Дълго, дълго я бяхме забравили
във време със злоба минирано.
Втълпяваха ни, че като ралото
бялата черква е демодирана,
че са напразни всички усилия
да се запази във времето…
Епохата ни събори гнилото.
Събитията изместиха дребнотемието.
Ръст виши сега във Вселената.
Пред нея снишава се вятърът.
Като майка рождена зове ни
в простора на своите обятия.
Тя в утрото празнично, ласкаво
озарява с лъчи бъднините…
Кръстът на бялата черква задрасква
нощта в душите ни.
