна краката, имах ужасни болки в гърба, щях да полудея. А и не знаех какво ставаше. Казаха ми да прочета листовете върху седалката. Колкото повече четях, толкова повече не разбирах. В Потенца ме снимаха в профил и анфас и ми снеха пръстовите отпечатъци и разбрах, че въпросът е сериозен.
— Не ви ли показаха заповед за арест?
— Каква ти заповед, абсолютно нищо. Беше капан. Истинско отвличане. Дори Хитлер не беше успял навремето.
— Защо пък Хитлер?
— Малцина си спомнят, но през 1943 г. Хитлер заповяда отвличането ми Намирахме се в Швейцария и майка ми Мария Жозе измисли план, за да номинира мен, 6-годишния, за крал на Италия. Тя трябваше да стане регент. Тъй като бе известна антипатията й към нацизма, когато Хитлер узна, реши да се намеси.
— Обявявайки ви шах.
— Основната пешка бях аз и трябваше да ме хванат. Но швейцарците засякога хората, които трябваше да ме отвлекат, и ги отблъснаха. За да ни защитят, ни преместиха в Оберхофен.
Днес, като мисля за пътуването до Потенца, си спомням и за бирата, която ми предлагаха полицаите, за комичните ситуации на бензиностанцията, тъй като кредитната карта на прокуратурата беше празна. Беше като във филм.
— Днес таите ли някакво отмъщение и огорчение?
— Няма нужда. Времето само поставя нещата по местата им. Бяха ме заринали със срам. Днес този срам покри тях самите.
*Заглавието е на редакцията
Виктор Емануил Савойски е братовчед на Симеон II и негов връстник. Син е на последния италиански крал Умберто II и на Мария Жозе. С раждането си през 1937 г. получава титлата принц на Неапол. Българската царица Йоана, майка на Симеон, е сестра на баща му, Умберто II.
На 7 август 1943 г. принцът заминава с майка си и с трите си сестри за замъка в Саар, а после за Швейцария. След войната се връща със сестрите си в Рим. На 9 май 1946 г. Виктор Емануил III абдикира и Умберто II става крал, а Виктор Емануил — престолонаследник.
На 5 юни 1946 г., малко след референдум за република, Мария Жозе напуска Италия с децата и чака резултата от него в чужбина. Републиканската конституция влиза в сила в Италия на 1 януари 1948 г. Тя поставя в изгнание кралското семейство и неговите бъдещи мъжки наследници. Изгнанието на Савоите приключва през 2002 г.
Принц Савойски е женен за Марина Дория, която няма знатен произход. Живее в Женева и от дълги години е преуспяващ финансов посредник и близък приятел на най-известните индустриалци в Европа.
ДЖУЗЕПЕ ФУМАГАЛИ, СП. "ОДЖИ"
