BG Diaspora: Проект болгар Москвы, посвященный культуре, истории и дружбе между народами
Болгарская Диаспора — слайд 1
Болгарская Диаспора — слайд 2
Болгарская Диаспора — слайд 3
Болгарская Диаспора — слайд 4
Болгарская Диаспора — слайд 5
Болгарская Диаспора — слайд 6
Болгарская Диаспора — слайд 7
Болгарская Диаспора — слайд 8
Болгарская Диаспора — слайд 9
Болгарская Диаспора — слайд 10

Баронеса Вревская идва в България да помага на войници в Руско-турската война

Името на Юлия Вревская е малка частица от историята на България. Пристига от Русия и остава тук около 70 дни. Решението си да дойде у нас и да участва в Руско-турската война взема година по-рано. Подготвя се за милосърдна сестра в състава на руския Червен кръст. Вероятно един от мотивите ù да пристигне в България е любовта към мъжа, който лежи на сърцето ù. Но не само това – някакво аристократично благородство, милосърдие и състрадание владеят душата ù. Все стъпала от стълбата водеща към небето…

Тази фина и жертвена жена се настанява в град Бяла (Русенско) на 27 ноември 1877 г. Служи в 48-а военновременна болница. Тя е разположена на левия бряг на река Янтра, която се намира на повече от три километра от селището. Представлява сайвант и няколко дървени бараки, в които ранените са настанени върху слама на пръстен под.

Пет сестри, между които е и тя, се грижат за 400 ранени войници. Вревская превързва и храни ранените, помага по време на операции, пере дрехите им. Заради нейната грижовност и всеотдайност войниците я наричат „Ангелът на милосърдието“. В малкото си свободни минути пише писма на близките си, където повтаря, че е щастлива от самарянската си мисия.

В късната есен на 1877 г. край селата Тръстеник и Мечка се водят тежки сражения. Санитарният пункт е разположен до село Обретеник. Юлия Вревская доброволно отива на самата бойна линия в помощ на двете сестри от лазарета. Вижда ужасяващи сцени, сякаш е в самия ад. Вади без упойка куршуми, облекчава болките на ранените и асистира при ампутации. Налага се дори да отиде на предната линия и под дъжд от куршуми и да изнася ранени войници. След две тежки и непосилни седмици се завръща в Бяла.

Войниците страдат от тиф и за да се облекчат страданията им, се прилага методът на професор Боткин — потапят болните с носилки в Янтра. Така температурата им се подобрявала. Юлия Вревская помага за това, но не след дълго се заразява от тиф. Макар, че болестта я измъчва, тя не спира да изпълнява задълженията си. Докато изпада в безсъзнание. След две седмици тихо си отива от живота на 5 февруари 1878 г. Ранените и болните, за които се е грижела, изкопават гроба ù. Жената, при която е на квартира, покрива ковчега ù с красива покривка и поставя стрък разцъфтяло мушкато.

Преди тежката болест Юлия Вревская е имала сърдечно заболяване и то също помага за фаталния край. Хората от градчето я полагат в стария църковен двор. През 1907 г. паметникът и костите на баронесата са преместени в двора на музей „Освободителна война”, където се намира и до днес.

От тази забележителна жена не остава нищо – всичките ù вещи и документи са изгорени, това е пожелала самата тя, когато идва в България. „Аз се утешавам от мисълта, че извършвам някакво дело, а не се занимавам с ръкоделие“, са думи изречени от нея.

Седем години след нейната смърт в руския печат е публикувано писмо на участника в освободителната война Александър Александрович Пушкин, син на поета Александър С. Пушкин. От него се разбира, че докато е в България Юлия Вревская е в брак с московския учител и доброволец Александър Раменский. Те се женят още преди войната, но това трябвало да бъде покрито в тайна. За нея това е втори брак. Съпругът ù е част от знаменит учителски род, който водел началото си от Андриан Раменский, отишъл в Москва в средата на XV век от България. Последният представител на този род е Антонин Раменский, който живеел в Москва и бил прикован на легло 28 години. Той притежавал писма и документи, които доказвали връзките на учителите Раменски с видните хора на Русия, както и интереса им към България. Тъкмо родът Раменский разполагал с много ръкописи, писма и вещи на Пушкин и един от неговите представители Пахом Раменски създава музейя на Пушкин в днешната Калининска област.

Александър Раменский е доброволец, който е ръководен от своята любов към прародината си България. Загива в бой край село Ахмедлии (днес Константин) на 27 декември 1877 г. Погребан е вероятно в братската могила в двора на църквата в селото. По това време Юлия е в Бяла, в 45-а военнополева евакуационна болница. Това се намира на около 120 километра от мястото, където загива съпруга ù. Научавайки тежката вест за смъртта му, тя отива на гроба му, полага цветя и взема шепа пръст.

Завръща се в Бяла и тогава се разболява от тиф. Една от хипотезите е, че тъкмо това нейно пътуване е причинило фаталния ù край. Възможно е при дългото пътуване с шейна през студената и мразовита зима да е простинала, а после да е заболяла от пневмония.

Юлия Вревская е родена през 1841 г. Баща ù Петър Варпаховский е участник в Бородинското сражение, там е тежко ранен и след продължителни страдания оздравява и продължава работата си като военен. От Петербург отива в Ставропол със съпругата си, двете си дъщери и сина си Владимир. По това време Юлия е момиченце на десет години. През 1856 г., когато тя е вече на шестнадесет минава под венчило с барон Иполит Вревский. По-късно Юлия е провъзгласена за баронеса. Мъжът ù е сред приятелите на Михаил Юриевич Лермонтов, който е убит при дуел през 1841 г, когато се ражда Юлия.

През 1858 г. съпругът ù Иполит Вревский е тежко ранен при превземането на укрепено село в Кавказ, умира от раните си в ръцете на жена си. Юлия живее в Петербург, където е приета добре в царския двор. Тя е красива двадесетгодишна млада дама, интелигентна, приятна за общуване.

В един от салоните на Петербург Юлия се запознава с Тургенев. Те започват да се срещат и в Париж. Започват слухове по техен адрес, но това сякаш не ги интересува. Тя прекарва пет дена в имението на Тургенев в Спаски. Той силно се привързва към младата жена, тя става част от света му. Тургенев я съветва да не прибързва със заминаването си „на юг“, но баронесата не го послушала. По-късно, когато Юлия Вревская умира в България той пише за нея: „Тя получи мъченически венец, към който се стремеше нейната душа, жадна за жертва. Получих около 10 писма, написани от нея в България“. Тъкмо Тургенев е посветил едно от най-забележителните си стихотворения в проза на тази необикновена жена. „Нежно, кротко сърце…и такава сила, такава жажда за жертва. Да помага на нуждаещите се…Тя не търси друго щастие. Всяко друго щастие преминава покрай нея. Но тя с това се е примирила отдавна и с огнена неугасима вяра се отдава в служба на ближния“.

По онова време Юлия Вревская чете, среща се с писателите Дмитри Григорович, автор на „Селото“ и „Антон Горемика“, който открито осъжда крепостничеството и Яков Полонски, който пък се опитва да продължи затихващите традиции на руската романтична поезия по време на разцвета на реалистичната проза. Баронесата дълбоко цени двамата автори. Посещава театри и изложби. На една от тях се запознава с художника Иван Айвазовски, известен с морските си пейзажи.

Още в самото начало на Руско-турската освободителна война Юлия Вревская преминава курс за медицинска сестра. Със свои пари решава да организира не голям санитарен отряд от 22 сестри. Продава имението си. Скоро заминава за Асса с други медицински сестри от Святотроицка община и работи там в 45-а военна болница.

През 1977 г. е създаден съветско-български филм за живота на Юлия Петровна Вревская. В него участват актьорите: Стефан Данаилов, Коста Цонев, Георги Черкелов, Емилия Радева, Димитър Хаджиянев и съветски артисти.

Днес болницата в Бяла носи нейното име и паметта на тази благородна жена не е забравено. Нали единствената ни надежда е вярата, милосърдието и смирението пред човека и Бога…

epicenter.bg/article/Mirela-Kostadinova—Baronesa-Vrevskaya-idva-v-Balgariya-da-pomaga-na-voynitsi-v-Rusko-turskata-voyna/317776/11/0